Хулио Кортасар
Игра на дама (42)

41.

От два следобед слънцето грееше в лицето на Оливейра. Отгоре на всичко на тази жега му беше много трудно да изправя пирони, като ги удря с чук върху каменна плоча (всеки знае, че е опасно да изправяш пирон с чук, има един момент, в който пиронът почти се е изправил и ако го удариш още веднъж, се извива и болезнено прищипва пръстите, които го държат-мълниеносна поразяваща проклетия), удряше ги упорито върху каменната плоча (но всеки знае, че) упорито върху каменната плоча (но всеки) упорито.

„Няма нито един прав — мислеше Оливейра, като гледаше разпръснатите по земята пирони. — По това време железарията е затворена, ще ме изхвърлят с ритници, ако почукам, за да купя трийсет пирона. Няма как, трябва да ги изправя.“

Всеки път, когато почти успееше да изправи някой пирон, вдигаше глава към отворения прозорец и подсвирваше, за да се покаже Травълър. От стаята си виждаше много добре част от спалнята и нещо му подсказваше, че Травълър е там, вероятно си бяха легнали с Талита. Семейство Травълър спяха много през деня, не толкова заради умората от цирка, а заради наченки на мързел, които Оливейра уважаваше. Беше му съвестно да буди Травълър в два и половина следобед, но пръстите, с които Оливейра държеше пироните, бяха станали вече виолетови, насъбраната в натъртените места кръв започваше да избива и им придаваше вид на лошо направени наденички „Чиполата“, наистина отвратително. Колкото повече ги гледаше, толкова по-голяма нужда изпитваше да събуди Травълър. Освен това му се пиеше мате, а тревата беше свършила, останала беше едва за половин запарка, Травълър или Талита трябваше да му хвърлят останалото количество, увито във вестник, с няколко пирона за баласт, за да стигне до неговия прозорец. С прави пирони и мате следобедът щеше да е по-поносим.

„Не е за вярване колко силно свиркам“, помисли си Оливейра възхитен. От долния етаж, където имаше нелегално заведение с три жени и едно момиче за поръчки, някой му подражаваше с жалки звуци — нещо средно между врящ чайник и изсвирване от беззъба уста. Оливейра беше очарован от възхищението и желанието за съперничество, които неговите изсвирвания можеха да предизвикат, затова не ги пилееше, пазеше ги за важни случаи. В часовете си за четене, между един и пет след полунощ, но не всяка нощ, стигна до объркващото заключение, че свиркането не е възлова тема в литературата. Малко автори караха персонажите си да свиркат. Практически нямаше такива. Осъждаха ги на твърде монотонен начин на изразяване (каза, отговори, изпя, извика, промърмори, изломоти, изсъска, произнесе, прошепна, възкликна и издекламира), но никога нито един герой или героиня не бяха увенчали някой велик епичен миг с величествено изсвирване, от онези, дето чупят стъклата на прозорците. Английските скуайъри подсвиркваха, за да повикат хрътките си, някои от персонажите на Дикенс подсвиркваха, за да извикат файтон. Аржентинската литература подсвиркваше много малко, което си беше срам. Затова, въпреки че Оливейра не беше чел Камбасерес, бе склонен да го определи като майстор само заради заглавията му; понякога си представяше продължения, в които подсвиркването проникваше все по-навътре във видимата и в невидимата Аржентина, омотаваше я със сияйната си нишка и за всеобщо удивление излагаше на показ долнокачествени мръвки, които твърде малко приличаха на придворната версия на посолствата и съдържанието на неделната лесносмилаема продукция на Гайнса Митре Пас^[1], а още по-малко на редуващите се успехи и неуспехи на Бока Хуниорс, некрофилските култове на багуалата^[2] и квартала Боедо. „Мамка ти, (на един пирон), дори не ме оставят да мисля спокойно, да го еба.“ Впрочем тези представи го отвращаваха — толкова бяха лесни, макар и да беше убеден, че човек трябва да подхване Аржентина откъм срама, да издири чувството й за свян, затрупано под цял век узурпации от всякакъв порядък, както много добре обясняваха есеистите й, а за тази цел бе най-подходящо да й се покаже по някакъв начин, че човек не може да я взема насериозно, както тя претендира. Кой би имал куража да бъде шутът, който ще развенчае величието на божествената ракета? Кой би й се изсмял в лицето, за да я види как се изчервява, а може би и се усмихва като някой, който намира нещо и го разпознава? Ама виж, момчето ми, как си разваляш деня. Да видим това пиронче, май няма да се опъва като другите, изглежда доста сговорчиво.

„Какъв ужасен студ“, каза си Оливейра, който вярваше в резултатите от самовнушението. Потта се стичаше от косата към очите му; беше невъзможно да държи пирон с изкривената част нагоре, защото и при най-лекия удар с чука пиронът се изплъзваше от потните (заради студа) пръсти, отново го прищипваше и нараняваше потните (заради студа) пръсти. За проклетия слънцето огря цялата стая (това беше луната над заснежените степи и той подсвиркваше на конете, които теглеха неговия тарантас), в три часа нямаше да остане и ъгълче, непокрито от снега, и Оливейра полека-лека щеше да замръзне, докато не го завладее така добре описаната и дори предизвиквана от славянските разкази сънливост, а тялото му щеше да остане погребано в убийствената белота на мъртвешки бледите цветя на простора. Това беше добре: мъртвешки бледите цветя на простора. В този миг здраво удари палеца си с чука. Студът, който плъзна по тялото му, бе толкова силен, че трябваше да се търкаля по пода, за да се пребори със сковаването, предшестващо измръзването. Когато най-сетне успя да седне, като размахваше ръка във всички посоки, беше плувнал в пот от главата до петите, вероятно от стопилия се сняг или от онзи слаб дъждец, който се редуваше с мъртвешки бледите цветя на простора и освежаваше козината на вълците.

Травълър връзваше шнура на панталона на пижамата си и от своя прозорец виждаше много добре борбата на Оливейра със степите и снега. Тъкмо да се обърне и да отиде да разкаже на Талита как Оливейра се търкаля по пода и си тръска ръката, когато проумя, че положението е до известна степен сериозно и е за предпочитане да продължи да бъде суров и безучастен свидетел.

— Накрая излезе, мамка ти — каза Оливейра. — От половин час ти свиркам. Виж ми ръката, смазана е.

— Едва ли е защото си продавал габардин за палта — каза Травълър.

— Изправях пирони, приятел. Трябват ми малко прави пирони и трева, за да си запаря мате.

— Лесна работа — каза Травълър. — Почакай.

— Направи пакетче и ми го хвърли.

— Добре — каза Травълър. — Но сега, като си помисля, ще ми струва големи усилия да стигна до кухнята.

— Защо? — каза Оливейра. — Не е толкова далече.

— Не, ама има въже с простряно пране и такива работи.

— Мини отдолу — предложи Оливейра. — Освен ако не срежеш въжето. Плясъкът на мокра риза върху плочките е нещо незабравимо. Ако искаш, ще ти хвърля джобното си ножче. Хващам се на бас, че ще го забия в рамката на прозореца. Като дете забивах това джобно ножче в каквото и да е от десет метра разстояние.

— Лошото при теб е — каза Травълър, — че насочваш всеки проблем към детството си. Вече ми писна да ти повтарям да почетеш малко Юнг, приятел. Гледай сега какви ги приказваш за това джобно ножче, като че ли е оръжие за междузвездни войни. Човек не може нищо да ти каже, без да размахаш ножчето пред носа му. Кажи ми какво общо има то с малко мате и с няколко пирона.

— Ти не проследи разсъжденията ми — каза Оливейра обидено. — Първо споменах смазаната си ръка, а после преминах към пироните. Тогава ти ми отвърна, че заради някакви въжета не си можел да стигнеш до кухнята, а е доста логично въжетата да ме подсетят за ножчето. Би трябвало да прочетеш Едгар По. Въпреки въжетата на теб ти липсва свързаност, там е проблемът.

Травълър се облакъти на прозореца и погледна към улицата. Малкото сянка се размазваше по паважа и на нивото на първия етаж вече започваше слънчевата материя — жълт екстаз, разлял се навсякъде, който буквално размазваше лицето на Оливейра.

