Хулио Кортасар
Игра на дама (21)

20.

— Винаги съм подозирал, че ще легнеш с него — каза Оливейра.

Мага зави сина си, който ревеше по-малко, и си избърса ръцете с памук.

— За бога, измий се, както трябва — каза Оливейра. — И изнеси оттук тази гадост.

— Веднага — каза Мага. Оливейра издържа на погледа й (което винаги му се удаваше трудно) и Мага донесе някакъв вестник, разтвори го на леглото, сложи върху него памуците, направи пакетче и излезе от стаята, за да отиде да го хвърли в клозета на площадката. Когато се върна със зачервени и блестящи от чистота ръце, Оливейра й подаде мате. Тя седна на ниското кресло и усърдно започна да смуче. Винаги разваляше матето, местеше сламката насам-натам и го бъркаше, като че ли е качамак.

— Е, да — каза Оливейра, като издиша дима през носа си. — Във всеки случай можехте да ме предупредите. Сега ще трябва да дам шестстотин франка за такси, за да си занеса нещата някъде другаде. И трябва да си намеря стая, което не е лесно по това време на годината.

— Не трябва да си ходиш — каза Мага. — Докога ще си измисляш неща, които не са истина?

— Да си измислям неща, които не са истина — каза Оливейра. — Говориш като в диалозите на най-добрите романи от Рио де ла Плата. Сега ти остава само да се изсмееш от все сърце на гротескната ситуация да бъда без партньорка, и ще довършиш перфектно сцената.

— Вече не плаче — каза Мага, като погледна към леглото, — да говорим по-тихо, ще заспи, като подейства аспиринът. Изобщо не съм лягала с Грегоровиус.

— О, разбира се, че си лягала.

— Не, Орасио. Защо да не ти кажа? Откакто се запознахме, не съм имала друг любовник. Не ме интересува дали се изразявам добре и дали думите ми те разсмиват. Говоря както мога, не успявам да кажа какво чувствам.

— Добре, добре — каза отегчено Оливейра, като й подаде още мате. — Сигурно тогава синът ти те променя. От няколко дни си се превърнала в това, на което му казват майка.

— Но Рокамадур е болен.

— И така да е — каза Оливейра. — Какво искаш, на мен промените ми се сториха по-скоро от друг порядък. Всъщност вече не се понасяме много-много.

— Ти си тоя, който не ме понася. Ти си тоя, който не понася Рокамадур.

— Така е, детето не ми влизаше в сметките. Трима е лоша бройка за една стая. Като си помисля, че с Осип ставаме четирима, вече е непоносимо.

— Осип няма нищо общо.

— Защо не затоплиш чайника — каза Оливейра.

— Няма нищо общо — повтори Мага. — Защо ме караш да страдам, глупчо? Знам, че си уморен, че не ме обичаш вече. Никога не си ме обичал, било е нещо друго, начин да мечтаеш. Върви си, Орасио, няма защо да оставаш. На мен вече ми се е случвало толкова пъти…

Погледна към леглото. Рокамадур спеше.

— Толкова пъти — каза Оливейра, като слагаше нова трева за чая. — Стане ли въпрос за сантименталната автобиография, откровеността ти е възхитителна. Осип ще го потвърди. Човек се запознава с теб и тутакси му поднасяш историята с негъра.

— Трябва да го кажа, ти не разбираш.

— Може и да не разбирам, но е ужасно.

— Мисля, че трябва да го кажа, дори и да е ужасно. Честно е да кажеш на един мъж как си живяла, ако той го иска. Говоря за теб, не за Осип. Ти можеше да ми разкажеш или да не ми разкажеш за приятелките си, но аз трябваше да ти кажа всичко. Знаеш ли, това е единственият начин да пропъдиш миналото, преди да обикнеш друг, единственият начин да го отпратиш зад вратата, за да ни остави в стаята само нас двамата.

— Нещо като изкупителен, а защо не и предразполагащ ритуал. Първо негърът.

— Да — каза Мага, като го гледаше. — Първо негърът. После Ледесма.

— После Ледесма, разбира се.

— И тримата в уличката през карнавалната нощ.

— Давай нататък — каза Оливейра, докато запарваше матето.

— И мосю Венсан, братът на хотелиера.

— И след това?

— И един войник, който плачеше в парка.

— Давай нататък.

