Хулио Кортасар
Игра на дама (48)

47.

Аз съм аз, аз съм той. Сме, но съм аз, първо съм аз, ще браня това да съм аз, докато не мога повече. Аталия, аз съм. Его. Аз. Дипломирана, аржентинка, лакирана, от време на време красива, големи тъмни очи, аз. Аталия Доноси, аз. Аз. Аз-аз, с топката прас. Смешно е.

Ману, колко е щур, да иде в Каса Америка и да вземе под наем това устройство само за да се позабавлява. Rewind. Какъв глас, това не е моят глас. Фалшив, насилен: „Аз съм аз, аз съм той. Сме, но съм аз, първо съм аз, ще браня…“ Stop. Невероятен апарат, но не помага да се мисли на глас или може би човек трябва да свикне, Ману се кани да запише прословутата си радиопиеса за дамите, но няма да направи нищо. Вълшебното око наистина е вълшебно — зелените линии трептят, намаляват, втренчена в мен едноока котка. По-добре човек да го покрие с картонче. Rewind. Лентата се плъзга съвсем гладка, съвсем една и съща. Volume. Да го сложа на 5 или на 5½: „Вълшебното око наистина е вълшебно — зелените линии треп…“ Наистина вълшебно обаче би било гласът ми да каже: „Вълшебното око си играе на криеница, червените линии…“ Много силно ехо, трябва да доближа микрофона и да намаля звука. Аз съм аз, аз съм той. Всъщност съм лоша пародия на Фокнър. Лесни ефекти. На магнетофона ли диктува, или уискито му служи като лента? Магнетофон ли се казва или записващо устройство? Орасио казва магнетофон, учуди се, като видя устройството, каза: „Пич, какъв магнетофон“. В наръчника пише записващо устройство, ония от Каса Америка трябва да знаят. Загадка: Защо Ману купува всичко, дори обувките си, от Каса Америка. Идея фикс, идиотщина. Rewind. Това ще е забавно: „… Фокнър. Лесни ефекти“. Stop. Не е много забавно да се прослушвам отново. Всичко това иска време, време, време. Всичко това иска време. Rewind. Да видим дали тонът няма да е по-естествен: „… ме, време, време. Всичко това иска…“ Пак същото, глас на настинало джудже. Поне вече се оправям добре с устройството, Ману ще има да се чуди, няма ми вяра по отношение на апаратите. На мен, дето съм фармацевт, Орасио дори не би обърнал внимание, гледа те, като че ли си пюре, прекарано през цедка, макарони, които минават през гевгира, пляс, излизат от другия край, хайде да сядаме да ядем. Rewind? Не, да продължим, да угасим светлината. Да говорим в трето лице, може би тогава… Тогава Талита Доноси гаси светлината и остават само вълшебното оченце с червените си линии (може и да се окаже зелено, може и да се окаже виолетово) и пламъчето на цигарата. Жега и Ману, който не си идва от Сан Исидро, единайсет и половина. Там до прозореца е Хекрептен, не я виждам, но все едно е там, до прозореца, по нощница, а Орасио е седнал на масичката си, на нея има свещ, той чете и пуши. Не знам защо, но стаята на Орасио и Хекрептен е по-малко хотелска от тази. Глупачка, толкова е хотелска, че дори хлебарките май имат номера на гърба си, а трябва да търпят и съседството на дон Бунче с туберкулозните му пациенти (прегледът струва 20 песос), с куцукащите и с епилептиците. А отдолу нелегалният и фалшивите танга на момичето с поръчките. Rewind. Минава доста време, докато се пренавие лентата за последната половин минута. Така се върви срещу времето, на Ману би му харесало да поговори за това. Сила на звука 5. „… имат номера на гърба си…“ По-назад. Rewind. Сега: „… Орасио е седнал на масичката си, на нея има зелена свещ…“ Stop. Масичка, масичка. Изобщо не е нужно да казваш масичка, когато си фармацевт. Чисто лигавене. Масичка? Неуместна нежност. Добре, Талита. Стига глупости. Rewind. Цялата лента, още малко и единият й край ще остане свободен, недостатъкът на тази машина е, че човек трябва да изчисли нещата много точно, ако краят излезе, ще изгубиш половин минута, докато го закрепиш отново на ролката. Stop. Точно така, останаха два сантиметра. Какво ли съм казала в началото? Вече не помня, но гласът ми беше като на подплашена мишка, всеизвестният страх от микрофона. Да видим, сила на звука 5½, за да се чува добре. „Аз съм аз, аз съм той. Сме, но първо съм аз…“ Но защо, защо го казвам? Аз съм аз, аз съм той, а после говоря за масичката, после пък се ядосвам. „Аз съм аз, аз съм той. Аз съм аз, аз съм той.“