— Следобед това слънце направо ти ебава майката — каза Травълър.

— Не е слънце — каза Оливейра. — Би могъл да забележиш, че това е луната и че е ужасно студено. Тази ми ръка е виолетова, защото е премръзнала. Сега ще гангреняса, а след някоя и друга седмица ще ми носиш гладиоли на гробищата.

— Луната ли? — каза Травълър, като погледна нагоре. — Трябва да ти донеса не друго, а мокри кърпи, и то във „Виейтес“.

— Там най-много се ценят леките цигари „Партикуларес“ — каза Оливейра. — А на теб, Ману, приказките ти една с една не се връзват.

— Сто пъти ти казах да не ми викаш Ману.

— Талита ти вика Ману — каза Оливейра, като разтърси ръката си, сякаш искаше да я откъсне от китката.

— Разликата между теб и Талита — каза Травълър — е очевидна. Не разбирам защо трябва да възприемаш нейния речник. Изпитвам отвращение към раците пустинници, към симбиозата във всичките й форми, лишеите и другите паразити.

— Твоята деликатност направо ми къса сърцето — каза Оливейра.

— Благодаря. Бяхме стигнали до матето и пироните. За какво са ти пирони?

— Все още не знам — каза Оливейра объркан. — Всъщност извадих кутията с пироните и открих, че всичките са изкривени. Започнах да ги изправям и този студ, нали виждаш… Имам усещането, че когато изправя всички пирони, ще разбера за какво ми трябват.

— Интересно — каза Травълър, като го гледаше втренчено. — Понякога с теб се случват доста любопитни неща. Първо пироните, а после целта, за която ти трябват пироните. Това ще да е урок с повишена трудност, старче.

— Ти винаги си ме разбирал — каза Оливейра. — А тревата, както можеш да си представиш, ми трябва, за да си запаря едно хубаво горчиво мате.

— Добре — каза Травълър. — Чакай. Ако се забавя много, можеш да свирнеш, Талита много се забавлява, като те слуша как свиркаш.

Разтърсвайки ръка, Оливейра отиде до умивалника и намокри с вода лицето и косата си. Продължи да се мокри, докато потникът му не подгизна, и се върна до прозореца, за да приложи теорията, според която слънцето, попаднало върху мокър парцал, предизвиква жестоко усещане за студ. „Като си помисля, че ще си умра — каза си Оливейра, — без да видя на първа страница на вестника новината на новините: КУЛАТА В ПИЗА ПАДНА! Тъжно е, като се замислиш.“

Започна да съчинява заглавия, така времето винаги минаваше по-бързо. ОПЛИТА СЕ В ПРЕЖДАТА НА ПЛЕТКАТА И УМИРА ОТ ЗАДУШАВАНЕ В ЗАПАДЕН ПРЕЖДЕПЛЕТ. Преброи до двеста, но не му хрумна никакво друго сносно заглавие.

— Ще трябва да се преместя — измърмори Оливейра. — Тази стая е безкрайно малка. Аз всъщност би трябвало да постъпя в цирка на Ману и да живея с тях. Тревата!

Никой не му отговори.

— Тревата — каза тихо Оливейра. — Тревата, приятел. Не ми причинявай това, Ману. Като си помисли човек, че бихме могли да си говорим през прозорците, с теб и с Талита, може да дойде и госпожа Де Гутусо или момичето, което изпълнява поръчки, и да си играем на гробище и на други игри.

„В крайна сметка — помисли си Оливейра — аз мога да си играя на гробище и сам.“

Отиде да потърси речника на Испанската кралска академия, на чиято корица думата „кралска“ беше настървено изстъргана с бръснарско ножче, отвори го напосоки и спретна на Ману следната гробищна игричка:

„Отегчен от клиентите с техните клепсидри и клептомании, той заподозря клепоухата в клонене към климакса на климактериума. Покритата с климатис клисура се превърна в клоака пред повдигнатите клепачи на клечащите в очакване на подобна на клин клизма, направена от клисар“.

— Мамка му — каза Оливейра възхитен. Помисли дали „мамка му“ не би могла да послужи като отправна точка, но се разочарова, като установи, че я нямаше в гробището; в замяна на това мамарец и мамец мамеха мамалигата, мръсното беше, че мамутът беше омел и мамула, и манатарката.

„Това наистина е некропол — помисли си. — Не разбирам как подвързията се задържа върху подобна гадост.“

Започна да записва друга игра, но не му се получаваше. Реши да опита с типични диалози и потърси тетрадката, в която ги пишеше, след като получеше вдъхновение в метрото, в кафенетата и по кръчмите. Имаше един почти готов типичен диалог между испанци, пооправи го малко, но преди това си изля друга кана вода върху потника.

 

 

Типичен диалог между испанци

 

Лопес. — Живял съм цяла година в Мадрид. Виждате ли, беше през 1925 г. и…

Перес. — В Мадрид ли? Аз тъкмо казвах вчера на доктор Гарсия…

Лопес. — От 1925 до 1926 г., когато преподавах литература в университета.

Перес. — Та му казвах: „Човече, който е живял в Мадрид, знае за какво става дума“.

Лопес. — Катедра, специално създадена за мен, за да чета лекциите си по литература.

Перес. — Точно така, точно така. Значи тъкмо вчера казвах на моя добър приятел доктор Гарсия.

Лопес. — Естествено, когато човек живее там повече от година, много добре знае, че, що се отнася до равнището на обучение, има още доста какво да се желае.

Перес. — Той е син на Пако Гарсия, който беше министър на търговията и отглеждаше бикове.

Лопес. — Срам, повярвайте ми, истински срам.

Перес. — Да, приятелю, и дума да не става. Значи този доктор Гарсия…

 

 

Оливейра вече беше леко отегчен от диалога и затвори тетрадката. „Шива — помисли внезапно. — О, космически танцьоре, как ще блестиш, безкраен бронз, под това слънце. Защо мисля за Шива? Буенос Айрес. Човек живее. Колко странно. В крайна сметка се сдобива с енциклопедия. За какво ти беше лятото, о, славею? Ясно е, че би било по-лошо да се специализираш и да прекараш пет години в изучаване на поведението на зеления скакалец. Но погледни какъв невероятен списък, мой човек, погледни го за малко…“

Беше една жълта хартийка, изрезка от някакъв документ, май международен. Някаква публикация на ЮНЕСКО или нещо подобно с имената на членовете на някакъв бирмански съвет. Оливейра започна да чете с наслада списъка и не можа да устои на изкушението да извади молив и да напише следната хитанхафора^[3]:

У Ну,

У Тин,

Мя Бу,

Тхадо Тхири Тхудама У Е Маунг,

Ситху У Чо,

Ууна Кяу Хтин У Кхин Зау,

Ууна Кяу Хтин У Тхейн Хан,

Ууна Кяу Хтин У Мьо Мин,

Тхири Пянчи У Тхант,

Тхадо Маха Тхрай Ситху У Чан Хтоон.

„Трите Ууна Кяу Хтин са малко монотонни“ — каза си Оливейра, докато гледаше стиховете. — „Сигурно означава нещо като Негово Превъзходителство Почитаемият. Колко е хубаво онова за Тхири Пянчи У Тхант, приятел, то звучи най-добре. А как ли ще се произнесе думата, която се изписва Хтоон?“

— Здрасти — каза Травълър.

— Здрасти — каза Оливейра. — Какъв студ, приятел.

— Извинявай, ако съм те накарал да чакаш. Пироните, нали разбираш…

— Сигурно — каза Оливейра. — Пиронът си е пирон, най-вече ако е прав. Направи ли пакетче?

— Не — каза Травълър, като се почесваше по едната гърда. — Какъв ужасен ден, приятел, като в пещ.

— Забележи — каза Оливейра, като докосна потника си, съвършено сух. — Ти си като саламандър, живееш в свят на непрекъсната пиромания. Донесе ли мате?

— Не — каза Травълър. — Съвсем забравих за матето. Донесох само пироните.

— Добре, иди го вземи, ще ми направиш пакет и ще ми го хвърлиш.

