Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rayuela, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016-2017 г.)

Издание:

Автор: Хулио Кортасар

Заглавие: Игра на дама

Преводач: Стефка Кожухарова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо издание

Издател: Издателска група „Агата-А“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Аржентинска

Печатница: „Унискорп“

Редактор: Красимир Тасев

Коректор: Димана Илиева

ISBN: 954-540-051-X; 978-954-540-051-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2498

История

  1. — Добавяне

51.

Точно тогава се появи Реморино с един старец, който изглеждаше доста стреснат и като позна управителя, го поздрави с нещо като реверанс.

— По пижама! — каза Кука смаяна.

— Нали ги видя, като идвахме — каза Ферагуто.

— Не бяха по пижами. По-скоро беше нещо като…

— Тихо — каза управителят. — Приближете се, Антунес, и се подпишете там, където ви показва Реморино.

Старецът разгледа внимателно списъка, докато Реморино му подаваше химикала. Ферагуто извади кърпа и с леки потупвания попи потта от челото си.

— Това е осма страница — каза Антунес, — а аз мисля, че трябва да се подпиша на първа.

— Тук — каза Реморино и му показа едно място в списъка. — Хайде, че ще ви изстине кафето с мляко.

Антунес сложи един завъртян подпис, поздрави всички и си тръгна със ситни стъпчици, които очароваха Талита. Втората пижама, много по-пълна, заобиколи масичката и подаде ръка на управителя, който я стисна без желание и посочи рязко списъка.

— Вие вече сте уведомен, така че подпишете и се върнете в стаята си.

— Стаята ми не е метена — каза пълната пижама.

Кука си отбеляза наум, че не се поддържа добра хигиена. Реморино се опитваше да натика химикала в ръката на пълната пижама, която бавно отстъпваше.

— Веднага ще я изчистят — каза Реморино. — Подпишете, дон Никанор.

— В никакъв случай — каза дебелата пижама. — Това е капан.

— Какъв капан, що за глупости — каза управителят. — Нали доктор Овехеро вече ви обясни за какво става дума. Подписвате и от утре има двойна порция мляко с ориз.

— Няма да подпиша, ако дон Антунес не е съгласен — каза пълната пижама.

— Той подписа точно преди вас. Вижте.

— Подписът му не се чете. Това не е подписът на дон Антунес. Вие сте го накарали да подпише след мъчения с електрически ток. Убили сте дон Антунес.

— Хайде, доведи го — нареди управителят на Реморино, който излезе и се върна с дон Антунес. Пълната пижама възкликна радостно и отиде да му подаде ръка.

— Кажете му, че сте съгласен, да не се страхува да подпише — каза управителят. — Хайде, че става късно.

— Подписвай, синко, и не се бой — каза Антунес на пълната пижама. — При всички положения ще те прекарат.

Пълната пижама изпусна химикала. Реморино го вдигна мърморейки, а управителят се изправи като разярен звяр. Скрита зад Антунес, пълната пижама трепереше и си усукваше ръкавите. На вратата се почука отсечено и преди Реморино да успее да я отвори, без никакви обяснения влезе госпожа в розово кимоно, отиде право при списъка и го огледа от всички страни, като че ли беше печено прасенце. Изпъчи се доволно и сложи разтворената си ръка върху регистъра.

— Заклевам се — каза госпожата — да кажа цялата истина. Вие няма да позволите да излъжа, дон Никанор.

Пълната пижама се разтресе утвърдително и изведнъж взе химикала, който Реморино му подаваше, след което подписа където му попадна, без да остави на никого време да направи каквото и да било.

— Какво животно — чу се шепотът на управителя. — Реморино, виж дали е подписал където трябва. Добре поне, че подписа. А сега вие, госпожо Швит, щом вече сте тук. Покажи й къде, Реморино.

— Ако не подобрите социалния климат, няма да подпиша нищо — каза госпожа Швит. — Пред духа трябва да има отворени врати и прозорци.

— Аз искам да имам в стаята си два прозореца — каза пълната пижама. — А дон Антунес иска да иде в аптеката „Франко-Инглеса“ да купи памук и още не знам какво си. Тук е толкова тъмно.

