Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rayuela, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016-2017 г.)

Издание:

Автор: Хулио Кортасар

Заглавие: Игра на дама

Преводач: Стефка Кожухарова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо издание

Издател: Издателска група „Агата-А“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Аржентинска

Печатница: „Унискорп“

Редактор: Красимир Тасев

Коректор: Димана Илиева

ISBN: 954-540-051-X; 978-954-540-051-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2498

История

  1. — Добавяне

Отсам

Il faut voyager loin en aimant sa maison.[1]

Аполинер, „Гърдите на Тирезий“

37.

Ядосваше се, че се казва Травълър — той, който никога не бе мърдал от Аржентина, ако не броим прескачането до Монтевидео и веднъж до Асунсион в Парагвай — столици, за които си спомняше с височайше безразличие. На четирийсет години все още продължаваше да си стои на улица „Качимайо“ и фактът, че работеше като администратор и от всичко по малко в цирка „Лас Естреляс“, не му даваше никаква надежда да обиколи света more Барнъм[2]; районът, в който се подвизаваше циркът, се простираше от Санта Фе до Кармен де Патагонес с дълги престои във федералната столица, Ла Плата и Росарио. Когато Талита, любителка на енциклопедии, започнеше да се интересува от номадските култури и от народите, които се местят със стадата си, Травълър сумтеше и възхваляваше неискрено двора с мушкатата, кушетката и принципа „не напускай мястото, където си се появил на бял свят“. Между мате и мате блясваше с някоя мъдрост, която поразяваше жена му, но се виждаше, че с голяма готовност ще се остави да го убедят. Докато спеше, понякога проронваше думи за изгнание, за безотечественост, за отвъдморски пътешествия, за митнически разправии и за неточни алидади. И ако, след като се събудеха, Талита се пошегуваше с него, той започваше да я пляска отзад и после се смееха като луди и дори изглеждаше, че предателството на Травълър спрямо самия него беше добре и за двамата. Трябваше да се признае едно, а именно че за разлика от почти всичките си приятели Травълър не обвиняваше живота или съдбата за това, че не е могъл да си попътува, както му душа иска. Просто изпиваше джина на една глътка и говореше за себе си като за кретен.

— Естествено, аз съм най-доброто от пътешествията му — казваше Талита, когато й се удадеше случай, — но той е толкова глупав, че не го проумява. Аз, госпожо, съм го отнасяла на крилете на въображението до самия край на хоризонта.

Госпожата, към която се обръщаха по този начин, мислеше, че Талита говори сериозно, и отговаряше, както следва:

— Ах, госпожо, мъжете са толкова неразбираеми (sic, вместо неразбрани).

Или:

— Повярвайте, същото е при мен и моя Хуан Антонио. Винаги му го казвам, ама на него му е все тая.

Или:

— Колко добре ви разбирам, госпожо. Животът е борба.

Или:

— Не го вземайте навътре, госпожо. Здраве да има, другото минава.

После Талита го разказваше на Травълър и двамата се превиваха от смях на пода в кухнята, та чак си съдираха дрехите. За Травълър нямаше нищо по-прекрасно от това да се скрие в клозета и захапал кърпа или фланелката си, да подслушва как Талита кара госпожите от пансиона „Собралес“ и някои други от отсрещния хотел да разговарят. В миговете на оптимизъм, които при него не траеха дълго, замисляше пиеса за радиотеатър, в която да се изгаври с тези дебелани, без те да разберат, като ги накара да плачат неудържимо и да не пропускат предаването нито ден. Обаче, както и да го погледнеш, не беше пътувал, а това бе нещо като черен камък в душата му.

— Наистина е като тухла — обясняваше Травълър и си пипаше стомаха.

— Никога не съм виждал черна тухла — казваше директорът на цирка, случаен довереник на толкова силна носталгия.

— Наместила се е там заради уседналия живот. Само като си помисли човек, че е имало поети, които са се жалвали, че се усещат heimatlos[3], Ферагуто!

— Говори ми по нашенски, приятел — казваше директорът, донякъде стреснат от драматично личното обръщение.

— Не мога, шефе — мърмореше Травълър, извинявайки се тайно, задето се бе обърнал към него по име. — Красивите чуждоземни думи са като оазис, като изкачване. Нима никога няма да идем в Коста Рика? Ами в Панама, където някога галеоните на империята…? Гардел е умрял в Колумбия, шефе, в Колумбия!

— Нямаме пари — казваше директорът, като си вадеше часовника. — Аз да ходя в хотела, че моята Кука сигурно вече рие с копито.

Травълър оставаше сам в офиса и се питаше как ли се свечерява в Кънетикът. За утешение си припомняше хубавите неща в живота си. Едно от хубавите неща в живота му например беше, че една сутрин през 1940 г. влезе в кабинета на шефа си, отдел „Вътрешни данъци“, с чаша вода в ръка. Излезе уволнен, докато шефът му попиваше водата по лицето си с попивателна хартия. Това беше едно от хубавите неща в живота му, защото този месец щяха да го повишат, както и женитбата му с Талита бе друго хубаво нещо (макар и двамата да повтаряха обратното), като се има предвид, че Талита, поради дипломата си на фармацевт, бе осъдена без право на обжалване да си остарее сред превързочни материали, а Травълър се бе появил да закупи свещички против бронхит и от обяснението, за което бе помолил Талита, любовта се запени като шампоан под душ. Дори Травълър твърдеше, че се бил влюбил в Талита точно в мига, в който тя, свела очи, се опитвала да му обясни защо свещичката действа по-добре след, а не преди доброто изпразване на стомаха.