Травълър погледна своя прозорец, после улицата и накрая прозореца на Оливейра.

— Ще е трудничко — каза. — Ти знаеш, че аз никога не улучвам, дори когато хвърлям от два метра. В цирка непрекъснато ми се подиграват.

— Ама то е все едно че ми го подаваш — каза Оливейра.

— Ти си приказвай, приказвай си, а после пироните ще паднат на нечия глава и ще си имам разправии.

— Хвърли ми пакетчето, а после ще си играем на гробище — каза Оливейра.

— По-добре да дойдеш да си го вземеш.

— Ама ти луд ли си, бе? Да слизам три етажа, да пресека в тази поледица и да изкача още три етажа, това дори в „Чичо-Томовата колиба“ го няма.

— Не ми казвай, че аз съм онзи, на когото се е паднало да упражнява подобно следобедно планинарство.

— Изобщо нямам такова намерение — каза добродетелно Оливейра.

— А още по-малко да ида да търся дъска в коридора към кухнята, за да я прехвърля като мост.

— Тази идея — каза Оливейра — не е никак лоша, освен това ни помага да си използваме пироните, ти от твоята страна, а аз — от моята.

— Добре, почакай — каза Травълър и изчезна. Оливейра остана и се замисли за една хубава обида, за да смачка Травълър при първа възможност. След като направи справка в гробището и хвърли кана вода върху потника си, отиде до прозореца, като се изложи изцяло на слънце. Травълър не се забави, носеше огромна дъска, която полека извади през прозореца. Едва тогава Оливейра забеляза, че и Талита държеше дъската, и я поздрави с едно изсвирване. Талита беше облечена със зелена хавлия за баня, пристегната достатъчно, за да се види, че отдолу е гола.

— Какъв си досадник — каза Травълър, пъшкайки. — В какво ни забъркваш.

Оливейра съзря своя шанс.

— Млъкни, стоножка такава, дълга десетина, най-много дванайсет сантиметра, с по чифт крака на всеки от двайсетте и един пръстена, на които е разделено тялото ти, с четири очи, а извитите като куки малки рогови челюсти на устата при ухапване пускат много силна отрова — каза Оливейра на един дъх.

— Малки рогови челюсти — изкоментира Травълър. — Обърни внимание какви думи изрича. Приятел, ако продължавам да бутам дъската навън през прозореца, в един момент земното притегляне ще ни прати двамата с Талита по дяволите.

— Виждам — каза Оливейра, — но забележи, че краят на дъската е твърде далеч, за да го хвана.

— Протегни си малко челюстите — каза Травълър.

— Не ми стига устата, приятел. Освен това много добре знаеш, че страдам от horror vacui^[4]. Аз съм една истинска мислеща тръстика.

— Единственото тръстиково нещо при теб е парагвайската ракия^[5] — каза Травълър ядосан. — Наистина не знам какво да правим, тази дъска започва доста да тежи. Нали знаеш, че тежестта е нещо относително. Когато я носехме, беше лека като перушинка, но пък и слънцето не я огряваше както в момента.

— Вкарай я отново в стаята — каза Оливейра с въздишка. — По-добре да направим следното — аз имам друга дъска, не толкова дълга, но в замяна на това по-широка. Ще й сложа на единия край въже с примка и ще завържем двете дъски. Аз моята ще я закрепя за леглото, ти направи с твоята както намериш за добре.

— Нашата най-добре да я запънем в чекмеджето на скрина — каза Талита. — Ние ще се приготвим, докато ти донесеш твоята.

„Колко са сложни“, мислеше си Оливейра, докато отиваше да вземе дъската, подпряна в коридора между вратата на неговата стая и стаята на някакъв лечител турчин. Беше кедрова дъска, много добре ошлайфана, но на две-три места й бяха паднали чеповете. Оливейра промуши пръст през една от дупките, видя, че излиза от другата страна, и се запита дали ще може да прокара въжето през тези дупки. Коридорът беше почти тъмен (макар че по-скоро беше контраст между обляната в слънце стая и полумрака), пред вратата на турчина имаше стол, от който преливаше една облечена в черно жена. Оливейра я поздрави иззад дъската, която беше изправил и държеше като огромен (и безполезен) щит.

— Добър ден, господине — каза госпожата в черно. — Каква жега.

— Напротив, госпожо — каза Оливейра. — По-скоро какъв ужасен студ.

— Не се подигравайте, господине — каза госпожата. — Повече уважение към болните.

— Но на вас, госпожо, ви няма нищо.

— Нищо ли? Как смеете?

„Това е то, действителността — помисли Оливейра, докато държеше дъската и гледаше госпожата в черно. — Това, което всеки миг приемам като действителност и което не може да бъде, не може да бъде.“

— Не може да бъде — каза Оливейра.

— Прибирайте се, нахалник такъв — каза госпожата. — Би трябвало да се засрамите, че излизате по това време по потник.

— Марка „Масльоренс“ е, госпожо — каза Оливейра.

— Противен сте — каза госпожата.

„Това, което смятам за действителност — помисли си Оливейра, поглеждайки дъската, на която се беше опрял. — Тази витрина, подредена, обляна в светлина благодарение на петдесет-шейсет века ръце, фантазии, уговорки, съглашения, тайни свободи.“

— Не мога да повярвам, че имам насреща си възрастен човек — каза госпожата в черно.

„Да се смяташ за център — помисли си Оливейра, удобно подпрян на дъската. — Невъобразима идиотщина. Центърът е нещо толкова илюзорно, все едно да имаш претенцията, че си вездесъщ. Няма център, има нещо като непрекъснато стичане, вълнообразно движение на материята. През нощта аз съм неподвижно тяло, а в другия край на града руло хартия се превръща в сутрешния вестник, и в 8:40 аз ще изляза от къщи, в 8:20 вестникът ще е дошъл в будката на ъгъла, в 8:45 ръката ми и вестникът ще се съединят, ще започнат да се движат заедно във въздуха на метър от земята, на път към трамвая…“

— Дон Бунче няма ли най-сетне да свърши с другия болен — каза госпожата в черно.

Вдигна дъската и я вкара в стаята си. Травълър му правеше знаци да побърза и за да го успокои, Оливейра му отговори с пронизително изсвирване. Въжето беше върху гардероба, трябваше да доближи стол и да се качи на него.

— Да беше побързал малко — каза Травълър.

— Ей сега, ей сега — каза Оливейра, като се показа на прозореца. — Твоята дъска добре ли е закрепена, приятел?

— Запънахме я в едно от чекмеджетата на скрина и Талита сложи отгоре й енциклопедията за самообразование Quillet.

— Не е лошо — каза Оливейра. — Моята ще я затисна с годишния отчет на Stattens Psykologisk-Pedagogiska Institut^[6], кой знае защо го изпращат на Хекрептен.

— Не разбирам само как ще ги съединим — каза Травълър, като започна да бута скрина, за да се покаже дъската през прозореца.

— Приличате на двама асирийски пълководци, които разбиват крепостните стени с тарани — каза Талита, която ненапразно притежаваше енциклопедията. — Тази книга, за която спомена, немска ли е?

— Шведска, умнице — каза Оливейра. — В нея става дума за неща като Mentalhygieniska synpunkter i förskoleundervisning. Прекрасни думи, достойни за това момче Снори Стурлусон, за когото толкова се говори в аржентинската литература. Истински бронзови нагръдници с изображение на сокол като талисман.

— Бурните вихри на Норвегия — каза Травълър.

— Ти наистина ли си начетен тип, или само се правиш? — попита Оливейра с известно учудване.

— Не бих ти казал, че циркът не ми отнема време — каза Травълър, — но винаги остава минутка, за да си сложи човек звезда на челото. Тази фраза за звездата ми идва винаги когато говоря за цирка, чиста контаминация. Откъде ли съм я взел? Ти имаш ли представа, Талита?

— Не — каза Талита, като пробваше доколко е устойчива дъската. — Сигурно от някой пуерторикански роман.

— Най ме дразни това, че знам къде съм го прочел, ама не се сещам.

— У някой класик? — подсказа Оливейра.

— Вече не си спомням за какво ставаше дума — каза Травълър, — но беше незабравима книга.