— И ти.

— А така. Ама това, че ме слагаш в списъка в мое присъствие, е нещо като потвърждение на най-мрачните ми предчувствия. Всъщност сигурно си изрецитирала целия списък на Грегоровиус.

Мага бъркаше матето със сламката. Беше навела глава и изведнъж цялата й коса падна върху лицето, изтривайки изражението, което Оливейра наблюдаваше безучастно.

— И после стана приятелка

на един стар аптекар,

а синът на един комисар

ти сви мангизите…

Оливейра тананикаше тангото. Мага смукна през сламката и сви рамене, без да го погледне. „Горкичката“, помисли си Оливейра. Посегна към косата й и я отметна грубо назад, като че ли дърпаше перде. Сламката издаде сух звук между зъбите й.

— Все едно, че си ме ударил — каза Мага, докосвайки устни с треперещи пръсти. — Мен това не ме засяга, но…

— За щастие те засяга — каза Оливейра. — Ако не ме гледаше по този начин, щях да те презирам. Чудесна си, въпреки Рокамадур и всичко останало.

— Каква полза, че ми го казваш.

— За мен има полза.

— Да, за теб има полза. За теб всичко има полза с оглед на онова, което търсиш.

— Любима — каза любезно Оливейра, — сълзите развалят вкуса на чая, това се знае отдавна.

— За теб може да има полза и от това, че плача.

— Да, доколкото се признавам за виновен.

— Върви си, Орасио, така ще е най-добре.

— Вероятно. Помисли все пак, ако си ида сега, ще извърша нещо, което си е почти геройство, тоест ще те изоставя сама, без пари и с болно дете.

— Да — каза Мага, усмихната хомерически през сълзи. — Наистина е почти героично.

— И понеже съвсем не съм герой, ми се струва по-добре да остана, докато не разберем към какво да се придържаме, както казва брат ми с красивия си начин на изразяване.

— Тогава остани.

— Ама ти разбираш ли защо се отказвам от това геройство?

— Да, естествено.

— Добре, обясни ми защо не си тръгвам.

— Не си тръгваш, защото си достатъчно буржоа и те засяга какво ще си помислят Роналд и Бабс и другите приятели.

— Точно така. Добре е, че осъзнаваш, че ти нямаш нищо общо с решението ми. Не оставам от солидарност или от съчувствие, нито защото трябва да храня Рокамадур. А още по-малко, защото ти и аз все още имаме нещо общо.

— Толкова си смешен понякога — каза Мага.

— Разбира се — каза Оливейра. — Боб Хоуп нищо не струва в сравнение с мен.

— Когато казваш, че вече нямаме нищо общо, си кривиш устата ей така…

— Така, нали?

— Да, невероятно е.

Наложи се да извадят кърпи и да запушат уста с две ръце, смееха се така, че Рокамадур щеше да се събуди, направо ужасно. Макар че Оливейра правеше всичко възможно да се сдържи — хапеше кърпата и му течаха сълзи от смях, Мага леко се плъзна от креслото, чиито предни крака бяха по-къси — което й помагаше в това отношение, — и се оказа оплетена в краката на Оливейра, който се кикотеше и издаваше звук, подобен на пресекливо хълцане, докато накрая при един пристъп на смях не изплю кърпата.

— Покажи пак как си кривя устата, като казвам тези неща — помоли Оливейра.

— Така — каза Мага и пак избухнаха в смях, докато Оливейра не се преви на две, хващайки се за стомаха, и Мага видя лицето му срещу своето, очите му я гледаха, блестящи през сълзите. Целунаха се наопаки, тя с лице нагоре, а той с коса, висяща като ресни, целунаха се, като се хапеха по мъничко, понеже устните им не се разпознаха, целуваха различни устни, търсеха се с ръце, заплетени в адско кълбо от висящи коси, а матето се бе разляло в края на масата и капеше по полата на Мага.

— Разкажи ми как се люби Осип — прошепна Оливейра, притиснал устни до устните на Мага. — Скоро кръвта ми ще се качи в главата, не мога да продължавам така, ужасно е.

— Люби се много добре — каза Мага, хапейки устната му. — Много по-добре от теб и по-дълго.

— Ама ретилира ли ти маслинката? Не ме лъжи. Наистина ли ти я ретилира?

