Хулио Кортасар
Игра на дама (113)

112.

Морелиана

Преглеждам един разказ, който искам да бъде възможно най-малко литературен. Отчаяно начинание от самото начало, при препрочитането веднага изскачат непоносими фрази. Един от персонажите стига до някаква стълба: „Рамон започна да се спуска…“ Задрасквам и пиша: „Рамон заслиза…“ Оставям редактирането, за да се запитам пак за истинските причини за това отвращение към „литературния“ език. В започна да се спуска няма нищо лошо, ако не броим това, че не звучи много леко, а заслиза е съвсем същото, само че по-сурово, прозаично (тоест чист носител на информация), докато другата форма като че ли съчетава полезното с приятното. Да обобщим: това, което ме отблъсква при започна да се спуска, е декоративната употреба на един глагол, който почти никога не използваме в обикновения език, тоест отблъсква ме литературният език (в моето творчество, естествено). Защо?

Ако продължавам да упорствам в тази насока, която главоломно води до обедняване на почти всичко, което съм написал през последните години, скоро ще се окажа неспособен да формулирам и най-кратката мисъл, да дам и най-простото описание. Ако мотивите ми съвпадаха с тези на лорд Чандъс на Хофманстал, нямаше да има причина да се оплаквам, но това отвращение от реториката (защото в основата си е така) се дължи единствено на пресъхването на словото, съответстващо и паралелно на друго, на жизненото, и тогава би било за предпочитане да се откажа из основи от всяко писане. Отегчавам се да препрочитам написаното от мен сега. Но същевременно зад предумишлената бедност на израза, зад това заслиза, заместило започна да се спуска, ми се мержелее нещо, което ми дава кураж. Пиша много лошо, но нещо се прокрадва през писането. „Стилът“ е бил някога нещо като огледало за читатели чучулиги — гледат се, чувстват се доволни, разпознават се както онази публика, която очаква, разпознава и се наслаждава на репликите на персонажите на Салакру или Ануи. Много по-лесно е да се пише така, отколкото да се пише (почти да се „противопише“), както бих искал да го правя сега, защото вече няма диалог или среща с читателя, има само надежда за някакъв диалог с някакъв далечен читател. Разбира се, проблемът се разполага в морален план. Може би артериосклерозата, напредването на възрастта подчертават тази тенденция — опасявам се, леко мизантропична — да се превъзнася етосът и да се открива (в моя случай откритието е доста късно), че различните видове естетически порядък са по-скоро огледало, отколкото изход за метафизическата тревожност.

Продължавам да изпитвам същата жажда за абсолют както и на двайсет години, но изтънченото дразнене, разяждащото, хапливо удоволствие на творческия акт или простото съзерцаване на красотата вече не ми изглеждат награда, подстъп към абсолютна и удовлетворителна действителност. Има само една красота, която все още може да ми осигури този достъп — онази, която е цел, а не средство, и е такава, защото създателят е открил в себе си своето схващане за човешката природа, тъждествено на разбирането му за природата на човека на изкуството. Чисто естетическият план, напротив, ми се струва точно това: чисто естетически. Не мога да се изразя по-добре.