— Вижда се — каза Оливейра.

— Нашата дъска е безупречна — каза Талита. — Сега не знам как ще я закрепиш за твоята.

Оливейра разви докрай въжето, сряза го на две и с едната част завърза дъската за пружината на леглото. Опря края на дъската на рамката на прозореца, задърпа леглото и дъската, подобно на лост, започна лека-полека да се накланя, докато не легна върху дъската на Травълър, а краката на леглото не се вдигнаха на около петдесетина сантиметра във въздуха. „Лошото е, че ще се вдигнат още, щом някой се опита да мине по моста“, помисли Оливейра загрижено. Отиде до гардероба и започна да го бута към леглото.

— Не си ли я подпрял добре? — попита Талита, която беше седнала на перваза на прозореца и гледаше към стаята на Оливейра.

— Нека вземем повече предпазни мерки — каза Оливейра, — за да предотвратим някой опасен инцидент.

Избута гардероба до леглото и го наклони полека. Талита беше възхитена от силата на Оливейра почти толкова, колкото от хитростите и измишльотините на Травълър. „Наистина са два глиптодонта“, помисли тя разнежено. Времената отпреди потопа винаги й изглеждаха като убежище за мъдростта.

Гардеробът набра скорост и се стовари върху леглото, от което подът на апартамента потрепери. Отдолу се чуха викове и Оливейра помисли, че турчинът до него сигурно е добавил мощен шамански тласък. Донамести гардероба и яхна дъската, естествено, вътре в стаята, а не от външната страна на прозореца.

— Сега ще издържи всякаква тежест — обяви той. — Няма да има трагедии, което ще разочарова момичетата долу, които толкова ни обичат. За тях нищо няма смисъл, докато някой не си разбие главата на улицата. Това наричат живот.

— Няма ли да вържеш дъските с въжето? — попита Травълър.

— Виж — каза Оливейра. — Много добре знаеш, че ми се завива свят и затова не се занимавам с катерене. Самото име Еверест ми действа като ритник в слабините. Мразя много хора, но никого колкото шерпата Тенсинг, повярвай ми.

— Тоест ние ще трябва да държим двете дъски — каза Травълър.

— Натам отива работата — съгласи се Оливейра и запали една цигара „43“.

— Нали разбираш за какво става дума — каза Травълър на Талита. — Иска да се добереш до средата на моста и да завържеш въжето.

— Аз ли? — каза Талита.

— Добре де, нали го чу.

— Оливейра не е казвал, че аз трябва да се добера до средата на моста.

— Не го е казал, но се подразбира. Освен това ще е по-елегантно, ако ти му подадеш матето.

— Няма да мога да вържа въжето — каза Талита. — Вие с Оливейра умеете да правите възли, на мен веднага ми се развързват. Даже не успявам да ги вържа.

— Ние ще ти даваме инструкции — каза Травълър снизходително.

Талита пристегна халата за баня и махна някакъв конец, който се беше омотал на пръста й. Идеше й да въздъхне, но знаеше, че Травълър се дразни от въздишки.

— Ти наистина ли искаш аз да занеса матето на Оливейра? — каза тя тихо.

— Какво си говорите, приятели? — каза Оливейра, като се показа наполовина през прозореца и хвана дъската с две ръце. Момичето, което изпълняваше поръчки, беше сложило един стол на тротоара и ги гледаше. Оливейра й помаха с ръка. „Двойна фрактура на времето и пространството — помисли той. — Горкичката е убедена, че сме луди, и се подготвя за главоломно връщане към нормалното. Ако някой падне, кръвта му ще я опръска, съвсем сигурно е. А тя не знае, че кръвта ще я опръска, не знае, че си е сложила стола там, за да може кръвта да я опръска, както не знае, че преди десет минути я е връхлетял пристъп на tedium vitae^[7] точно на прага на кухнята и това я е накарало да премести стола на улицата. И че чашата вода, която е изпила в два и двайсет и пет, е била хладка и отвратителна за стомаха й — център на вечерното настроение, и така е бил подготвен пристъпът на tedium vitae, който три хапчета магнезиево мляко «Филипс» биха пресекли без никакъв проблем; но последното не й е работа да го знае — някои неща, които предизвикват или пресичат други, могат да се знаят само в астрален план, ако трябва да се употреби тази безполезна терминология.“

— За нищо не си говорим — каза Травълър. — Ти приготви въжето.

— Готово е, превъзходно въже. Давай, Талита, аз ще ти го подам оттук.

Талита яхна дъската и се придвижи около пет сантиметра, като се подпираше с ръце и си повдигаше дупето, за да го премести малко по-напред.

— Този халат е много неудобен — каза тя. — По-добре да взема някои твои панталони или нещо подобно.

— Не си струва — каза Травълър. — Представи си, че вземеш да паднеш, ще ми съсипеш дрехите.

— Ти не бързай — каза Оливейра. — Още малко и ще ти подам въжето.

— Колко е широка улицата — каза Талита, като гледаше надолу. — Много по-широка, отколкото като я гледаш през прозореца.

— Прозорците са очите на града — каза Травълър — и, естествено, деформират всичко, към което погледнат. Сега се намираш в една изключително чиста точка и може би виждаш нещата като гълъб или кон, а те не знаят, че имат очи.

— Зарежи идеите, които стават за N.R.F., и дръж здраво дъската — посъветва го Оливейра.

— Ти, разбира се, ще се пръснеш, ако някой каже нещо, което би искал да кажеш преди него. Дъската мога да я държа чудесно, докато мисля и говоря.

— Вече трябва да съм към средата — каза Талита.

— Към средата ли? Та ти едва си се отлепила от прозореца. Остават ти поне още два метра.

— Малко по-малко — окуражи я Оливейра. — Сега просто ще ти хвърля въжето.

— Струва ми се, че дъската се огъва надолу — каза Талита.

— Нищо не се огъва — каза Травълър, който също беше яхнал дъската, но от вътрешната страна. — Просто малко играе.

— Освен това другият й край е върху моята дъска — каза Оливейра. — Ще бъде много странно, ако и двете дъски поддадат в един и същ момент.

— Да, ама аз тежа петдесет и шест кила — каза Талита. — А като стигна до средата, ще тежа поне двеста. Усещам как дъската все повече се накланя надолу.

— Ако се накланяше — каза Травълър, — аз щях да съм с крака във въздуха, а съм ги подпрял добре на пода и даже съм ги свил. Единственото, което може да стане, е дъските да се счупят, но ще бъде много странно.

— Тъканта на дървото е много устойчива по своята дължина — съгласи се Оливейра. — Притчата за снопа тръстики и други примери. Предполагам, че си взела матето и пироните.

— В джоба ми са — каза Талита. — Хвърли ми най-сетне въжето. Изнервям се, повярвай.

— От студа е — каза Оливейра и размаха въжето като гаучо. — Внимавай да не изгубиш равновесие. По-добре да те уловя с примката, така ще сме сигурни, че ще успееш да хванеш въжето.

„Любопитно е — помисли си Оливейра, като видя въжето да прелита над главата й. — Всичко се подрежда чудесно, ако на човек наистина му се иска. Единственото фалшиво нещо в цялата работа е анализът.“

— Вече стигаш — обяви Травълър. — Застани така, че да можеш да вържеш добре двете дъски, малко са се раздалечили.

— Ти виж колко добре я улових с примката — каза Оливейра. — Ето виж, Ману, няма да отречеш, че мога да работя с вас в цирка.

— Удари ме по лицето — оплака се Талита. — Въжето боде ужасно.

— Нахлупвам една тексаска шапка, излизам, свиркам си и хващам всичко живо с ласо — предложи Оливейра ентусиазирано. — Овации от трибуните, успех, какъвто рядко се вижда в аналите на цирка.

— Слънчасваш — каза Травълър, докато палеше цигара. — И вече ти казах да не ме наричаш Ману.

— Не ми стигат силите — каза Талита. — Въжето е кораво, заплита се.

— Амбивалентността на въжето — каза Оливейра. — Естествената му функция, саботирана от загадъчна тенденция към неутрализация. Мисля, че на това му казват ентропия.

— Доста добре го стегнах — каза Талита. — Да го навия ли още веднъж? Все пак единият край виси.

