Хулио Кортасар
Игра на дама (33)

32.

Бебе Рокамадур, бебе бебе, Рокамадур.

Рокамадур, вече знам, че е като огледало. Ти спиш или си гледаш крачетата. Аз тук държа едно огледало и си мисля, че си ти. Но не ми се вярва, пиша ти, защото не можеш да четеш. Ако можеше, нямаше да ти пиша или щях да ти напиша важни неща. Някога ще трябва да ти пиша да се държиш добре или да се обличаш добре. Изглежда невероятно, че някога, Рокамадур. Сега ти пиша само в огледалото, от време на време трябва да си бърша пръста, защото е мокър от сълзи. Защо, Рокамадур? Не съм тъжна, майка ти е глупачка, изкипя ми боршът, който готвех за Орасио, ти познаваш Орасио, Рокамадур, онзи господин, който в неделя ти донесе плюшеното зайче и който се отегчаваше, защото ти и аз си казвахме толкова неща, а той искаше да се върне в Париж, тогава ти започна да плачеш и той ти показа как зайчето си мърда ушите, в този миг беше хубав, искам да кажа Орасио, някой ден ще разбереш, Рокамадур.

Рокамадур, идиотско е човек да плаче така, понеже му е изкипял боршът. Стаята е пълна с цвекло, Рокамадур, ще ти стане забавно, ако видиш парчетата цвекло и сметаната, всичко на пода. Добре, че като си дойде Орасио, ще съм изчистила, но първо трябва да ти пиша, толкова е глупаво да се плаче така, тенджерите се разплуват пред очите ми, стъклата на прозорците се замъгляват, вече не се чува момичето от горния етаж, което по цял ден пее „Les amants du Havre“. Когато бъдем заедно, ще ти я изпея, ще видиш. Puisque la terre est ronde, mon amour t’en fais pas, mon amour, t’en fais pas…^[1] Орасио си подсвирква тази мелодия нощем, когато пише или рисува. Ще ти хареса, Рокамадур. Ще ти хареса, Орасио се ядосва, защото обичам да говоря за теб, както говори Перико, а в Уругвай е прието нещо по-различно. Перико е господинът, който оня ден не ти донесе нищо, но говори много за децата и храненето. Знае много неща, един ден много ще го уважаваш, Рокамадур, макар че ще си глупак, ако го уважаваш. Ако го уважаваш, ако го уважаваш, Рокамадур.

Рокамадур, мадам Ирен не е доволна, че си толкова хубав, толкова весел, толкова ревлив и креслив и пиклив. Тя казва, че всичко е наред и че си чудесно дете, но докато говори, крие ръце в джобовете на престилката си, както правят някои коварни животни, Рокамадур, и това ме плаши. Когато го казах на Орасио, той се смя много, но не си дава сметка, че аз го усещам, и макар че няма коварно животно, което да си крие ръцете, аз го усещам, не знам какво чувствам, не мога да го обясня. Рокамадур, ако можех да прочета в очичките ти какво ти се е случило през тези петнайсет дена, миг по миг. Струва ми се, че ще потърся друга nourrice^[2], дори Орасио да се ядоса и да каже, но теб не те засяга какво казва той за мен. Друга nourrice, която да говори по-малко, няма значение дали казва, че си лош и че плачеш през нощта или че не искаш да ядеш, няма значение, ако докато ми го казва, усещам, че не е коварна, че ми казва нещо, което не може да ти навреди. Всичко е толкова странно, Рокамадур, например харесва ми да произнасям името ти, да го пиша, всеки път, когато го правя, ми се струва, че ти пипам нослето и ти се смееш, а пък мадам Ирен никога не те нарича по име, казва l’enfant^[3], гледай ти, дори не казва le gosse^[4], казва l’enfant и като че ли, за да говори, си слага гумени ръкавици, а може би си ги е сложила и затова държи ръцете си в джобовете и казва, че си толкова добър и толкова хубав.