— Много. Навсякъде. Понякога ми идва в повече. Чудесно усещане.

— А кара ли те да си слагаш плиниите между аргустите?

— Да, а после си редуваме порциумите, докато той не каже стига, стига, но и аз не мога повече, трябва да бързаме, разбираш ли. Но това ти не можеш да го разбереш, ти винаги спираш пред най-малката гунфия.

— Нито аз, нито който и да е друг — промърмори Оливейра и стана. — Виж, това мате е истинска гадост, аз излизам за малко.

— Не искаш ли да ти поразкажа още за Осип? — каза Мага. — На глиглически.

— Глиглическият много ме отегчава. Освен това нямаш въображение, винаги казваш все същото. Гунфията — ама че новост. И не се казва „поразкажа за“.

— Глиглическия го измислих аз — каза Мага обидено. — Ти тръсваш каквото и да е, за да блеснеш, но то не е истинският глиглически.

— Да се върнем на Осип…

— Не бъди глупав, Орасио, казвам ти, че не съм спала с него. Трябва ли да изрека великата клетва на сиу?

— Не, струва ми се, че в крайна сметка ще ти повярвам.

— След всичко това — каза Мага — най-вероятно накрая ще легна с Осип, но ти ще си този, който го е поискал.

— Ама на теб наистина ли може да ти харесва този тип?

— Не. Ама в аптеката трябва да се плаща. От теб не искам нито стотинка, а от Осип не мога да искам пари и да го оставя да си прави илюзии.

— Да, зная — каза Оливейра. — Самарянската ти страна. Не си могла да оставиш и войничето в парка.

— Не можех, Орасио. Виждаш ли колко сме различни.

— Да, състраданието не е силната ми страна. Но и аз бих могъл да се разплача по някакъв повод и тогава ти…

— Не си те представям да плачеш — каза Мага. — За теб това би било прахосване.

— Случвало се е да плача.

— Само от яд. Ти не умееш да плачеш, Орасио, това е едно от нещата, които не умееш.

Оливейра привлече Мага и я сложи да седне на коленете му. Помисли, че миризмата на Мага, миризмата, която се усещаше на тила й, го натъжава. Същата миризма както преди… „Да търсиш чрез — помисли объркано. — Да, това е едно от нещата, които не умея да правя — да плача и да съчувствам.“

— Никога не сме се обичали — каза, като я целуваше по косата.

— Не говори от мое име — каза Мага, притваряйки очи. — Ти не можеш да знаеш дали те обичам или не. Дори това не можеш да знаеш.

— За толкова сляп ли ме мислиш?

— Напротив, за теб щеше да бъде по-добре, ако ослепееш за малко.

— А, да. Осезанието, което замества дефинициите, инстинктът, който стига отвъд интелигентността. Магическият път, тъмната нощ на душата.

— За теб би било добре — упорстваше Мага както винаги, когато не разбираше нещо и искаше да го прикрие.

— Виж какво, способностите ми стигат, за да разбера, че всеки от нас може да си хване пътя. Мисля, че имам нужда да бъда сам, Лусия, всъщност наистина още не знам какво ще правя. Колкото до теб и Рокамадур, който май се разбужда, аз се отнасям лошо към вас, което не е справедливо, и не искам това да продължава.

— Няма защо да се безпокоиш за мен и за Рокамадур.

— Не се безпокоя, но тримата само се пречкаме един на друг — не е удобно и е неестетично. Сигурно не съм достатъчно сляп, любима — очният нерв ми стига, за да видя, че ти ще се справиш чудесно без мен. Досега не съм имал приятелка, която да се е самоубила след раздялата ни, признавам го, макар че гордостта ми страда.

— Да, Орасио.

— Така че, ако успея да събера достатъчно героизъм, за да те изоставя още тази нощ или утре, просто нищо особено няма да се случи.

— Нищо — каза Мага.

— Ти отново ще заведеш сина си при мадам Ирен и ще се върнеш в Париж да продължиш живота си.

— Така.

— Ще ходиш често на кино, пак ще четеш романи, с риск за живота си ще се разхождаш из най-лошите квартали в най-лошите часове.

— Точно така.

— Ще намираш много чудни неща по улиците, ще ги вземаш, ще изработваш от тях предмети. Вонг ще те научи да жонглираш, Осип ще те следва на два метра разстояние, събрал ръце в поза на смирено почитание.