— Да, навий го добре — каза Травълър. — Нещата, които са в повече и висят, ме подлудяват.

— Перфекционист — каза Оливейра. — Сега се прехвърли на моята дъска да изпробваш моста.

— Страх ме е — каза Талита. — Твоята дъска не изглежда толкова здрава, колкото нашата.

— Какво? — каза Оливейра обиден. — Ама ти даваш ли си сметка, че е дъска от чист кедър? Не можеш да я сравняваш с онази борова измишльотина. Просто спокойно се прехвърли на моята.

— Ти какво ще кажеш, Ману? — попита Талита, полуобърната назад.

Травълър, който се готвеше да отговори, погледна точката, в която двете дъски се допираха, и лошо завързаното въже. Яхнал своя край на дъската, той я усещаше да вибрира между краката му едновременно приятно и неприятно. Талита трябваше само да се подпре с ръце, мъничко да се засили и да се прехвърли на дъската на Оливейра. Мостът, разбира се, щеше да издържи, беше направен много добре.

— Виж, изчакай за момент — каза Травълър със съмнение в гласа. — Не можеш ли да му подадеш пакета оттам?

— Разбира се, че не може — каза учудено Оливейра. — Как можа да ти хрумне? Разваляш всичко.

— Да му го подам не мога — съгласи се Талита. — Но мога да му го хвърля, оттук това е най-лесното нещо на света.

— Да го хвърлиш? — каза Оливейра обидено. — Толкова разправии и накрая се уговарят да ми хвърлят пакета.

— Ако си подадеш ръката, ще си на по-малко от четирийсет сантиметра от пакета — каза Травълър. — Няма нужда Талита да идва дотам. Хвърля ти пакета и чао.

— Няма да улучи, както им се случва на жените — каза Оливейра, — и тревата ще се разпилее по паважа, да не говорим за пироните.

— Можеш да бъдеш спокоен — каза Талита, като бързо извади пакета. — Дори и да не падне в ръката ти, пак ще улучи прозореца.

— Да, и ще се разкъса, подът е мръсен, а аз ще пия гадно, пълно с власинки мате — каза Оливейра.

— Не му обръщай внимание — каза Травълър. — Само му хвърли пакета и се връщай.

Талита се извърна и го погледна, съмняваше се, че говори сериозно. Травълър я гледаше по начин, който тя много добре познаваше, и Талита усети как по гърба й пробягва ласка. Стисна силно пакета и пресметна разстоянието.

Оливейра бе отпуснал ръце и изглеждаше безразличен към онова, което Талита щеше или нямаше да направи. Над главата на Талита той гледаше съсредоточено Травълър, който също го гледаше съсредоточено. „Тези двамата са опънали друг мост помежду си — помисли си Талита. — Ако падна, няма и да разберат.“ Погледна паважа, погледна момичето за поръчки, което я съзерцаваше с отворена уста, две пресечки по-нататък видя да върви жена, която май беше Хекрептен. Талита изчака, подпряла пакета на моста.

— Ето — каза Оливейра. — Трябваше да се очаква, теб никой не може да те промени. Стигаш до ръба на нещата и аха да успееш да ги разбереш, но ти — не, та не, започваш да ги въртиш из ръцете си, да им четеш етикетите. Оставаш си с рекламния проспект, момче.

— И какво от това? — каза Травълър. — Защо трябва да ти играя по свирката, братче?

— Игрите си стават сами, ти си тоя, който ги спира, като бута прът в колелата.

— В колелата, които ти изфабрикува, ако трябва да сме честни.

— Не мисля — каза Оливейра. — Аз само подготвих обстоятелствата, както казват онези, дето разбират от такива неща. Играта трябваше да се играе чисто.

— Думи на губещ, старче.

— Не е трудно да загубиш, ако другият ти подлива вода.

— Велик си — каза Травълър. — Чувства на истински гаучо.

Талита знаеше, че по някакъв начин говорят за нея, и продължаваше да гледа към момичето за поръчки, седнало на стола неподвижно и с отворена уста. „Бих дала какво ли не, само да не ги слушам как спорят — помисли си Талита. — За каквото и да говорят, всъщност винаги става дума за мен, но и това не е, макар че е почти това.“ Хрумна й, че ще е забавно да изпусне пакетчето така, че да падне в устата на момичето с поръчките. Но не й стана смешно, усещаше над себе си другия мост, думите, които прелитаха в двете посоки, смеховете, парещото мълчание.

„Като съд е — помисли Талита. — Като церемония.“

Позна Хекрептен, която идваше от другия ъгъл и поглеждаше нагоре. „Кой те съди?“, бе казал Оливейра току-що. Но съдеха не Травълър, а нея. Едно усещане, нещо лепкаво като слънцето по тила и по краката. Щеше да слънчаса, може би това бе присъдата. „Не мисля, че тъкмо ти можеш да ме съдиш“, бе казал Ману. Но съдеха не Ману, а нея. А чрез нея знае ли човек какво друго, докато тъпата Хекрептен махаше с лявата си ръка и й правеше знаци, като че ли още малко и тя ще получи слънчев удар и ще падне на улицата, осъдена безвъзвратно.

— Защо се люлееш така? — попита Травълър, като държеше дъската с две ръце. — Много я клатиш. Ще отидем всички по дяволите.

— Не съм мръднала — каза жално Талита. — Аз само исках да му хвърля пакета и отново да се върна вкъщи.

— Горкичката, слънцето й е напекло главата — каза Травълър. — Това наистина е варварско, приятел.

— Ти си виновен — каза Оливейра бесен. — В Аржентина няма друг като теб с такава способност да забърква каши.

— И ти не падаш по-долу — каза Травълър обективно. — Побързай, Талита. Хвърли му пакета в лицето и най-сетне да престане да ни досажда.

— Малко е късно — каза Талита. — Вече не съм сигурна, че ще улуча прозореца.

— Казах ли ти — прошепна Оливейра, който шепнеше много рядко и само когато бе на ръба да направи нещо чудовищно. — Ето я Хекрептен, натоварена с пакети. Само това ни липсваше.

— Хвърли му тревата както можеш — каза Травълър нетърпеливо. — Не се притеснявай, ако не уцелиш.

Талита наведе глава, косата се спусна като струя по лицето й чак до устата. Трябваше непрекъснато да мига, понеже потта се стичаше в очите й. Усещаше езика си солен и покрит с нещо, подобно на искри, дребни небесни тела, които тичаха и се блъскаха във венците и небцето й.

— Чакай — каза Травълър.

— На мен ли го казваш? — попита Оливейра.

— Не, чакай, Талита. Дръж се здраво, ще ти донеса шапка.

— Не се отдръпвай от дъската — помоли Талита. — Ще падна долу на улицата.

— Енциклопедията и скринът са я затиснали добре. Ти не мърдай, връщам се веднага.

Дъските леко се наведоха надолу, Талита отчаяно се вкопчи в тях. Оливейра изсвири с всичка сила, сякаш за да спре Травълър, но на прозореца вече нямаше никой.

— Какво животно — каза Оливейра. — Не мърдай, дори недей да дишаш. Това е въпрос на живот и смърт, повярвай ми.

— Съзнавам го — каза Талита почти без глас. — Винаги е било така.

— Отгоре на всичко Хекрептен се качва по стълбите. Как ще вземе да ни досажда, майчице. Не мърдай.

— Не мърдам — каза Талита. — Но като че ли…

— Да, но съвсем малко — каза Оливейра. — Ти не мърдай, само това можеш да направиш.

„Вече са ме осъдили — помисли си Талита. — Сега ми остава само да падна, а те ще продължат с цирка, с живота.“

— Защо плачеш? — попита Оливейра заинтригуван.

— Не плача — каза Талита. — Просто се потя.

— Виж — каза Оливейра обидено, — може да съм голям грубиян, но никога не ми се е случвало да бъркам сълзите с потенето. Съвсем различно е.

— Не плача — каза Талита. — Почти никога не съм плакала, кълна ти се. Плачат хора като Хекрептен, която се качва по стълбите, натоварена с пакетите. Аз съм като лебеда, който пее, когато умира — каза Талита. — Това го имаше в една плоча на Гардел.

