Хулио Кортасар
Игра на дама (123)

122.

Медицинските сестри търчаха напред-назад и си говореха за Хипократ. Със съвсем малко усилие който и да е отрязък от действителността би могъл да се сведе до някой прочут стих. Но защо да се задават гатанки на Етиен, който си беше извадил скицника и с радост рисуваше фуга от бели врати, допрени до стените носилки и огромни прозорци, през които проникваше сива, подобна на коприна материя, скелет на дърво и два гълъба с гуши на буржоа. Би му било приятно да му разкаже другия сън, чудно как цяла сутрин го обсебваше сънят за хляба и бам — на ъгъла на „Распай“ и „Монпарнас“ другият сън се стовари отгоре му като стена или по-скоро като че ли бе прекарал цялата сутрин смазан от стената на стенещия хляб и изведнъж, като в пуснат отзад-напред филм, стената се отдръпна от него; в един кадър зае вертикално положение, за да го остави лице в лице със спомена за другия сън.

— Както искаш — каза Етиен, като прибра скицника. — Когато решиш, не бързаме. Надявам се да живея още четирийсет години, така че…

— Time present and time past — изрецитира Оливейра — are both perhaps in time future^[1]. Писано е днес всичко да стигне до стиховете на Т. С. Мислех си за един сън, приятел, извинявай. Ей сега тръгваме.

— Добре, защото стига вече сънища. Човек търпи, търпи, ама накрая…

— Всъщност става дума за друг сън.

— Misère^[2]! — каза Етиен.

— Не ти го разказах по телефона, защото не го помнех.

— Освен това и шестте минути — каза Етиен. — В крайна сметка властите се оказват мъдри. Човек непрекъснато ги псува, но трябва да признаем, че знаят какво правят. Шест минути…

— Ако се бях сетил тогава, просто щях да изляза от онази кабина и да вляза в съседната.

— Добре — каза Етиен. — Ти ще ми разкажеш съня, а после слизаме по тази стълба и отиваме да пийнем по чаша вино в „Монпарно“. Заменям прехваления ти старец за един сън. Двете неща ми идват в повече.

— Направо удари в десетката — каза Оливейра, като го изгледа с интерес. — Проблемът е да разберем дали тези неща са взаимно заменяеми. Точно това, за което ми говореше днес: пеперуда или Чан Кайши? Може да се окаже, че ако заменя стареца за един сън, ти ще замениш един сън за стареца.

— Честно да си кажа, изобщо не ме интересува.

— Художник — каза Оливейра.

— Метафизик — каза Етиен. — И като заговорихме за това, там една медицинска сестра започва да се пита дали сме сън или двама бродяги. Какво ще стане? Ако дойде да ни изхвърли, какво става: изхвърля ни някаква медицинска сестра, или един сън изхвърля двама философи, сънуващи болница, където между другото се намират един старец и една разбесняла се пеперуда?

— Много по-просто е — каза Оливейра, като леко се плъзна настрани и затвори очи. — Гледай, това са къщата от моето детство и стаята на Мага, двете заедно в един и същи сън. Не си спомням кога го сънувах, съвсем бях забравил за него и днес сутринта, докато мислех за онази история с хляба…

— Това с хляба вече ми го разказа…

— Изведнъж пак излиза другото и онова с хляба отива по дяволите, защото за сравнение и дума не може да става. Сънят с хляба може да съм си го внушил… Внушил, гледай каква дума.

— Не се срамувай да ми го кажеш, ако става дума за това, за което си мисля.

— Помислил си за детето, естествено. Задължителна асоциация. Но аз не изпитвам никакво чувство за вина, приятел. Аз не съм го убил.

— Нещата не са толкова прости — каза Етиен с неудобство. — Да отидем да видим стареца, стига с тези глупави сънища.

— Всъщност май не мога да ти го разкажа — каза Оливейра примирено. — Представи си, че пристигаш на Марс и някакъв тип иска да му опишеш пепелта. Горе-долу нещо такова.

— Отиваме ли да видим стареца или не?

— Все ми е тая, наистина. Но понеже сме тук… Десето легло, струва ми се. Можехме да му донесем нещо, тъпо е да идваме просто така. Все пак подари му една рисунка.

— Рисунките ми се продават — каза Етиен.