Хулио Кортасар
Игра на дама (22)

21.

С всички се случва едно и също, статуята на Янус е безполезно прахосничество, в действителност минем ли четирийсетте, истинското ни лице е на тила и отчаяно гледа назад. Именно това нещо сполучливо е наречено общо място. Няма как, трябва да си го кажем, а думите изписват гримаса на досада по устните на едноликите юноши. Под парата на cafés crème^[1] на „Сен-Жермен-де-Пре“, заобиколен от момчета в пуловери и приятно мръсновати момичета, които четат Дърел, Бовоар, Дюрас, Дуасо, Кьоно, Сарот, аз — пофренчен аржентинец (ужас ужас), вече извън младежката мода, извън cool^[2], в ръцете ми е анахроничният „Etes-vous fous?“^[3] на Рьоне Крьовел, в паметта ми — целият сюрреализъм, върху таза — знакът на Антонен Арто, в ушите — „Ionisations“^[4] на Едгар Варез, в очите — Пикасо (но май съм Мондриан, казвали са ми го).

— Tu sèmes des syllabes pour récolter des étoiles^[5] — подиграва ми се Крьовел.

— Човек прави каквото може — отговарям му аз.

— А тази жена, n’arêtera-t-elle donc pas de secouer l’arbre à sanglots^[6]?

— Несправедлив си — му казвам. — Почти не плаче, почти не се оплаква.

Тъжно е да стигнеш до миг в живота, когато е по-лесно да разтвориш някоя книга на страница 96 и да разговаряш с автора й — от кафето до гроба, от отегчението до самоубийството, — докато на съседните маси се говори за Алжир, Аденауер, Мижану Бардо, Ги Требер, Сидни Беше, Мишел Бютор, Набоков, Зао-Вуки, Луизон Бобе, а в моята страна младежите говорят, за какво ли говорят младежите в моята страна? Вече не знам, толкова съм далече, но вече не говорят за Спилимберго, не говорят за Хусто Суарес, не говорят за Тибурон де Киля, не говорят за Бонини, не говорят за Легисамо. Това е естествено. Спънката е там, че естествеността и действителността неизвестно защо стават врагове, по някое време естественото започва да звучи адски фалшиво, действителността на двайсетте побутва с лакти тази на четирийсетте, а на всеки лакът има по едно бръснарско ножче и то ни срязва сакото. Откривам нови, паралелни и чужди светове, все повече подозирам, че да си съгласен е най-лошата илюзия. За какво е тази жажда да бъдеш вездесъщ, за какво е тази борба с времето? И аз чета Сарот и гледам снимката на Ги Требер с белезници, но това са неща, които ми се случват, докато, ако аз съм този, който решава, почти винаги се обръщам назад. Ръката ми посяга към библиотеката, изважда Крьовел, изважда Роберто Арлт, изважда Жари. Днешният ден ме увлича (увличъ ли казъх?), обаче винаги изхождам от вчерашния и ето как на моята възраст миналото става настояще, а настоящето е странно и объркано бъдеще, където момчета в пуловери и момичета с пуснати коси пият своите cafés crème и се милват с бавното изящество на котки и растения.

Човек трябва да се бори с това.

Трябва отново да се разположи в настоящето.

Понеже май съм Мондриан, ergo…

Но Мондриан е рисувал своето настояще преди четирийсет години.

(Една снимка на Мондриан, досущ като диригент, съвсем типичен (Хулио де Каро, ecco!), с очила, с пригладена коса и твърда яка, с отвратителния вид на продавач, танцува с някакво пристанищно маце. Какъв тип настояще е усещал Мондриан, докато е танцувал? Платната му и тази негова снимка… Между тях пропъст.)

Стар си, Орасио. Квинт Хораций Оливейра, стар си. Флак. Оливейра, стар слабак.

— Il verse son vitriol entre les cuisses des faubourgs^[7] — подиграва се Крьовел.

Какво да правя? Сред големия безпорядък продължавам да вярвам, че съм ветропоказател и след толкова въртене трябва да укажа някаква посока. Да кажеш за някого, че е ветропоказател, е признак на бедно въображение — вижда се въртенето, но не и намерението, върхът на стрелата, който търси къде да се забие и да остане така в реката на вятъра.

Има метафизически реки. Да, любима, разбира се. А ти ще се грижиш за сина си, ще си поплакваш от време на време, докато тук денят вече е друг и грее жълто слънце, което не топли. J’habite à Saint-Germain-des-Prés, et chaque soir j’ai rendez-vous avec Verlaine. / Ce gros pierrot n’a pas changé, et pour courir le guilledou^[8]… За двайсет франка в процепа на автомата Лео Фере ти пее за любовта си, или Жилбер Беко, или Ги Беар. А там, в моята страна: „Ако искате да видите живота в розово, / пуснете двайсет сентавос в процепа…“ Сигурно си пуснала радиото (наемът трябва да се плати в понеделник, ще се наложи да те предупредя) и слушаш камерна музика, вероятно Моцарт, или си пуснала някоя плоча много тихо, за да не събудиш Рокамадур. И, струва ми се, не разбираш добре, че Рокамадур е много болен, ужасно слаб и болен, и в болницата ще се грижат по-добре за него. Но вече не мога да говоря с теб за тези неща, с други думи, всичко свърши и аз се шляя наоколо, обикалям, търся посоката, севера, юга, ако изобщо ги търся. Ако изобщо ги търся. Ако обаче не ги търся, тогава какво правя? О, любов моя, липсваш ми, болиш ме по кожата, в гърлото, при всяко вдишване, като че ли празнотата навлиза в гърдите ми, където теб вече те няма.