Оливейра запали цигара. Дъските отново бяха застанали в равновесно положение. Вдъхна дима с удовлетворение.

— Виж, докато се върне онзи идиот Ману с шапката, можем да играем на въпроси везни.

— Хайде — каза Талита. — Тъкмо вчера измислих няколко.

— Чудесно. Започвам аз и всеки задава по един въпрос везна. Действието е следното: върху твърдо тяло се нанася покритие от метал, разтворен в течност под действието на електрически ток. Не е ли това древен плавателен съд, с латинско платно, който поема товар около сто тона?

— Разбира се, че е — каза Талита, като отметна косата си назад. — Друг въпрос: ходиш насам-натам, шляеш се, отклоняваш удар с оръжие, парфюмираш се с мускус, уреждаш плащането на десятъка за плодовете още преди да са узрели. Не съответства ли на който и да е извлечен от растенията сок, като вино, олио и т.н.?

— Много добре — съгласи се снизходително Оливейра. — Соковете, извлечени от растенията — вино, олио… Никога нямаше да ми хрумне да си помисля за виното като за растителен сок. Великолепно. Но чуй това: раззеленява се, полето се раззеленява, нещо ми се заплита в косата или в преждата, оплитам се в свади и разправии, отравям водата с лопен или друго подобно вещество, за да се зашеметят рибите и да бъдат уловени. Не съответства ли на развръзката на драматична поема, особено когато развръзката причинява болка?

— Колко хубаво — каза Талита възторжено. — Прекрасно е, Орасио. Ти наистина изстискваш сок от гробището.

— Растителния сок — каза Оливейра.

Вратата на стаята се отвори и влезе Хекрептен, дишаше учестено. Хекрептен беше изрусена, имаше дар слово и вече не се учудваше на гардероб, който се мъдри върху леглото, и на мъж, яхнал дъска.

— Каква жега — каза, като хвърли пакетите на един стол, — най-лошото време да ходиш на пазар, повярвай ми. Какво правиш там, Талита? Не знам защо винаги излизам следобед.

— Добре, добре — каза Оливейра, без да я погледне. — Сега е твой ред, Талита.

— Не си спомням никакъв друг въпрос.

— Помисли, не може да не си спомниш.

— О, да, заради зъболекаря е — каза Хекрептен. — Винаги ми дават най-неподходящите часове, за да ми правят пломби. Казах ли ти, че днес трябваше да ходя на зъболекар?

— Сега се сещам един — каза Талита.

— И виж какво ми се случи — каза Хекрептен. — Отивам при зъболекаря на улица „Уорнес“. Звъня в кабинета и ми отваря прислужницата. Казвам й: „Добър ден“. Тя ми казва: „Добър ден. Влезте, ако обичате“. Аз влизам, тя ме въвежда в приемната.

— Ето какъв е въпросът — каза Талита. — Човек с издути бузи или редица завързани една за друга бъчви, които се подкарват като сал към място, обрасло с острици — склад за стоки от първа необходимост, създаден, за да се снабдяват определени лица на цени по-ниски, отколкото в магазините, и всичко, което се отнася до или има някаква връзка с еклогата. Не съответства ли на прилагането на галванично електричество на живо или мъртво животно?

— Каква прелест — каза Оливейра очарован. — Просто феноменално.

— Казва ми: „Моля седнете за момент“. Аз сядам и чакам.

— Имам още един — каза Оливейра. — Чакай, не си го спомням много добре.

— Имаше още две дами и един господин с дете. Минутите сякаш изобщо не помръдваха. Ако ти кажа, че прочетох от кора до кора цели три броя на „Идилио“. Детето плачеше, бедното създание, а бащата, толкова нервен… Не съм сигурна, но минаха повече от два часа, откакто пристигнах в два и половина. Накрая дойде и моят ред и зъболекарят ми казва: „Влезте, госпожо“. Аз влизам и ми казва: „Не ви ли беше неприятно онова, което ви сложих миналия път?“ Аз му казвам: „Не, докторе, защо да ми е неприятно. Освен това през цялото време дъвчех само от другата страна“. А той ми казва: „Много добре. Така трябва да се прави. Седнете, госпожо“. Аз сядам, а той казва: „Отворете уста, ако обичате“.

Много е любезен този зъболекар.

— Готов съм — каза Оливейра. — Слушай добре, Талита. Защо гледаш назад?

— Да видя дали Ману се връща.

— Ще дойде. Слушай внимателно: действието и резултатът от взаимните удари при турнири и двубои с копия, когато конникът кара коня си да удари с гърди коня на противника, не прилича ли това много на кризисния пик, на най-тежкия и критичен момент от болестта?

— Странно — каза Талита замислено. — Така ли се казва на испански?

— Кое дали се казва така?

— Това, че конникът накарал коня си да нанесе удар с гърди.

— Що се отнася до турнирите, да — каза Оливейра. — Има го в гробището.

— Кризисен пик — каза Талита, — много хубав израз. Жалко, че означава именно това.

— О, същото се отнася до мортаделата и още толкова неща — каза Оливейра. — Абат Бремон вече се е занимавал с това, но какво да се прави. Думите са като нас, раждат се със свое лице и няма шест-пет. Помисли за лицето на Кант, какво можеш да ми кажеш. Или за Бернардино Ривадавия, за да не отиваме толкова далече.

— Сложи ми пломба от пластмаса — каза Хекрептен.

— Ужасна жега — каза Талита. — Ману каза, че ще ми донесе шапка.

— Ами, как не — каза Оливейра.

— Ако нямаш нищо против, да ти хвърля пакетчето и да се връщам — каза Талита.

Оливейра погледна моста, измери с поглед прозореца, като разтвори неопределено ръце, и поклати глава.

— Кой знае дали ще улучиш — каза. — От друга страна, сърце не ми дава да те държа тук в този ледников мраз. Не усещаш ли ледени висулки в косите и ноздрите?

— Не — каза Талита. — Ледените висулки да не са нещо като кризисния пик?

— Донякъде — каза Оливейра. — Това са две неща, подобни откъм своето различие, донякъде като Ману и мен, ако се замислиш. Ще признаеш, че проблемите с Ману идват оттам, че си приличаме твърде много.

— Да — каза Талита. — Понякога е доста неприятно.

— Маслото се е разтопило — каза Хекрептен, която мажеше филия черен хляб. — Маслото при тази жега, каква мъка.

— Именно в това се корени най-лошата разлика — каза Оливейра. — Най-лошата от всички най-лоши разлики. И двамата с черни коси, с лица на буеносайрески гуляйджии, с едно и също презрение към едни и същи неща, и ти…

— Е, аз… — каза Талита.

— Няма защо да се измъкваш — каза Оливейра. — Факт е, че ти по някакъв начин се добавяш към нас двамата, за да увеличиш приликата и следователно разликата.

— На мен не ми се струва, че се добавям и към двамата — каза Талита.

— Какво знаеш ти? Какво можеш да знаеш ти? Ти си стоиш в стаята, живееш си, готвиш си, четеш си енциклопедията за самообразование, вечерта отиваш в цирка, тогава ти се струва, че си само там, където си в момента. Никога ли не си се заглеждала в дръжките на вратите, в металните копчета, в парченцата стъкло?

— Да, заглеждам се понякога — каза Талита.

— Ако гледаш добре, ще видиш, че навсякъде, там, където най-малко подозираш, има образи, които копират всички твои движения. Аз съм много чувствителен към подобни идиотщини, повярвай.

— Ела вземи млякото, че вече направи каймак — каза Хекрептен. — Защо винаги говорите за странни неща?

— Ти ми придаваш прекалено голямо значение — каза Талита.

— О, това човек не го решава сам — каза Оливейра. — Има цял един ред неща, които не са ни подвластни, и те са винаги досадни, макар и важни. Казвам ти го, защото е голяма утеха. Например аз исках да пия мате. Сега пристига тая и прави кафе с мляко, без никой да я е молил за това. Резултатът е, че ако не го изпия, млякото щяло да направи каймак. Не че е важно, ама е малко кофти. Загряваш ли какво ти казвам?

