Хулио Кортасар
Игра на дама (142)

141.

Не бяха нужни много страници, за да разбере човек, че Морели има предвид нещо друго. Алюзиите му за дълбинните пластове на Zeitgeist^[1], пасажите, където лудата логика увисваше обесена на връзките на обувките си, неспособна дори да отрече издигнатата до закон несъвместимост, изваждаха на показ спелеологическите замисли на творбата. Морели напредваше и отстъпваше, така открито нарушавайки равновесието и принципите — които сполучливо биха могли да се нарекат морални — на пространството, че определено би могло да се случи (макар всъщност да не се случваше, но нищо не можеше да се твърди със сигурност) разказаните събития да произтекат в пет минути, свързващи битката при Акциум с аншлус на Австрия (трите А вероятно имаха някакво отношение към избора или по-скоро към приемането на тези исторически моменти), или човек, натиснал звънеца на улица „Кочабамба“ №1200, пристъпвайки прага, да излезе в двора на къщата на Менандър в Помпей. Всичко това беше по-скоро тривиално и бунюелско, но на членовете на Клуба не им убягваше стойността на чиста подбуда или на парабола, отворена към друг, по-дълбок и по-трудно постижим смисъл. Благодарение на тези упражнения в ходене по въже, твърде подобни на онези, които толкова привличат погледа към Евангелията, Упанишадите и други материи, натоварени с шамански тринитротолуол, Морели си доставяше удоволствието да се преструва, че прави литература, която в съкровената си същност минираше, контраминираше и грубо се надсмиваше. Изведнъж думите, целият език, надстройката на даден стил, семантика, психология и фактология се хвърляха към изправящо косите харакири. Банзай! До нова заповед или без никаква гаранция — накрая винаги имаше конец, провесен по-нататък, излизащ извън общия обем, насочващ към едно може би, към едно по-скоро да, към едно кой знае, което оставяше недовършено цялото вкаменяващо виждане за творбата. А това отчайваше Перико Ромеро — човек, който изпитваше нужда да бъде сигурен, караше Оливейра да потреперва от удоволствие, изпълваше с ентусиазъм въображението на Етиен, на Вонг и на Роналд и заставяше Мага да танцува боса с по един ангинар във всяка ръка.

По време на споровете, поръсени с калвадос и тютюн, Етиен и Оливейра се питаха защо Морели мрази литературата и защо я мрази, изхождайки от самата литература, вместо да повтори „Exeunt“^[2] на Рембо или да приложи към лявото си слепоочие очевидната резултатност на „Колт 32“. Оливейра беше склонен да мисли, че Морели е заподозрял демоничната природа на всяко писане за развлечение (а и кое писане не беше такова, макар и да беше само разтворител, с чиято помощ да може да се погълне някакъв гносис, праксис или етос от множеството, което се навърташе наоколо, или от онези, които можеха да се измислят). След като беше претеглил най-вълнуващите пасажи, в крайна сметка беше станал чувствителен към особения тон, който обагряше писането на Морели. Първото възможно определение на този тон беше разочарованието, но се усещаше, че разочарованието бе отнесено не към обстоятелствата и случките, разказани в книгата, а към начина на разказване, който — Морели го бе прикрил, доколкото бе възможно — се обръщаше в крайна сметка към разказаното. Премахването на псевдоконфликта между съдържанието и формата отново заставаше на дневен ред, доколкото старецът заклеймяваше формалния материал, използвайки го по свой начин; тъй като се съмняваше в сечивата си, същевременно той критикуваше извършената с тях работа. Разказаното в книгата не служеше за нищо, не представляваше нищо, понеже беше разказано лошо, понеже просто беше разказано, беше литература. И отново се стигаше до раздразнението на автора от неговото писане и от писането изобщо. Привидният парадокс се състоеше в това, че Морели натрупваше въображаеми епизоди, погледнати от най-различен ъгъл, опитваше се да ги атакува и разреши с всички средства на писател, който си владее занаята. Като че ли не си поставяше за цел да разработи теория, изобщо не беше силен в интелектуалните разсъждения, но написаното досега показваше с ефикасност, безкрайно по-голяма от ефикасността на която и да е формулировка или анализ, дълбоката корозия на един свят, заклеймен като фалшив, нападаше го в името на съзиданието, а не на разрушението и можеше да се дочуе почти демоничната ирония зад пространните бравурни парчета, зад стриктно конструираните епизоди, зад привидното усещане за литературно щастие — всичко онова, което от години изграждаше славата му сред читателите на разкази и романи. Един пищно оркестриран свят се свеждаше — за финия нюх — до нищо, но оттам започваше мистерията, защото в момента, когато човек предчувстваше тоталния нихилизъм на творбата, една по-бавна интуиция можеше да предположи, че замисълът на Морели не е такъв, че виртуалното саморазрушаване във всеки фрагмент на творбата е като търсенето на благороден метал сред шлаката. И тук трябваше да спреш от страх да не объркаш вратите и да не се издъниш от много хитрост. Най-ожесточените спорове между Оливейра и Етиен се разгаряха именно в този момент на надежда, защото изпитваха ужас да не бъркат, да не се окажат двойка съвършени кретени, заинатили се да не вярват, че Вавилонската кула може да се издигне, за да не послужи в крайна сметка за нищо. В тези мигове западният морал им се виждаше като сводник, намекваше им, представяйки ги една по една, за всички илюзии на неизбежно наследените, асимилирани и предъвкани трийсет века. Беше трудно да се откажеш от вярата, че едно цвете може да е красиво просто така, беше горчиво да се приеме, че може да се танцува в тъмното. Алюзиите на Морели за преобръщането на знаците, за свят, видян с други и от други измерения, като неизбежна подготовка за едно по-чисто виждане (и всичко това в блестящо написан пасаж, в който едновременно можеше да се заподозре подигравка и ледена ирония пред огледалото), ги отчайваха, подаваха им закачалката едва ли не за надежда, за оправдание, същевременно отричайки изцяло сигурността, и ги държаха в непоносима двойственост. Ако им оставаше някаква утеха, тя бе да мислят, че и Морели се е движел сред същата двойственост, оркестрирайки творба, чийто дебют би трябвало да бъде — може би — абсолютната тишина. Така напредваха по страниците, проклинащи и очаровани, а Мага в крайна сметка се свиваше като котка в креслото, уморена от неясноти, загледана в зазоряването над покритите с плочи покриви през целия дим, който може да се побере между едни очи, един затворен прозорец и една пламенно безполезна нощ.