Хулио Кортасар
Игра на дама (85)

84.

Шляейки се по „Ке де Селестен“, стъпвам върху сухи листа и когато вдигам едно и го разглеждам добре, виждам, че е покрито с прах от старо злато, а отдолу има земи, дълбоки като мириса на мъх, който се полепва по ръката ми. Заради всичко това отнасям тези сухи листа в стаята си и ги закрепвам върху абажура на една лампа. Идва Осип, остава два часа и даже не поглежда лампата. На другия ден идва Етиен и все още с барета в ръка, Dis donc, c’est épatant, ça!^[1] и вдига лампата, изучава листата, във възторг е, Дюрер, плетеницата от жилчици и така нататък.

Една и съща ситуация и две версии… Замислям се за всички листа, които вероятно не виждам, аз, събирачът на сухи листа, за толкова неща, които сигурно има във въздуха и тези очи няма да видят, тези очи — бедни прилепи, пърхащи около романи и филми, и изсъхнали листа. Навсякъде сигурно има лампи, има листа, които не виждам.

И така, de feuille en aiguille^[2], мисля за онези изключителни състояния, в които за миг човек отгатва листата и невидимите лампи, усеща ги във въздух, намиращ се извън пространството. Много е просто, всяка екзалтация или депресия ме вкарва в едно състояние, подходящо за

ще го нарека паравизии

така да се каже (да се каже, това е лошото)

едно съществуващо за миг предразположение да изляза от себе си, за да се проумея внезапно отвън или отвътре, но в друг ракурс,

като че ли аз съм някой, който ме гледа

(още по-добре — защото всъщност аз не виждам себе си, — като някой, който ме живее).

Изобщо не продължава дълго, две крачки по улицата, времето, за което си поемаш дълбоко дъх (понякога при събуждане продължава малко повече, тогава е страхотно),

и в този миг знам какво съм, защото знам точно какво не съм (онова, което после хитро ще игнорирам). Но няма думи за материята между думата и чистото видение, като блок от очевидност. Невъзможно е да се обективира, да се уточни тази дефектност, която улових на секундата и която представляваше явно отсъствие или явна грешка, или явен недостиг, но

без да знам на какво, какво.

Да се опитам да го кажа другояче: когато е това, вече не гледам към света — от себе си към другото, а за секунда аз съм светът, външният план, останалото, което ме гледа. Виждам се, както могат да ме видят другите. Несравнимо е, затова трае съвсем кратко. Измервам своята дефектност, отбелязвам всичко, което поради отсъствие или дефект никога не успяваме да видим. Виждам това, което не съм. Например (това го вземам на връщане, но идва оттам) има огромни пространства, до които никога не съм достигал, а онова, което човек не е опознал, е онова, което той не е. Болезнено желание да хукнеш да тичаш, да влезеш в някоя къща, в онзи магазин, да скочиш в някой влак, да изгълташ целия Жуандо, да научиш немски, да опознаеш Аурангабад… Конкретни и жалки примери, които обаче могат да дадат някаква представа (някаква представа?).

Искам да го кажа другояче: дефектността се усеща по-скоро като недостиг на интуиция, отколкото просто като липса на опит. Всъщност не ме натъжава особено фактът, че не съм изчел целия Жуандо, най-много да стигна до меланхолията от живота, твърде кратък за толкова библиотеки и т.н. Липсата на опит е неизбежна — ако чета Джойс, автоматично жертвам друга книга, и обратното, и т.н. Усещането за липса е най-остро в

Донякъде е така: има ивици въздух от двете страни на главата ти, на погледа ти,

зони на съсредоточаване на очите ти, на обонянието ти, на вкуса ти,

тоест твоята граница е отвън,

и когато смяташ, че напълно си проумял нещо, каквото и да е то, всъщност не можеш да преминеш отвъд тази граница, нещата също като айсберг подават над водата единия си край и ти го показват, а останалата част, огромна, е извън твоята граница; ето така е потънал „Титаник“. Тоз Уливейръ все със своити примери.

Да бъдем сериозни. Осип не видя сухите листа на лампата просто защото неговата граница е по-насам от онова, което означава тази лампа. Етиен ги видя много добре, но неговата граница не му позволи да види, че аз съм огорчен и не знам какво да правя заради историята с Пола. Осип веднага го долови и го отбеляза пред мен. С всички ни е така.

Представям си човека като амеба, която протяга псевдоподи, за да достигне и обхване с тях храната си. Има дълги и къси псевдоподи, движения, заобикалки. Един ден всичко това застива (наричат го зрялост, човек е завършен). От една страна, стига далеч, от друга — не вижда лампата на две крачки от себе си. И няма какво повече да се направи, както казват затворниците, един умее едно, друг — друго. В тази си форма човек си живее доста уверен, че не му убягва нищо интересно, докато едно мигновено изместване встрани не му покаже за секунда, без за съжаление да му даде време да осъзнае какво,

разделеното му същество, нееднаквите му псевдоподи,

подозрението, че оттатък, където сега виждам чистия въздух,

или в тази нерешителност, на кръстопътя на избора,

аз самият, в останалата част от действителността, която ми е неизвестна,

безполезно чакам себе си.

(Сюита)

Индивиди като Гьоте сигурно не са имали богат опит от подобно естество. Поради склонност или взето решение (гениалността е да решиш да бъдеш гениален и да го постигнеш) псевдоподите им са максимално протегнати във всички посоки. Обхващат всичко в един и същ диаметър, границата им е кожата, проектирана в духовен план на огромно отстояние. Не изглежда да изпитват нуждата да пожелаят онова, което започва (или продължава) отвъд изумителната сфера на техния обхват. Затова и са класици, приятел.

При амебата uso nostro^[3] непознатото се приближава от всички страни. Мога да знам много или да съм преживял много в някакъв определен смисъл, но тогава другото настъпва откъм онова, което ми липсва, и ме почесва по главата със студения си нокът. Лошото е, че ме чеше, когато не ме сърби, а когато ме засърби — когато бих искал да получа познание, — всичко наоколо е толкова застинало, толкова на мястото си, толкова пълно и масивно, и снабдено с етикети, та стигам дотам да повярвам, че съм сънувал, че съм си добре така, че се справям доста добре и не трябва да се оставям да ме отнася въображението.

(Последна сюита)

Въображението се възхвалява прекомерно. То, горкото, не може да отиде и сантиметър по-нататък от границата, очертана от псевдоподите. Отсам — голямо разнообразие, бъкащо от живот. Но в другото пространство, където духа космическият вятър, който Рилке усещал да минава над главата му, Дамата Фантазия не тича. Но detto^[4].