— О, да — каза Талита, като го гледаше в очите. — Наистина приличаш на Ману. И двамата умеете да говорите толкова добре за кафето с мляко и за матето, че човек накрая осъзнава, че всъщност кафето с мляко и матето…

— Точно така — каза Оливейра. — Всъщност. Та да се върнем към това, което казвах по-рано. Разликата между Ману и мен е, че сме почти еднакви. При подобни пропорции разликата е неизбежен катаклизъм. Приятели ли сме? Да, разбира се, но аз никак не бих се учудил, ако… Обърни внимание, че откакто се познаваме — мога да ти го кажа, защото ти вече го знаеш — само се нараняваме. На него не му харесва, че аз съм, какъвто съм, само да започна да изправям пирони и виж го каква каша забърква, като между другото намесва и теб. На него обаче не му харесва да съм, какъвто съм, защото всъщност много от нещата, които ми хрумват, много от нещата, които правя, като че ли му ги измъквам изпод носа. Преди той да си е помислил за тях и хоп, готово. Чук, чук, той се показва на прозореца, а аз вече изправям пироните.

Талита погледна назад и видя сянката на Травълър, който слушаше, скрит между скрина и прозореца.

— Добре де, няма защо да преувеличаваш — каза Талита. — На теб не биха ти хрумнали някои неща, които му хрумват на Ману.

— Например?

— Изстива ти млякото — каза Хекрептен жално. — Искаш ли да ти го притопля малко, скъпи?

— Направи крем за утре — посъветва я Оливейра. — Ти продължавай, Талита.

— Не — каза Талита с въздишка. — За какво. Много ми е горещо и ми се струва, че започва да ми се вие свят.

Усети потрепването на моста, когато Травълър го яхна до самия перваз на прозореца. Той полегна напред, като опря гърди на дъската, и постави върху нея една сламена шапка. С помощта на дръжката на четката за прах започна да я побутва сантиметър по сантиметър.

— Ако се отклони дори мъничко — каза Травълър, — сигурно ще падне на улицата, а да слизам да я взема ще бъде много сложно.

— Ще бъде най-добре да се върна вкъщи — каза Талита, като гледаше Травълър с мъка.

— Но първо трябва да подадеш матето на Оливейра — каза Травълър.

— Вече няма смисъл — каза Оливейра. — Все едно е дали ще хвърли пакетчето.

Талита ги изгледа последователно и остана неподвижна.

— Не е лесно да те разбере човек — каза Травълър. — Целият този труд и сега се оказва, че с мате или без мате, все ти е едно.

— Стрелката, отмерваща минутите, се е придвижила, синко — каза Оливейра. — Ти се движиш в континуума време-пространство бавно като охлюв. Помисли за всичко, което се случи, откакто реши да потърсиш тази раздърпана сламена шапка. Цикълът на матето приключи, без то да бъде консумирано, като междувременно тук осъществи зрелищното си влизане винаги вярната Хекрептен, въоръжена с кухненски съоръжения. Вече сме в сектора на кафето с мляко и нищо не може да се направи.

— Виж ти какви аргументи — каза Травълър.

— Няма никакви аргументи, това са напълно обективни демонстрации. Ти клониш към движение в континуума, както казват физиците, докато аз съм изключително чувствителен към шеметното прекъсване на континуитета на съществуването. Точно в този момент кафето с мляко нахлува, настанява се, завладява ни, разпростира се и се възпроизвежда в стотици хиляди домове. Матето е изхвърлено в мивката, прибрано, отменено. Зоната на кафето с мляко, макар и временно, покрива тази част от американския континент. Помисли за всичко, което това нещо предполага и носи със себе си. Усърдни майки, които поучават първолаците си относно млечната диета, дечица, насъбрани в трапезарията около масата, над която всички се разтапят в усмивки, а под нея си раздават ритници и се щипят. Да кажеш кафе с мляко в този час, означава промяна, любезно упътване към края на деня, припомняне на добрите дела, на делата от гледна точка на извършителя им, на временните положения, на неопределените предисловия към това, което шестият час на следобеда, ужасният час на ключа в ключалките и тичането към автобуса, брутално ще конкретизира. В този час никой не прави любов — това става преди или след. В този час се мисли за душ (но ще го вземем в пет) и хората започват да обмислят възможностите за вечерта, тоест дали да отидат да гледат Паулина Сингерман или Токо Тарантола (но не сме сигурни, има още време). Какво общо има всичко това с часа на матето? Не ти говоря за матето, което не е изпито както трябва, понеже е прелюдия към кафето с мляко, а за истинското, каквото го исках аз, в точния му час, в мига на най-голям студ. И ми се струва, че не разбираш много добре тия неща.

— Шивачката е една измамница — каза Хекрептен. — Ти шиеш ли си при шивачка, Талита?

— Не — каза Талита. — Разбирам малко от шев и кройка.

— Хубаво правиш, мила. Аз днес следобед след зъболекаря тичам при шивачката, която е на една пресечка от него, отивам да си взема полата, която трябваше да бъде готова преди осем дни. Тя ми казва: „Ох, госпожо, майка ми беше болна и, както се казва, даже не успях да вдяна иглата“. Аз й казвам: „Ама, госпожо, на мен полата ми трябва“. А тя: „Много съжалявам. Такава клиентка като вас. Но моля да ме извините“. Аз й казвам: „Нещата не се оправят с извинения, госпожо. По-добре е всичко да се прави навреме, така ще спечелим всички“. Тя казва: „Щом го приемате така, защо не идете при друга шивачка?“ А аз й казвам: „Не ми липсва желание, но вече съм се уговорила с вас и по-добре да ви изчакам, макар че проявихте несериозно отношение“.

— Всичко това ти се е случило? — каза Оливейра.

— Разбира се — каза Хекрептен. — Не чуваш ли, че го разказвам на Талита?

— Това са две различни неща.

— Пак започваш.

— Ето на — каза Оливейра на Травълър, който го гледаше, смръщил вежди. — Ето какви са нещата. Всеки мисли, че говори това, което споделя с другите.

— А не е така, разбира се — каза Травълър. — Ама че новина.

— Добре е да се повтори, приятел.

— Ти повтаряш всичко, което представлява упрек срещу някого.

— Бог ме пусна във вашия град — каза Оливейра.

— Когато не съдиш мен, се захващаш с жена си.

— За да ви пощипвам и да ви държа будни, за да не заспите — каза Оливейра.

— Нещо като мойсеевска мания. Прекарваш си времето в слизане от Синай.

— Обичам — каза Оливейра — нещата винаги да се изясняват, доколкото е възможно. А на теб май ти е все едно дали Хекрептен вмъква посред разговора някаква съвсем измислена история за някакъв зъболекар и не знам каква си пола. Като че ли не си даваш сметка за тези прекъсвания, които могат да бъдат извинени, когато са хубави или поне вдъхновени, но стават отвратителни, когато се сведат единствено до подкопаването на някакъв ред, до взривяването на някаква структура. Как говоря, а?

— Орасио си е все същият — каза Хекрептен. — Не му обръщай внимание, Травълър.

— Непоносимо меки сме, Ману. Приемаме във всеки момент действителността да изтича като най-обикновена вода между пръстите ни. Държали сме я в ръцете си, почти съвършена, като дъга, която прескача от палеца към кутрето. А трудът, за да се постигне това, времето, което е необходимо, заслугите, които трябва да натрупаш… Хоп, съобщават по радиото, че генерал Писотели направил изявление. Капут. Всичко капут. „Най-сетне нещо сериозно“, мисли момичето с поръчките или ей тази, или може би самият ти. И аз, за да не помислиш, че се смятам за безгрешен. Знам ли къде е истината? Само че тази дъга, подобна на жабче между пръстите, много ми харесваше. А този следобед… Виж, въпреки студа ми се струваше, че започвахме да правим нещо насериозно. Талита например, със своя необикновен подвиг да не падне на улицата, ти там и аз… Човек е чувствителен към някои неща, по дяволите.

— Не знам дали те разбирам — каза Травълър. — Това за дъгата май не е зле. Но защо си толкова нетолерантен? Живей, братче, и остави хората да живеят.