Оливейра извърна леко глава, видя, че Талита го гледа, и й се усмихна. Двамата знаеха, че всеки от тях смята това за идиотска комедия, че пълната пижама и останалите са толкова луди, колкото самите те. Лудите бяха лоши актьори и дори не се опитваха да изглеждат достатъчно не на себе си пред тях, добросъвестно изчелите общодостъпния учебник по психиатрия. Сега например, така както напълно се владееше, стискаше чантата с две ръце и седеше стабилно на стола, Кука изглеждаше доста по-луда от тримата подписващи, които току-що бяха започнали да искат нещо, май да бъде убито някакво куче, за което госпожа Швит говореше, жестикулирайки непрекъснато. Нищо не беше чак толкова непредвидимо, най-обикновени причинно-следствени връзки ръководеха тези променящи се, многословни отношения, в които ръмженето на управителя изпълняваше ролята на непрекъсната басова партия спрямо повтарящия се рисунък на оплакванията, исканията и аптеката „Франко-Инглеса“. И така, видяха как Реморино отвежда един след друг Антунес и пълната пижама, как госпожа Швит презрително се подписва в списъка, как влиза един подобен на скелет гигант, мършав пламък от розова фланела, а след него един младеж със съвсем бяла коса и зловещо красиви зелени очи. Последните подписаха, без да оказват особена съпротива, но в замяна на това поискаха да останат до края на церемонията. За да избегне повече разправии, управителят ги изпрати в един ъгъл и Реморино отиде да доведе други двама болни — една девойка с твърде закръглени бедра и един мъж с вид на китаец, който не вдигаше поглед от пода. Учудващо, но пак се заговори за убиване на някакво куче. Когато болните подписаха, момичето направи прощален жест като балерина. Кука Ферагуто й отговори с любезно кимване с глава, нещо, което предизвика чудовищен пристъп на смях у Талита и Травълър. В списъка имаше вече десет подписа, а Реморино водеше още хора, имаше поздравления, както и някой и друг спор, който беше прекъсван или продължаваше с други действащи лица, от време на време по някой подпис. Беше вече седем и половина и Кука бе извадила пудриера, пудреше си лицето с маниер на директорша на клиника — нещо средно между мадам Кюри и Едвиж Фьойер. Пак гримаси на Талита и Травълър, пак тревога у Ферагуто, който следеше ту как напредва попълването на списъка, ту лицето на управителя. В седем и четирийсет една болна заяви, че няма да подпише, докато не убият кучето. Реморино й обеща, намигайки към Оливейра, който оценяваше доверието. Бяха минали двайсет болни, оставаха още само четирийсет и пет. Управителят дойде при тях да им каже, че най-трудните случаи вече са ударили печата (така каза) и най-добре би било да направят четвърто прекъсване, за да пият бира и да слушат новините. По време на почерпката говориха за психиатрия и политика. Бунтът бил потушен от силите на правителството, водачите се предавали в Лухан. Доктор Нерио Рохас бил на конгрес в Амстердам. Бирата беше чудесна.

В осем и половина вече имаше четирийсет и осем подписа. Мръкваше се, в салона въздухът бе лепкав от дима и хората по ъглите, от редките покашляния на някои от присъстващите. На Оливейра му се искаше да излезе на улицата, но строгостта на управителя беше непробиваема. Последните трима болни, които подписаха, току-що бяха поискали промени в режима на хранене (Ферагуто правеше знаци на Кука да си запише, ама разбира се, закуските в неговата клиника щяха да бъдат безупречни), както искаха и да бъде убито кучето (Кука събираше пръсти и ги показваше на Ферагуто, а той, шашнат, клатеше глава и гледаше управителя, който беше смъртно уморен и се криеше зад някакво списание по сладкарство). Когато дойде старецът, който държеше в шепата си гълъб и го галеше, сякаш искаше да го приспи, се възцари дълга пауза, в която всички съзерцаваха неподвижния гълъб в ръката на болния, и бе едва ли не жалко, че болният трябваше да прекъсне ритмичните ласки по гръбчето на гълъба, за да хване несръчно химикала, който Реморино му подаваше. След стареца дойдоха две сестри, хванати под ръка, които от самото начало поискаха смърт за кучето и други подобрения в заведението. Това с кучето разсмиваше Реморино, но накрая Оливейра почувства как нещо го стяга в ръката, стана и каза на Травълър, че ще се поразходи малко и ей сега се връща.

— Вие сте длъжен да останете — каза управителят. — Вие сте свидетел.

— Няма да напускам сградата — каза Оливейра. — Погледнете закона на Мендес Делфино. В него е предвидено.

— Идвам с теб — каза Травълър. — Връщаме се след пет минути.

— Не се отдалечавайте оттук — каза управителят.

— В никакъв случай — каза Травълър. — Ела, братче, май оттук се излизаше за градината. Такова разочарование, не мислиш ли.

— Единодушието е отегчително — каза Оливейра. — Нито един не се опъна на онзи тип с жилетката. Нещо са си навили на пръста да убият кучето. Да седнем при фонтана, струята вода изглежда някак пречистваща, ще се почувстваме по-добре.

— Мирише на нафта — каза Травълър. — Наистина съвсем пречистваща.

— Какво очаквахме всъщност? Виждаш, че накрая всички подписват, между тях и нас няма разлика. Никаква разлика. Тук ще се чувстваме прекрасно.

— Е — каза Травълър, — има една разлика и тя е, че те са в розово.

— Гледай — каза Оливейра, като сочеше горните етажи. Вече почти се беше мръкнало и прозорците на втория и на третия етаж светваха и угасваха в някакъв ритъм. Светъл прозорец и до него — тъмен. После обратното. Единият етаж светъл, другият — тъмен. И обратното.

— Стана тя, каквато стана — каза Травълър. — Подписаха и вече започват да си показват рогата.