— Моля те, Орасио — каза Мага, като го прегърна и скри лице в него.

— Разбира се, ще се срещаме по мистериозен начин на най-странни места, както онази нощ на площад „Бастилия“, спомняш ли си?

— На улица „Давал“.

— Бях доста пиян, а ти се появи на ъгъла и се вторачихме един в друг като идиоти.

— Защото мислех, че тази нощ ще ходиш на концерт.

— А ти ми беше казала, че имаш среща с мадам Леони.

— Затова се оказа толкова забавно да се срещнем на улица „Давал“.

— Ти беше със зеления пуловер, стоеше на ъгъла и утешаваше някакъв педераст.

— Бяха го изхвърлили с ритници от кафенето и така плачеше…

— Помня, че друг път се срещнахме на „Ке дьо Жемап“.

— Беше топло — каза Мага.

— Така и никога не ми обясни смислено какво търсеше на „Ке дьо Жемап“.

— О, нищо не съм търсила.

— Държеше монета в ръка.

— Намерих я до бордюра на тротоара. Така блестеше…

— После отидохме до площад „Република“, където имаше акробати, и спечелихме кутия бонбони.

— Бяха ужасни.

— А един друг път аз излизах от метрото на „Мутон-Дюверне“, а ти седеше отвън пред едно кафене с някакъв негър и някакъв филипинец.

— И ти никога не ми каза какво си правил в района на „Мутон-Дюверне“.

— Отивах на педикюр — каза Оливейра. — Чакалнята там беше с тапети, щамповани със сцени в нещо между виолетово и червеникаво — гондоли, палми и влюбени, които се прегръщат на лунна светлина. Представи си го повторено петстотин пъти в размер дванайсет на осем.

— Ходил си там заради това, не заради мазолите.

— Не бяха мазоли, момичето ми. Истински кокоши трън на стъпалото на крака. Май заради авитаминоза.

— И излекуваха ли ти го? — попита Мага, като вдигна глава и го погледна втренчено.

При първия взрив от смях Рокамадур се събуди и започна да скимти. Оливейра въздъхна, сега сцената щеше да се повтори, известно време щеше да вижда Мага само в гръб, наведена над леглото, с ръце, движещи се насам-натам. Започна да запарва мате и да свива цигара. Не искаше да мисли. Мага отиде да си измие ръцете и се върна. Изпиха няколко чаши мате почти без да се гледат.

— Хубавото на всичко това е — каза Оливейра, — че не се докарваме до радиопиесите. Не ме гледай така, ако се позамислиш малко, ще разбереш какво искам да ти кажа.

— Разбирам — каза Мага. — Не заради това те гледам така.

— А-а, ти мислиш, че…

— Донякъде да. Но по-добре е да не започваме пак.

— Имаш право. Добре, май ще поизляза.

— Не се връщай — каза Мага.

— Нека не преувеличаваме в края на краищата — каза Оливейра. — Къде искаш да ида да спя? Едно са гордиевите възли, а съвсем друго зефирът, подухващ на улицата, сигурно е пет градуса под нулата.

— По-добре ще е да не се връщаш, Орасио — каза Мага. — Сега ми е лесно да ти го кажа. Разбери ме.

— В крайна сметка — каза Оливейра — струва ми се, че прибързваме с поздравленията за нашето savoir faire^[1].

— Толкова ми е жал за теб, Орасио.

— А, това не. По-полека.

— Ти знаеш, че аз понякога виждам. Виждам толкова ясно. Като си помисля как преди час ми хрумна, че ще е най-добре да ида да се хвърля в реката.

— Непозната в Сена… Само че ти плуваш като лебед.

— Жал ми е за теб — повтори Мага. — Сега го осъзнавам. В нощта, когато се срещнахме зад „Нотр Дам“, видях също, че… Но не исках да повярвам. Носеше толкова хубава синя риза. Тогава за пръв път отидохме заедно в хотел, нали?

— Не, но няма значение. Ти ме научи да говоря глиглически.

— А ако ти кажа, че направих всичко това от жалост?

— Хайде де — каза Оливейра, като я гледаше стреснато.

— Онази нощ ти беше в опасност. Виждаше се, беше като сирена в далечината… не може да се обясни.

