Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rayuela, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016-2017 г.)

Издание:

Автор: Хулио Кортасар

Заглавие: Игра на дама

Преводач: Стефка Кожухарова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо издание

Издател: Издателска група „Агата-А“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Аржентинска

Печатница: „Унискорп“

Редактор: Красимир Тасев

Коректор: Димана Илиева

ISBN: 954-540-051-X; 978-954-540-051-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2498

История

  1. — Добавяне

92.

Сега осъзнаваше, че в най-интензивните мигове на желанието не е успявал да гмурне глава под гребена на вълната и да мине през невероятното бушуване на кръвта. Да обича Мага беше като ритуал, от който вече не се очаква просветление; думи и действия следваха едни след други с изобретателна монотонност, танц на тарантули върху облян от лунна светлина под, лепкаво и продължително жонглиране с отгласи. А през цялото време той бе очаквал от това весело опиянение нещо като събуждане, да види по-добре заобикалящото го, независимо дали става дума за тапетите на хотелите или за причините за което и да било от неговите действия, без да иска да разбере, че, ограничен в очакването, отменя всяка реална възможност, сякаш предварително се обрича на едно тясно и незначително настояще. Беше преминал от Мага към Пола с една-единствена стъпка, без да обижда Мага и без да обижда себе си, без да се притеснява да гади розовото на Пола с възбуждащото име на Мага на уста. Провалът с Пола беше повторение на безчет провали, игра, която в края губиш, но е било хубаво да я играеш, докато от Мага започваше да се измъква с неприятно чувство, с усещане за лош вкус в устата и с фас с мирис на разсъмване в ъгълчето на устните. Затова заведе Пола в същия хотел на улица „Балет“, завариха същата старица, която ги поздрави с разбиране, какво друго може да се прави в такова гадно време. Все още се носеше меката миризма на супа, но бяха почистили синьото петно на килима и имаше място за нови петна.

— Защо тук? — каза Пола учудено. Гледаше жълтата кувертюра, помръкналата мръсна стая, абажура с розови ресни, който висеше нависоко.

— Тук или на друго място…

— Ако е въпрос на пари, просто трябваше да кажеш, скъпи…

— Ако е въпрос на гнусливост, просто трябва да поискаш да се преместим, съкровище…

— Не ме е гнус. Просто е грозно. Може би…

Беше му се усмихнала, като че ли се опитваше да разбере. Може би… Ръката й намери ръката на Оливейра, когато се наведоха едновременно, за да вдигнат кувертюрата. Целия този следобед той присъства отново, за пореден път, още един от толкова многото пъти, ироничен и трогнат свидетел на своето собствено тяло, на изненадите, очарованията и разочарованията на церемонията. Свикнал, без да го съзнава, на ритъма на Мага, изведнъж едно ново море, едно различно полюшване на вълните го изтръгваше от автоматизма, изправяше го пред нещо друго, като че ли смътно разобличаваше населената му с призраци самота. Очарование и разочарование, когато сменяш едни устни с други, когато със затворени очи търсиш шията, върху която ръката е спяла сгушена, и изведнъж усещането, че извивката е различна, че основата е по-плътна, една жила се стяга за малко от усилието на главата да се вдигне, за да целуне или да захапе. Всеки миг на тялото му пред едно сладостно неразпознаване, трябва да се изпъне малко повече или да наведе глава, за да намери устата, която преди е била толкова близо, да погали едно по-стегнато бедро, да подтикне към отговор и да не го получи, да настоява, какъвто си е разсеян, докато осъзнае, че трябва да измисли всичко отново, че кодът не е установен, че ключовете и шифрите ще се родят отново, ще бъдат различни, ще съответстват на нещо друго. Тежестта, миризмата, тонът на смеха или молбата, забавянето и завързването — всичко е еднакво и съвсем друго, всичко се ражда отново, макар и безсмъртно, любовта си играе да се измисля, бяга от себе си, за да се завърне в стряскащата си спирала, гърдите пеят другояче, устата целува по-дълбоко или сякаш отдалече, а в мига, когато преди е имало нещо като гняв или мъка, сега има просто игра, невероятно палуване или обратното, в часа, когато преди са потъвали в съня или са бъбрили сладки глупости, сега има напрежение, нещо несподелено, но присъстващо, изискващо да се надигне, нещо като неутолим гняв. Само насладата в последния си замах е една и съща; преди и след това светът е бил разбит на парчета и трябва да бъде назован отново, пръст по пръст, устна по устна, сянка по сянка.

Вторият път беше в стаята на Пола на улица „Дофин“. Някои фрази му бяха подсказали какво ще намери там, но действителността отиде много по-далеч от онова, което би могъл да си представи. Всичко беше на мястото си и всяко нещо си имаше място. Историята на съвременното изкуство в достъпната форма на пощенски картички: един Клее, един Полякоф, един Пикасо (донякъде от добродушна снизходителност), един Манесие и един Фотрие. Забодени артистично, на добре пресметнати разстояния помежду им. В умален мащаб не дразни дори Давид от Пиаца дела Синьория. Една бутилка перно, друга коняк. На леглото — мексиканско пончо. Понякога Пола свиреше на китара — спомен за един любим от високите плата. В стаята си приличаше на Мишел Морган, само дето беше брюнетка. Двете етажерки с книги включваха „Александрийски квартет“ на Дърел, много четен и надраскан, преводи на Дилън Томас, изцапани с червило, броеве на „Two cities“, Кристиян Рошфор, Блонден, Сарот (неразрязана) и няколко екземпляра NRF. Останалото се въртеше около леглото, където Пола си поплака малко, докато си спомняше за една своя приятелка, която се беше самоубила (снимки, страница, откъсната от интимен дневник, изсушено цвете). След това на Оливейра не му се стори странно, че Пола се показа като перверзна, че тя първа проправи път към удоволствията, че нощта ги свари легнали сякаш на някакъв плаж, където пясъкът бавно отстъпва пред пълната с водорасли вода. Бе първият път, когато на игра я нарече Пола Париж, а на нея й хареса и го повтори, и го захапа по устата, шепнейки Пола Париж, като че ли приема името и иска да го заслужи, полюс на Париж, Париж на Пола, зеленикавата неонова светлина се запалваше и угасваше в жълтото перде от палмови влакна, Пола Париж, Пола Париж, голият град със своя секс в ритъма на мигащата светлина по пердето, Пола Париж, Пола Париж, все по-негова, гърди без изненада, извивката на корема точно уцелена от ласката, без лекото объркване, когато се стигне до границата преди и малко след, устата — вече намерена и разпозната, по-малък и по-остър език, по-оскъдна слюнка, зъбите не са остри, устните се разтварят, за да докосне той венците, да влезе и да обиколи всяка топла гънка с лек дъх на коняк и тютюн.

 

(–103)