Има едно нещо, което се нарича време, Рокамадур, то е като животинка, която все върви и върви. Не мога да ти обясня, защото си много малък, но искам да кажа, че Орасио ще дойде ей сега. Да му дам ли да прочете писмото ми, за да ти каже и той нещо? Не, и аз не бих искала някой да чете писмо, което е само за мен. Една голяма тайна, която имаме ние двамата, Рокамадур. Вече не плача, доволна съм, но е толкова трудно да разбереш нещата, трябва ми толкова време, за да разбера съвсем малко от онова, което Орасио и другите разбират веднага, но те, които разбират всичко толкова добре, не могат да ни разберат теб и мен, не разбират, че аз не мога да те гледам при себе си, да те храня и да ти сменям пелените, да те приспивам и да си играя с теб, не разбират и всъщност им е все едно, а на мен изобщо не ми е все едно, но пък знам, че не мога да те гледам при себе си, че е лошо и за двама ни, трябва да съм сама с Орасио, да живея с Орасио кой знае докога, и да му помагам да търси това, което той търси и което ти също ще търсиш, Рокамадур, защото ще станеш мъж и също ще го търсиш като един голям глупак.

Така е, Рокамадур. В Париж сме като гъби, никнем по парапетите на стълбите, из мрачни стаи, където мирише на лой, където хората непрекъснато се любят, после пържат яйца и пускат плочи на Вивалди, палят цигари и говорят като Орасио и Грегоровиус, и Вонг, и като мен, Рокамадур, и като Перико, и Роналд, и Бабс, всички се любим и пържим яйца, и пушим, о, не можеш да си представиш колко пушим, колко много правим любов, прави, легнали, на колене, с ръце, с уста, плачейки или пеейки, а навън има какво ли не, прозорците гледат към въздуха и той започва с врабче или с капчук, тук много вали, Рокамадур, много повече, отколкото на село, нещата се покриват с ръжда — улуците, краката на гълъбите, телта, от която Орасио прави скулптури. Почти нямаме дрехи, оправяме се със съвсем малко, едно топло палто, обувки, които да не пропускат, много сме мръсни, всички в Париж са много мръсни и красиви, Рокамадур, леглата миришат на нощ и на тежък сън, отдолу има валма прах и книги, Орасио заспива и книгата се търкулва под леглото, има ужасни скандали, защото книгите ги няма и Орасио мисли, че Осип ги е откраднал, докато един ден не се появят отнякъде и се смеем, и няма място да сложим почти нищо, дори още един чифт обувки, Рокамадур, за да сложиш леген на пода, трябва да вдигнеш грамофона, но къде да го сложиш, след като масата е затрупана с книги. Не мога да те взема на такова място, макар че си съвсем мъничък, няма къде да те сложа, ще се блъскаш в стените. Когато си мисля за това, се разплаквам, Орасио не разбира, смята, че съм лоша, че не правя добре, като не те вземам, макар да знам, че няма да те изтърпи дълго. Тук никой никого не търпи дълго време, даже ние с теб сме така, трябва да живееш и да се бориш непрекъснато, такъв е законът, единственият начин, по който си струва, но боли, Рокамадур, това е нещо мръсно и горчиво, на теб не би ти харесало, ти, който понякога гледаш агънцата на село или слушаш птиците, накацали по ветропоказателя на къщата. Орасио ми казва, че съм сантиментална, казва ми, че съм материалистка, казва ми, че съм какво ли не, защото не те вземам или защото искам да те взема, а после се отказвам, искам да дойда да те видя, но изведнъж разбирам, че не мога, защото съм в състояние да вървя един час под дъжда и ако в някой квартал, който не познавам, дават „Потьомкин“, трябва да го гледам, дори и светът да се срине, Рокамадур, защото светът вече няма значение, ако човек няма сили да продължава да избира истинските неща, ако се подреди като чекмеджето на някой скрин и сложи теб в единия ъгъл, а неделята в другия, и така майчината любов, новата играчка, гара „Монпарнас“, влака, посещението, което трябва да направи. Не ми се тръгва, Рокамадур, но ти знаеш, че всичко е наред, и не си тъжен. Орасио има право, понякога изобщо не ми е до теб и вярвам, че ще ми бъдеш благодарен за това един ден, когато разбереш, когато видиш, че си е струвало да бъда такава, каквато съм. И въпреки всичко плача, Рокамадур, и ти пиша това писмо, не знам защо, може би бъркам, може би съм лоша или съм болна, или малко глупава, не много, малко, но това е ужасно, самата мисъл ми причинява колики, свила съм си навътре пръстите на краката, ще ми се пръснат обувките, ако не ги извадя, и те обичам толкова, Рокамадур, бебе Рокамадур, скилидчица чесънче, толкова те обичам, захарно носленце, дръвченце, дървено конче…