— Toi — казва Крьовел — toujours prêt à grimper les cinq étages des pythonisses faubouriennes, qui ouvrent grandes les portes du futur.^[9]

А защо не, защо да не потърся Мага, толкова пъти трябваше само да надникна откъм улица „Сена“ през арката, която извежда на „Ке дьо Конти“, и щом започнех да различавам формите в пепеляво-маслинената светлина, носеща се над реката, стройният силует на Мага се вписваше в „Пон-де-з-Ар“, бродехме из района на лов за сенки, ходехме да ядем пържени картофи в квартала Сен Дьони, да се целуваме при гемиите по канала „Сен Мартен“. С нея усещах как избуява някакъв нов въздух, усещах приказните признаци на свечеряването или пък как се очертаваха нещата, когато бяхме заедно, а по решетките на „Кур-дьо-Роан“ скитниците се изкатерваха до страховитото лунатично царство на свидетелите и съдиите… Защо да не обичам Мага и да не я имам под десетки тавани от по шестстотин франка, в легла с разнищени омазнени кувертюри, ако в тази шеметна игра на дама, в тази надпревара, подобна на надбягване с чували, аз се разпознавах и се назовавах най-сетне, и докога така, изтръгнал се от времето, от клетките му за маймуни с етикети, от витрините му Omega Electron Girard Perregaud Vacheron & Constantin, отмерващи часовете и минутите на свещените кастриращи ни задължения, в порив към въздух, в който падат последните окови и насладата е огледало, отразяващо помирението, огледало за чучулиги, но все пак огледало, нещо като тайнство между две същества, танц около кивота, сънят настъпва, докато сме уста в уста, понякога без да се разделяме, все още сме един в друг, съединени и отпуснати, повлечени от прегръдката на сплетени растения, ръцете прилежно галят бедрото, шията…

— Tu t’accroches à des histoires — казва Крьовел. — Tu étreins des mots…^[10]

— Не, старче, това се прави по-скоро от другата страна на океана, ти не познаваш тези земи. От известно време не лягам с думите. Все още ги ползвам, като теб и всички останали, но дълго ги четкам, преди да ги облека.

Крьовел не ми вярва особено и аз го разбирам. Между Мага и мен думите израстват като тръстики, делят ни едва няколко часа и няколко пресечки, а мъката ми вече се нарича мъка, любовта ми се нарича любов… Ще чувствам все по-малко, а все повече ще си припомням, но какво е споменът, ако не език на чувствата, речник на лица и дни, и ухания, които се връщат в речта като глаголи и прилагателни, хитро изпреварват нещото само по себе си, чистото настояще, като ни натъжават или ни поучават компенсаторно, докато самото ни същество не се превърне в компенсация — лицето, което гледа назад, отваря широко очи, истинското лице постепенно се изтрива както по старите снимки и всеки, който и да е от нас, изведнъж става Янус. Всичко това го казвам на Крьовел, но всъщност говоря с Мага, сега, когато сме толкова далеч един от друг. И не й говоря с думите, послужили само да не се разберем; сега, когато вече е късно, започвам да подбирам други, нейните, обвити в нещо, което тя разбира и което няма име, аури и напрежения, които насищат въздуха между две тела или изпълват със златен прашец стая или стих. Но не сме ли живели все така — в непрекъснато сладостно взаимно нараняване? Не, не сме живели така, тя би искала, но аз пак въведох привидния ред, който прикрива хаоса, като същевременно се преструвах, че потъвам в дълбините на живота, а всъщност докосвах страховитите му води само с върха на пръстите си. Има метафизически реки и тя плува в тях, както Лястовицата се носи из въздуха, обикаля замаяна около камбанарията, спуска се, за да улови порива и да се издигне по-устремно нагоре. Аз описвам и дефинирам, и желая тези реки, а тя плува в тях. Аз ги търся, намирам ги, гледам ги от моста, а тя плува в тях. И не го знае, също като лястовицата. Няма нужда да знае като мен, може да живее в безпорядък, без да я задържа никакво съзнание за ред. Нейният загадъчен ред е именно този безпорядък, това бохемство на тялото и душата, което й отваря от край до край истинските врати. Животът й е безпорядък единствено за мен, погребания в предразсъдъци, които едновременно презирам и уважавам. Аз, осъден неизбежно да бъда оправдан от Мага, която ме съди, без да го знае. О, пусни ме да вляза, позволи ми някой ден да видя как виждат твоите очи.

Безполезно. Осъден да бъда оправдан. Върни се вкъщи и прочети Спиноза. Мага не знае кой е Спиноза. Мага чете безкрайни романи от руски и немски автори, и от Перес Галдос, и веднага ги забравя. Дори няма да й мине през ум, никога, че ме е осъдила да чета Спиноза. Умонепостижим съдия, съдия заради ръцете си, защото се втурва насред улицата, съдия, защото само като ме погледне, и се оказвам гол, съдия, защото е глупава и нещастна, и объркана, и тъпа, просто едно нищо. Заради всичко, което знам с горчивото си знание, с мухлясалото си нивелиращо знание на университетски възпитаник и просветен човек, заради всичко това — съдия. Остави се да паднеш, лястовичке, с тези остри ножици, разрязващи небето над „Сен-Жермен-де-Пре“, изтръгни тези очи — те гледат, без да виждат, осъден съм без право на обжалване; по-скоро към този син ешафод, към който ме възнасят ръцете на жената, грижеща се за детето си, по-скоро присъдата, по-скоро към измамния порядък — да остана сам и да си възвърна себепознанието, егознанието, съзнанието. И с толкова знания един безполезен копнеж да изпитам жалост към нещо, да завали тук вътре, най-сетне да започне да вали, да замирише на земя, на нещо живо, да, най-сетне на нещо живо.