— Нещастник — казваше Талита, когато си го спомняха. — Много добре разбираше инструкциите, ама се правеше на тъпак, за да ти обяснявам.

— Една фармацевтка служи на истината, дори тази истина да се намира на най-интимните места. Ако знаеше с какво вълнение си поставих първата свещичка същата вечер, след като се разделихме. Беше огромна и зелена.

— Евкалипт — казваше Талита. — Радвай се, че не ти дадох от онези, които от двайсет метра вонят на чесън.

Но понякога се натъжаваха и смътно долавяха, че още веднъж са прибегнали до забавлението като крайно средство срещу буеносайреската меланхолия и срещу живота без твърде (Какво да се добави към това „твърде“? Смътно неразположение в горната част на стомаха, черната тухла, както винаги).

Талита обясняваше меланхолията на Травълър на госпожа Де Гутусо:

— Хваща го в следобедните часове, то е като нещо, което се надига от плеврата.

— Ще да е някакво вътрешно възпаление — казва госпожа Де Гутусо, — както му викат.

— От душата е, госпожо. Моят съпруг е поет, повярвайте.

Затворен в клозета, притиснал кърпата до лицето си, Травълър се смее със сълзи.

— Да не би да е някоя алергия, както им викат? Малкият ми, Виктор, дето го виждате ей там да играе при мушкатата, хубав е като цвете, ама като го пипне алергията към целина, става истински Квазимодо. Вижте, черните му очички се затварят, устата му се подува като на жаба и понякога не може даже да си разпери пръстите на краката.

— Не е чак толкова нужно човек да си разперва пръстите на краката — казва Талита.

Чува се приглушеното ръмжене на Травълър в клозета и Талита бързо сменя темата на разговора, за да заблуди госпожа Де Гутусо. Обикновено Травълър напуска скривалището си много тъжен и Талита го разбира. Би трябвало да се поговори за разбирането на Талита. То е едно иронично, нежно и някак си далечно разбиране. Любовта й към Травълър се състои от мръсни тенджери, дълго будуване, от едно меко приемане на неговите носталгични фантазии и пристрастието му към тангото и картите. Когато Травълър е тъжен и мисли, че никога не е пътувал (а Талита знае, че не това го безпокои, тревогите му са по-дълбоки), трябва да бъде с него, без да говори много-много, да му запари мате, да внимава да не му свършат цигарите, да изпълни задълженията си на жена, която е близо до мъжа, но без да му застъпва сянката, а това е трудно. Талита е много щастлива с Травълър, с цирка, обича да реше котарака математик преди излизането му на сцената и да води сметките на директора. Понякога скромно си мисли, че е много по-близо от Травълър до тези толкова прости дълбини, които го тревожат, но всякакви метафизически алюзии малко я плашат и в крайна сметка убеждава себе си, че той единствен може да осъществи пробива и да отприщи мазната черна струя. Всичко това някак си витае наоколо, облича се в думи или форми, нарича се другояче, нарича се смях или любов, а също и цирк или живот, ако трябва да му се дадат някакви по-външни и съдбовни имена, и няма от него спасение.

По липса на друго Травълър е човек на действието. Определя го като ограничено действие, защото да се съсипва човек хич не си е работа. В продължение на четири десетилетия е минал през различни етапи на действие: футбол (в училище, нелош център-нападател), спортно ходене, политика (един месец в затвора в Девото през 1934 г.), зайчарство и пчеларство (ферма в Мансанарес, фалит на третия месец, чумави зайци и неопитомими пчели), автомобилизъм (втори пилот на Маримон, преобръщане на автомобила в Ресистенсия, три счупени ребра), фино дърводелство (поправка на мебели, качени на тавана след употреба, пълен провал), брак и велосипедизъм с колело под наем в събота по булевард „Генерал Пас“. Основата на това действие е една разнообразна библиотека в главата му, два езика, леко перо, ироничен интерес към сотериологията[4] и кристалните топки, опит за създаване на мандрагора чрез посаждане на батат в леген, пълен с пръст и сперма, бататът растеше неудържимо, както си растат бататите, и след като завзе пансиона, започна да прелива навън през прозорците, тайна намеса на Талита, въоръжена с ножици, Травълър, заподозрял нещо, заизследва стеблото на батата, изпълнен с унижение отказ от мандрагората Arlaune[5] — плод на бесилката[6], задръжки от детството. Понякога Травълър споменава за някакъв двойник, който имал повече късмет от него, а на Талита, кой знае защо, това не й харесва, прегръща го и го целува обезпокоена, прави всичко, което може, за да разсее тези мисли. Тогава го води да гледа Мерилин Монро, голяма любимка на Травълър, и изпада-в-ярост от една чисто артистична ревност в мрака на кино „Президент Рока“.

 

(–98)

Бележки

[1] Трябва да пътуваш надалеч и да обичаш дома си (фр.) — бел.прев.

[2] „По маниера на“ Барнъм (лат.). Финиъс Тейлър Барнъм (1810–1891) — американски предприемач и импресарио, ръководил голям пътуващ цирк — бел.ред.

[3] Без родина, безотечественици (нем.) — бел.прев.

[4] Доктрина за спасението на душата — бел.ред.

[5] Немското име на корена на мандрагората — бел.прев.

[6] Според едно средновековно поверие, описано от френския аптекар от XVII в. Лоран Кателан, мандрагората е плод на семенната течност на обесените мъже, покапала в земята и покълнала. С това се обяснява и човешката форма на корена й — бел.ред.