Хулио Кортасар
Игра на дама (53)

52.

Защото всъщност той не можеше да разкаже нищо на Травълър. Ако започнеше да дърпа кълбото, щеше да излезе единият край на нишката, метри нишка, ниша, нишан, Нишапур, нишадър, нишище, нишесте, Ницше…, но никога кълбото. Би трябвало да накара Травълър да подозира, че онова, което ще му разкаже, няма пряк смисъл (а какъв смисъл има?), но не е и някаква фигура или алегория. Непреодолимо различие, въпрос на равнища, които нямат нищо общо с интелекта или информацията, едно беше да играеш на карти или да обсъждаш Джон Дън с Травълър — всичко се развиваше на една привидно обща територия, но другото, тоест да искаш да бъдеш нещо като маймуна сред хората, да искаш да бъдеш маймуна по причини, които дори маймуната не е в състояние да си обясни, като започнем с това, че в тях няма нищо причинно, в което именно беше и силата им, и така нататък.

Първите нощи в клиниката минаха спокойно, персоналът, който щеше да напусне, все още изпълняваше всички свои задължения, а новите само гледаха, трупаха опит и се събираха в аптеката, където Талита, облечена в бяло, развълнувано преоткриваше емулсиите и барбитуратите. Проблемът беше някак да бъде разкарана Кука Ферагуто, окопала се яко в кабинета на управителя, защото Кука изглеждаше решена да накара цялата клиника да играе по нейната свирка и самият шеф слушаше почтително този new dea^[1], резюмиран в термини като хигиена, дисциплина, богродинадом, сиви пижами и липов чай. Кука час по час надничаше в аптеката и-надаваше-ухо към предполагаемо професионалните разговори на новия екип. Талита беше заслужила някакво доверие, понеже момичето си имаше диплома, ей я окачена на стената, но съпругът й и техният приятел бяха съмнителни. Проблемът на Кука беше, че въпреки всичко винаги бе изпитвала към тях страхотна симпатия, което я водеше до терзания, досущ като описаните от Корней, между дълга и платоничните щения, докато Ферагуто се занимаваше с административната организация и полека-лека свикваше с мисълта, че сменя гълтачите на саби с шизофреници, а чувалите фураж с ампули инсулин. Лекарите, трима на брой, идваха сутрин и не пречеха особено. Онзи, който дежуреше постоянно в клиниката, любител на покера, вече се бе сближил с Оливейра и Травълър и в кабинета му на третия етаж се устройваха могъщи разигравания, а залози от десет до сто песос минаваха от едни ръце в други, та пушек се вдигаше.

Болните — по-добре, благодаря.