Хулио Кортасар
Игра на дама (74)

73.

Да, но кой ще ни излекува от глухия огън, от безцветния огън, който лумва на свечеряване по улица „Юшет“, излиза от проядените портали, от тесните безистени, огън без образ, облизващ камъните, дебнещ в тъмната празнина на вратите, какво да направим, за да отмием сладостното му изгаряне, което продължава, наслагва се, съюзник на времето и спомена, на лепкавите вещества, които ни удържат от тази страна, ще ни гори сладостно, докато ни изпепели. Тогава е по-добре да се договорим като котките и като мъха, незабавно да се сприятелим с портиерките с дрезгави гласове, с бледите страдащи създания, които наблюдават зад прозорците и си играят с една суха клонка. И да горим така, без прекъсване, да понесем изгарянето, тръгнало от центъра, напредващо като постепенното узряване на плода, да бъдем пулсът на кладата в този безкраен гъсталак от камък, да вървим през нощите на живота си със сляпото покорство на кръвта, която описва своите кръгове.

Колко пъти се питам не са ли това само писаници във време, в което сме се устремили към измамата сред непогрешими уравнения и машини за конформизъм. А да се питаме дали ще успеем да открием обратната страна на навика, или по си струва да се оставим на веселата му кибернетика, това няма ли да е пак литература? Бунт, конформизъм, тъга, земните храни, всичките дихотомии, ин и ян, съзерцанието или Tätigkeit^[1], овесени ядки или яребици_ faisandées_^[2], Ласко или Матийо, какъв хамак от думи, каква джобна диалектика с бури по пижама и катаклизми в living room^[3]. Самият факт, че си задаваме въпроси около възможния избор, опорочава и замъглява възможния избор. Дали да, дали не, дали в това е… Някому би се сторило, че един избор не може да е диалектически, че самото му формулиране го прави по-беден, тоест неистински, тоест превръща го в нещо друго. Между ин и ян колко еони? От да-то до не-то колко може би-та? Всичко е литература, тоест фабула. За какво ни е обаче успокоителната за честния собственик истина? Възможната за нас истина трябва да бъде измислица, тоест писане, литературисване, живописване, скулптурисване, селскостопанисване, рибностопанисване, всички исванета на света. Ценностите — исванета, светостта — друго исване, обществото — трето исване, любовта — чисто исване, красотата — исването на исванетата. В една от книгите си Морели говори за неаполитанеца, прекарал години седнал на прага на къщата си, загледан в един винт на земята. През нощта си го вземал и си го слагал под дюшека. Отначало винтът бил смях, подигравки, раздразнение от страна на общността, на съседите, знак за нарушаване на гражданския дълг, накрая свиване на рамене, покой, винтът бил покоят, никой не можел да мине по улицата, без да хвърли кос поглед към винта и да не усети покой. Оня тип умрял от инфаркт, а винтът изчезнал веднага щом пристигнали съседите. Някой от тях го държи при себе си, може би го вади, когато е сам, и го гледа, после пак го прибира и отива във фабриката с чувството за нещо, което не разбира, някакъв неясен упрек. Намира покой само когато вади винта и го гледа, остава загледан в него, докато не чуе стъпки, и тогава бързо го скрива. Морели е мислел, че винтът би трябвало да е нещо друго, някакъв бог или нещо такова. Твърде лесно решение. Може би грешката е, че този предмет е бил приеман за винт поради факта, че е имал формата на винт. Пикасо взема автомобилче играчка и го превръща в челюст на маймуна песоглавец. Неаполитанецът може да е бил идиот, но може и да е измислил цял свят. От винта до окото, от окото до звездата… Защо да се предаваме на Великия навик? Може да се избере исването, измислицата, тоест винтът или автомобилчето играчка. Ето така Париж ни разрушава бавно, сладостно, стрива ни между стари цветя и хартиени покривки с петна от вино с безцветния си огън, който лумва на свечеряване — излиза от проядените портали. Изгаря ни един измислен огън, нажежено исване, трик на човешкия род, град, който е Великият винт, ужасната игла със своето нощно око-дупка, през което е вдянат конецът на Сена, машина за изтезания като дантела, агония в клетка, препълнена с побеснели лястовици. Горим в своето творение, приказна смъртна чест, висше предизвикателство към феникса. Никой няма да ни излекува от глухия огън, от безцветния огън, лумнал на свечеряване по улица „Юшет“. Неизлечими, напълно неизлечими, избираме за исване Великия винт, навеждаме се над него, влизаме в него, измисляме го отново всеки ден, с всяко петно от вино върху покривката, с всяка целувка в плесента на утрините в „Кур дьо Роан“, измисляме нашия пожар, горим отвътре навън, може би това е изборът, може би думите го обвиват както кърпата — хляба, а вътре е уханието, втасващото тесто, да-то без не-то, или обратно — не-то без да-то, денят без Мани, без Ормузд или Ариман^[4], веднъж завинаги, и мир да има, и стига вече.