— Опасностите за мен са само метафизически — каза Оливейра. — Повярвай, няма да се наложи да ме вадят с куки от водата. Ще пукна от запушване на червата, от азиатски грип или от някое „Пежо 403“.

— Не знам — каза Мага. — Аз понякога мисля за самоубийство, но виждам, че няма да го направя. Не мисли, че е само заради Рокамадур, преди него беше същото. Мисълта за самоубийство винаги ме кара да се чувствам по-добре. Но ти дори не си го представяш… Защо казваш метафизически опасности? Има и метафизически реки, Орасио. Ти ще се хвърлиш в някоя от тези реки.

— Може би — каза Оливейра — това е дао.

— Помислих, че мога да ти дам закрила. Не казвай нищо. Веднага осъзнах, че нямаш нужда от мен. Правехме любов като двама музиканти, които се събират, за да свирят сонати.

— Това, което казваш, е прекрасно.

— Така си беше, пианото правеше своето, цигулката също и от това се получаваше соната, но нали виждаш, всъщност ние не се срещахме. Веднага го разбрах, Орасио, но сонатите бяха толкова хубави.

— Да, любима.

— И глиглическият.

— И още как.

— И всичко — Клубът, онази нощ на „Ке дьо Берси“ под дърветата, когато ловяхме звезди до разсъмване и си разказвахме истории за принцове, и ти беше жаден, и купихме бутилка ужасно скъпо шампанско, и пихме на брега на реката.

— И тогава дойде един клошар — каза Оливейра, — и му дадохме преполовената бутилка.

— И клошарят знаеше какво ли не, латински и разни източни работи, и ти нещо започна да спориш с него за…

— За Авероес, мисля.

— Да, Авероес.

— А нощта, когато войникът ми опипа задника на Фоар дю Трон^[2] и ти му фрасна един по физиономията, и ни арестуваха всичките.

— Да не чуе Рокамадур — каза Оливейра през смях.

— За щастие Рокамадур никога няма да си спомни за теб, зад очите му все още няма нищо. Като птиците, дето кълват трохичките, които им подхвърляш. Гледат те, кълват, отлитат… И не остава нищо.

— Така е — каза Оливейра. — Не остава нищо.

На площадката крещеше онази от третия етаж, пияна както винаги по това време. Оливейра погледна разсеяно към вратата, но Мага го притисна до себе си, свлече се, докато не обхвана плътно коленете му, трепереше, плачеше.

— Защо се натъжаваш така? — каза Оливейра. — Метафизическите реки текат навсякъде, не трябва да ходиш много далече, за да ги намериш. Виж, никой не би имал толкова право да се дави, колкото аз, глупачето ми. Обещавам ти едно: да си спомня за теб в последния миг, за да бъде той още по-горчив. Истински сантиментален роман, с корица в три цвята.

— Не си тръгвай — прошепна Мага, стискайки краката му.

— Само малко ще се поразходя.

— Не си отивай.

— Остави ме. Знаеш много добре, че ще се върна, поне тази нощ.

— Да излезем двамата — каза Мага. — Виж, Рокамадур спи, ще спи спокойно, докато не дойде време за биберона. Имаме два часа, да отидем до кафенето в арабския квартал, онова тъжно малко кафене, където човек се чувства толкова добре.

Оливейра обаче искаше да излезе сам. Започна полека да освобождава краката си от прегръдката на Мага. Галеше косите й, прекара пръсти по гердана й, целуна я по тила, зад ухото, и я чу да плаче под цялата коса, която се спускаше върху лицето й. „Шантажи не — мислеше той. — Да плачем лице в лице, но не и това евтино хлипане, научено от филмите.“ Вдигна лицето й, накара я да го погледне.

— Мръсникът съм аз — каза Оливейра. — Остави ме аз да платя. Плачи за сина си, който може и да умре, не си хаби сълзите за мен. Майчице, от времето на Зола не е имало подобна сцена. Остави ме да изляза, моля те.

— Защо? — каза Мага, без да мръдне от пода, гледаше го като куче.

— Какво защо?

— Защо?

— А, питаш защо е всичко това. Откъде да знае човек, мисля, че нито ти, нито аз имаме особена вина. Не сме пораснали, Лусия. Това е заслуга, но за нея се плаща скъпо. Децата първо играят заедно, а после си скубят косите. Сигурно е нещо такова. Трябва да се помисли за това.