Талита изключи магнетофона, сложи му капака, изгледа го с дълбоко отвращение и си наля чаша лимонада. Не искаше да мисли за онази история с клиниката (директорът казваше „умствената клиника“, което беше идиотско), но ако отказваше да мисли за клиниката (да оставим, че това да откаже да мисли, бе по-скоро надежда, отколкото реалност), веднага влизаше в друг, също така дразнещ порядък. Мислеше едновременно за Ману и Орасио, за сравнението с везната, което Орасио и тя така показно бяха използвали в касата на цирка. Тогава усещането, че някой я обитава, ставаше по-силно, клиниката поне бе мисъл, която плаши, мисъл за нещо непознато, ужасяващо видение на разбеснели се луди по нощници, които се гонят с нож в ръка, размахали табуретки и крака на легла, повръщат върху температурните листове и ритуално мастурбират. Щеше да е доста забавно да види Ману и Орасио в бели престилки да се грижат за лудите. „Ще бъда в известен смисъл важна фигура — скромно си помисли Талита. — Директорът сигурно ще ми повери аптеката на клиниката, ако има аптека. Може и да е аптечка за първа помощ. Ману, както винаги, ще ми се подиграва.“ Трябваше да си преговори някои неща, толкова се забравя, времето с финия си шмиргел, неописуемата битка всеки ден от това лято, пристанището и жегата, Орасио надолу по пристана с недружелюбна физиономия, грубиянският начин, по който я отпратиха с котарака — ти се върни с трамвая, ние имаме да си говорим. И тогава започна време, подобно на незастроен терен, покрит със смачкани консервени кутии, куки, които можеха да ти наранят краката, мръсни локви, закачени по магарешките бодили парцали, вечер циркът с Орасио и Ману, които я гледаха или се гледаха, все по-глупавият или направо гениален котарак, решаващ задачи сред крясъците на пощурялата публика, връщанията пеша, спиранията по лавките, защото Ману и Орасио пиеха бира и говореха, говореха за нищо, слушаха се как говорят сред тази жега и този дим, и тази умора. Аз съм аз, аз съм той, бе го казала, без да помисли, тоест то беше повече от премислено, идваше от селения, където думите бяха като лудите в клиниката, заплашителни или абсурдни същности, живеещи собствен, отделен живот, и внезапно се хвърляха в такъв скок, че никой не можеше да им застане на пътя: Аз съм аз, аз съм той, но той не беше Ману, Той беше Орасио, обитаващият, подмолният нападател, сянка в сянката на стаята им през нощта, проблясването на цигарата, което полека очертаваше контурите на безсънието.

Когато Талита беше уплашена, ставаше и си правеше чай от липов цвят и мента fifty fifty^[1]. Направи си го, като нетърпеливо очакваше ключът на Ману да задере вратата. Ману беше изрекъл крилатите думи: „На Орасио изобщо не му пука за теб“. Беше обидно, но успокоително. Ману бе казал, че дори ако Орасио започне да я сваля (но не го направи, в никакъв случай дори не би намекнал, че),

лъжичка липов цвят

лъжичка мента

водата по-гореща, да заври, стоп

дори тогава тя няма да значи нищо за него. Но тогава. Но ако не значеше нищо за него, защо бе винаги там, в дъното на стаята, пуши или чете, там е (аз съм аз, аз съм той), сякаш се нуждае от нея, да, така е, нуждае се, увесва й се отдалече като отчаяно всмукване, за да достигне нещо, да види нещо по-добре, да бъде нещо по-добре. Тогава не беше: аз съм аз, аз съм той. Беше обратното: аз съм той, защото аз съм аз. Талита въздъхна, удовлетворена донякъде от добрите си разсъждения и от хубавия чай.

Но не беше само това, защото тогава щеше да се окаже твърде просто. Не бе възможно (логиката все пак служи за нещо) на Орасио едновременно да му пука и да не му пука. От съчетаването на двете неща трябваше да се получи нещо трето, нещо, което няма нищо общо с любовта например (беше толкова тъпо да се мисли за любов, защото любовта бе единствено Ману, единствено Ману до свършека на времената), нещо, доближаващо се до лова, до търсенето, по-скоро ужасно очакване, котката, вторачена в недостижимото канарче, нещо като застиване на времето и на деня, нещо като сгушване. Бучка и половина захар, мирис на поле. Сгушване без обяснения от-тази-страна-на-нещата, докато един ден Орасио не благоволи да проговори, да се махне, да се застреля, каквото и да е обяснение или постъпка, въз основа на която може да се измисли някакво обяснение. А не да стои тук, да пие мате и да ги гледа, с което караше Ману също да пие мате и да го гледа — тримата танцуваха някакъв безкраен бавен танц. „Аз — помисли си Талита — би трябвало да пиша романи, идват ми страхотни идеи.“ Беше толкова потисната, че отново пусна магнетофона и пя, докато не се върна Травълър. И двамата решиха, че гласът на Талита не излиза добре, и Травълър й показа как трябва да се пее багуала. Доближиха магнетофона до прозореца, за да може Хекрептен да отсъди безпристрастно, а даже и Орасио, ако е в стаята, но не беше. На Хекрептен всичко й се стори чудесно и решиха да вечерят заедно у семейство Травълър, като комбинират студеното печено на Талита със салатата, която Хекрептен щеше да направи, преди да тръгне. На Талита всичко й се стори чудесно, освен това й заприлича донякъде на покривка за легло или за чайник, покривало за каквото и да е, също като магнетофона и доволния вид на Травълър — неща, направени или замислени, за да се слагат върху нещо друго, но върху какво, това бе проблемът, а в основата си смисълът на всичко си оставаше същият както преди чая от липов цвят и мента fifty fifty.