— Сега, след като си поигра достатъчно, вдигни гардероба от леглото — каза Хекрептен.

— Осъзнаваш ли? — каза Оливейра.

— Е, да — съгласи се Травълър.

— Quod erat demostrandum^[8], момче.

— Quod erat — каза Травълър.

— А най-лошото е, че всъщност изобщо не сме започвали.

— Как така? — каза Талита, като отметна коса назад и погледна дали Травълър е доближил достатъчно шапката.

— Ти не се нервирай — посъветва я Травълър. — Обърни се полека, протегни ръка, така. Чакай, сега ще я побутна още малко… Нали ти казах? Готово.

Талита хвана шапката и си я нахлупи с едно движение. Долу се бяха събрали две момчета и една госпожа, които говореха с момичето за поръчките и гледаха към моста.

— Сега хвърлям пакета на Оливейра и край — каза Талита, която се чувстваше по-сигурна с шапка на главата. — Дръжте здраво дъските, да не стане нещо.

— Ще го хвърлиш ли? — каза Оливейра. — Със сигурност няма да улучиш.

— Остави я да опита — каза Травълър. — Ако пакетът изхвърчи на улицата, дано да фрасне по тиквата оная гадна кукумявка Де Гутусо.

— А, и на теб ли не ти харесва? — каза Оливейра. — Радвам се, защото аз не мога да я трая. А ти, Талита?

— Аз бих предпочела да ти хвърля пакета — каза Талита.

— Сега, сега, струва ми се обаче, че много бързаш.

— Оливейра има право — каза Травълър. — Да не я оплескаш точно накрая, след целия този труд.

— Ама ми е топло — каза Талита. — Искам да се връщам, Ману.

— Не си толкова далече, а и няма да останеш така. Човек би си помислил, че ми пишеш писмо от Мату Гросу.

— Казва го заради матето — каза Оливейра на Хекрептен, която гледаше гардероба.

— Още дълго ли ще си играете? — попита Хекрептен.

— Не — каза Оливейра.

— Слава Богу — каза Хекрептен.

Талита беше извадила пакетчето от джоба на халата и го люлееше напред-назад. Мостът започна да вибрира, Травълър и Оливейра го стискаха с всички сили. Талита се умори да люлее пакета и замахна с ръка, като се държеше с другата.

— Не прави глупости — каза Оливейра. — По-бавно. Чуваш ли ме? По-бавно.

— Ето го! — провикна се Талита.

— По-леко, ще паднеш долу!

— Все ми е тая! — извика Талита и хвърли пакета, който влетя с пълна скорост в стаята и се разби в гардероба.

— Великолепно — каза Травълър, който гледаше Талита, сякаш искаше да я удържи на моста само със силата на погледа си. — Прекрасно, любима. По-чисто не можеше и да бъде. Ето това беше demostrandum.

Мостът полека-лека престана да се люлее. Талита се хвана с две ръце и наведе глава. Оливейра виждаше само шапката и косата, разпиляна по раменете й. Вдигна очи и погледна Травълър.

— Ако нямаш нищо против — каза, — аз също мисля, че по-чисто не можеше и да бъде.

„Най-сетне — помисли Талита, докато гледаше паважа и тротоарите. — Всичко друго е по-добро от висенето тук, между двата прозореца.“

— Можеш да направиш две неща — каза Травълър. — Да продължиш напред, което е по-лесното, и да влезеш при Оливейра, или да се върнеш назад, което е по-трудното, и да си спестиш стълбите и пресичането на улицата.

— Нека дойде тук, горкичката — каза Хекрептен. — Лицето й е цялото в пот.

— Децата и лудите — каза Оливейра.

— Нека си почина за минутка — каза Талита. — Май малко ми се вие свят.

Оливейра легна на прозореца и й подаде ръка. Талита трябваше да се доближи само половин метър, за да го хване за ръката.

— Изключителен кавалер — каза Травълър. — Вижда се, че е чел наръчника за светски обноски на професор Майдана. Същински граф. Не изпускай случая, Талита.

— От студа е — каза Оливейра. — Почини си малко, Талита, и ще минеш останалото разстояние. Не му обръщай внимание, знае се, че снегът кара хората да бълнуват, преди да заспят завинаги.

Но Талита се беше изправила полека и като се подпираше с две ръце, премести задните си части двайсетина сантиметра по-назад. Пак се подпря — и още двайсетина сантиметра. Оливейра, все още с протегната ръка, приличаше на пътник на палубата на кораб, който бавно се отдалечава от кея.

Травълър протегна ръце и хвана Талита под мишниците. Тя остана неподвижна, после отметна глава назад с рязко движение, така че шапката падна с планиращ полет на тротоара.

— Като при коридата — каза Оливейра. — Оная Де Гутусо ще иска да си я вземе за спомен.

Талита беше притворила очи, остави се да я държат, да я свалят от дъската, да я вкарат с дърпане през прозореца. Усети устните на Травълър на тила си, топлия му дъх, учестеното му дишане.

— Върна се — прошепна Травълър. — Върна се, върна се.

— Да — каза Талита, приближавайки се към леглото. — Как няма да се върна? Хвърлих му проклетия пакет и се върнах, хвърлих му пакета и се върнах, хвърлих…

Травълър седна на ръба на леглото. Мислеше за дъгата между пръстите, за нещата, които му хрумваха на Оливейра. Талита се плъзна до него и започна тихичко да плаче. „От нерви е — помисли си Травълър — много й беше тежко.“ Щеше да отиде да й донесе голяма чаша вода с лимон, да й даде аспирин, да й закрие лицето от слънцето с някакво списание, да я накара да поспи малко. Но преди това трябваше да извади енциклопедията за самообразование, да оправи скрина и да изтегли дъската в стаята. „Толкова е разхвърляна тази стая“, помисли си, докато целуваше Талита. Щом престане да плаче, ще я помоли да му помогне да оправят стаята. Започна да я гали, да й говори.

 

 

— Както и да е, както и да е — каза Оливейра.

Дръпна се от прозореца и седна на ръба на леглото, на свободното място, което оставаше от гардероба. Хекрептен тъкмо бе събрала матето с лъжица.

— Беше пълно с пирони — каза Хекрептен. — Колко странно.

— Много странно — каза Оливейра.

— Аз да сляза да взема шапката на Талита. Знаеш какви са момчетата.

— Добра идея — каза Оливейра, като вдигна един пирон и започна да го върти между пръстите си.

Хекрептен слезе на улицата. Момчетата бяха взели шапката и спореха с момичето, което изпълняваше поръчките, и госпожа Де Гутусо.

— Дайте ми я — каза Хекрептен с насилена усмивка. — Тя е на госпожата, която живее отсреща, моя позната.

— Позната на всички нас, дъще — каза госпожа Де Гутусо. — Що за цирк по това време, а и децата гледат.

— Нямаше нищо лошо — каза Хекрептен не особено убедено.

— На тази дъска, а краката й голи, вижте какъв пример дава на дечицата. Вие сигурно не сте забелязали, но оттук й се виждаше наистина всичко, кълна ви се.

— Имаше страшно много косми — каза по-малкото момче.

— Ето, виждате ли — каза госпожа Де Гутусо. — Дечицата казват какво са видели, горките невинни създания. И защо трябваше да седи яхнала дъската, можете ли да ми кажете? По времето, когато почтените хора си почиват следобед и се занимават със своите си работи. Вие бихте ли яхнали някаква дъска, госпожо, ако мога да ви попитам?

— Аз не — каза Хекрептен. — Но Талита работи в цирка, всички те са артисти.

— Репетираха ли? — попита едното момче. — В кой цирк работи тая?

— Не, не репетираха — каза Хекрептен. — Всъщност искаха да дадат малко мате на съпруга ми и тогава…

Госпожа Де Гутусо гледаше момичето с поръчките. Момичето с поръчките опря пръст в слепоочието си и го завъртя. Хекрептен хвана шапката с две ръце и влезе във входа. Момчетата застанаха в редица и запяха с мелодията на „Леката кавалерия“:

Гепиха го отзад, гепиха го отзад

и бастун в гъза му завряха.

Бедният господин! Бедният господин!

Не можа да го махне оттам. (Повтаря се.)