Решиха да си допушат цигарите до пречистващата струя на фонтана, не говореха за нищо особено и гледаха прозорците, които светваха и угасваха. Именно тогава Травълър спомена за промените и след известно мълчание чу Орасио тихичко да се смее в тъмното. Настоя, искаше някаква сигурност, а не знаеше как да постави темата, която се изплъзваше от думите и от мислите му.

— Като че ли сме вампири, като че ли ни обединява, тоест разединява, една и съща кръвоносна система. Понякога нас с теб, понякога и тримата, няма какво да се лъжем. Не знам кога започна това, но е така и трябва да си отворим очите за него. Мисля, че дойдохме тук не само защото шефът ни доведе. Не беше трудно да останем в цирка при Суарес Мелиан — познаваме работата и ни ценят. Ама не, трябваше да дойдем тук. Тримата. Първо аз имам вина, защото не исках Талита да помисли… Всъщност оставях те настрана в тази история, за да се отърва от теб. Въпрос на самолюбие, нали разбираш.

— Всъщност — каза Оливейра — няма причина да приема. Връщам се в цирка или, което е още по-добре, изобщо се махам. Буенос Айрес е голям. Един ден ти го казах.

— Да, ама ще си отидеш след този разговор, тоест правиш го заради мен, а аз точно това не искам.

— Както и да е, обясни ми онова за промените.

— Знам ли, като се опитам да го обясня, ми става още по-мътно. Проблемът е горе-долу следният: когато съм с теб, няма проблем, но щом остана сам, ми се струва, че оказваш натиск върху мен, например от твоята стая. Спомни си оня ден, когато ми поиска пироните. И Талита го усеща, гледа ме, а аз имам чувството, че този поглед е предназначен за теб, а когато сме тримата заедно, минават часове, без тя да забележи, че и ти си тук. Предполагам, че си го усетил.

— Да. Давай нататък.

— Това е всичко и ето защо не мисля, че е добре аз да допринасям с нещо ти сам да си тръгнеш. Това е нещо, което трябва да решиш сам, и сега, след като бях достатъчно глупав да ти говоря по този въпрос, ти дори няма да имаш свободата да решиш, защото ще подходиш от гледна точка на отговорността, и я втасахме. Етичното в този случай е да помилваш живота на приятеля си, а аз не го приемам.

— О — каза Оливейра. — Значи ти не ме пускаш да си тръгна и аз не мога да си тръгна. Тази ситуация донякъде напомня розовите пижами, не ти ли се струва.

— Донякъде да.

— Виж колко любопитно.

— Кое?

— Всички светлини угаснаха едновременно.

— Сигурно са стигнали до последния подпис. Клиниката вече е на шефа, да живее Ферагуто.

— Мисля, че сега трябва да им се достави удоволствие и да бъде убито кучето. Невероятно е колко го мразят.

— Не е омраза — каза Травълър. — Тук за момента и страстите не изглеждат много силни.

— Ти имаш нужда от радикални решения, старче. Аз бях така толкова време, а после…

Тръгнаха да се връщат с повишено внимание, защото в градината беше доста тъмно, а не си спомняха разположението на зелените площи. Когато стъпиха върху начертаната дама, Травълър се засмя тихичко, застана на един крак и заподскача от квадрат в квадрат. Тебеширените линии сякаш леко блестяха в мрака.

— Някоя вечер — каза Оливейра — ще ти разкажа за там. Перспективата не ми харесва, но това май е единственият начин да бъде убито кучето, така да се каже.

Травълър излезе със скок от дамата и в този миг прозорците на втория етаж светнаха изведнъж. Оливейра, който щеше да добави още нещо, видя лицето на Травълър да изплува от мрака и в секундата светлина преди прозорците отново да угаснат, го порази гримасата на това лице — риктус (от латински: rictus, полуотворена уста, свити устни, подобие на усмивка).

— Да бъде убито кучето, казваш — рече Травълър. — Не знам дали си обърнал внимание, че фамилното име на главния лекар идва от овчар. Такива ми ти работи.

— Не това искаше да ми кажеш.

— Я виж ти кой се оплаква, че мълча или казвам нещо друго — отвърна Травълър. — Естествено, че не, и какво от това. За другото не може да се говори. Ако искаш да си направиш експеримент… Но нещо ми подсказва, че май вече е малко късно, приятел. Пицата изстина, няма какво да се прави. По-добре веднага да се хващаме за работа, така ще се поразсеем.

Оливейра не отговори и се върнаха в салона на великата сделка, където управителят и Ферагуто пиеха двойна доза тръстикова ракия. Оливейра веднага се присъедини, а Травълър седна на канапето, където Талита със сънливо изражение четеше някакъв роман. След последния подпис Реморино бе скрил някъде списъка и бе отпратил присъствалите на церемонията болни. Травълър отбеляза, че управителят е угасил лампата на тавана и вместо нея е светнал една настолна — всичко беше зелено и меко, говореха с тихи, доволни гласове. Чу обсъждане на планове за дреболии по генуезки в някакъв ресторант в центъра. Талита затвори книгата и го погледна сънено. Травълър я погали по косите и се почувства по-добре. При всички положения идеята за дреболии по това време и в тази жега не беше разумна.

 

(–69)