Хулио Кортасар
Игра на дама (56)

55.

Травълър обаче не спеше, след един-два опита кошмарът продължаваше да го преследва и той най-сетне седна в леглото и светна лампата. Талита, тази сомнамбулка, тази безсънна нощна пеперуда, я нямаше и Травълър изпи чаша тръстикова ракия и си облече горнището на пижамата. Стори му се, че в креслото от камъшит е по-хладно, отколкото в леглото, а нощта беше добра за четене. От време на време се чуваше как някой ходи по коридора и Травълър надникна на два пъти през вратата, която гледаше към административното крило. Нямаше никой, даже и крилото не се виждаше, Талита сигурно е отишла до аптеката да поработи, беше невероятно ентусиазирана от повторното си навлизане в науката — везните, антипиретиците. Травълър се зачете за известно време, пиейки тръстикова ракия. Все пак беше странно, че Талита не се връща от аптеката. Когато се появи с ужасния вид на призрак, бутилката ракия беше така добре подпита, че на Травълър му беше почти все едно дали я вижда, или не, поговориха за разни неща, докато Талита разгъваше една нощница и развиваше разни теории, почти всички приети от Травълър, който по това време проявяваше тенденция към благосклонност. След това Талита заспа по гръб и неспокойният й сън се прекъсваше от размахване на ръце и стонове. Както винаги на Травълър му бе трудно да заспи, когато Талита беше неспокойна, а веднага щом умората го обореше, тя се събуждаше и в същата минута се разсънваше съвсем, защото той стенеше или се въртеше насън, и така си прекарваха нощта, като спяха на смени. За проклетия не бяха загасили лампата, а беше много трудно да се стигне ключът и по тази причина се събудиха окончателно, тогава Талита угаси светлината и леко се притисна до Травълър, който се потеше и се въртеше.

— Орасио видял Мага тази нощ — каза Талита. — Видял я на двора преди два часа, когато ти беше дежурен.

— А — каза Травълър, като се обърна по гръб и затърси цигарите по системата на Брайл. Добави някаква неясна фраза от последните книги, които бе чел.

— Мага бях аз — каза Талита, като се притисна по-силно към Травълър. — Не знам дали разбираш за какво става дума.

— Май да.

— Все някога трябваше да се случи. Учудва ме, че остана толкова поразен от грешката.

— О, нали знаеш, Орасио забърква кашите и после ги наблюдава с изражението на кученце, което е направило аки и го гледа смаяно.

— Мисля, че се е случило в деня, когато отидохме да го посрещнем на пристанището — каза Талита. — Не може да се обясни, той дори не ме погледна и вие двамата ме напъдихте като куче, заедно с котарака под мишница.

Травълър промърмори нещо неразбираемо.

— Сбърка ме с Мага — настоя Талита.

Травълър я слушаше да говори, да споменава, както правят жените, съдбовната връзка между нещата, и предпочиташе тя да млъкне, но Талита трескаво се съпротивляваше, притискаше се до него и упорстваше да разказва, да разказва на себе си и, естествено, да му разказва на него. Травълър се остави.

— Първо дойде старецът с гълъба и тогава слязохме в мазето. Орасио говореше през цялото време за спускането, за тези дупки, които го тревожат. Беше отчаян, Ману, беше страшно човек да гледа колко спокоен изглежда, а междувременно… Слязохме с асансьора и той отиде да затвори една от хладилните камери, беше ужасно.

— Значи ти слезе — каза Травълър. — Добре.

— Беше различно — каза Талита. — Не беше като слизане. Говорехме, но имах чувството, че Орасио сякаш е на друго място и говори на друга, на някаква удавница например. Това ми хрумва сега, той все още не беше казал, че Мага се е удавила в реката.

— Изобщо не се е давила — каза Травълър. — Така мисля, макар да приемам, че нямам ни най-малка представа. Достатъчно е човек да познава Орасио.

— Мисли, че е мъртва, Ману, и в същото време я усеща близо до себе си, и тази нощ тя бях аз. Каза ми също, че я видял на кораба и под моста на булевард „Сан Мартин“… Не го казва, като че ли говори за халюцинация, но не иска и да му вярваш. Просто го казва и е истина, това е нещо, което е там. Когато затвори хладилната камера, аз се уплаших и му казах не помня какво, той се загледа в мен, но гледаше другата. Аз не съм ничие зомби, Ману, не искам да бъда ничие зомби.

Травълър прокара ръка по косата й, но Талита нетърпеливо го отблъсна. Беше седнала в леглото и той усещаше, че трепери. При тази жега да трепери. Каза му, че Орасио я целунал, и се опита да обясни целувката, и понеже не намираше думи, докосваше Травълър в мрака, ръцете й падаха като парцали върху лицето му, върху ръцете му, плъзгаха се по гърдите му, опираха се на коленете му и от всичко това се раждаше обяснение, което Травълър не бе в състояние да отхвърли, зараза, която идваше отвън, някъде от дълбините или висините, или откъдето и да е другаде, извън тази нощ и тази стая, зараза, която чрез Талита на свой ред обсебваше него, сричане, подобно на непреводимо известие, подозрението, че се намира пред нещо, което можеше да е известие, но гласът, който го изричаше, бе пресеклив и когато съобщаваше известието, го правеше на някакъв неразбираем език, и все пак беше единственото необходимо нещо тук, подръка, изискваше да бъде опознато и прието, съпротивляваше се в битката си с някаква пореста стена от дим и корк, беше неуловимо и се предлагаше голо в ръцете му като вода, която изтича заедно със сълзите.

„Закостенялата кора на мозъка“, успя да си помисли Травълър. Чуваше смътно, че страхът, че Орасио, че асансьорът, че гълъбът — някаква осъществяваща комуникация система отново полека завладяваше слуха му. Значи горкият нещастник се боял, че той ще го убие, беше си за смях.

— Наистина ли ти го каза? Трудно е да се повярва, знаеш колко е горд.

— Това е друго — каза Талита, взе му цигарата и дръпна жадно като в нямото кино. — Мисля, че страхът, който изпитва, е последно убежище, парапет, за който са се вкопчили ръцете му, преди да се хвърли. Толкова е доволен, че тази нощ го е страх, знам, че всъщност е доволен.

— Това — каза Травълър и вдиша като истински йога — Кука не би го разбрала, можеш да бъдеш сигурна. А аз трябва да проявя огромна интелигентност тази нощ, защото това за веселия страх е малко трудно за преглъщане, миличка.

Талита се попремести в леглото и се притисна до Травълър. Знаеше, че отново е до него, че не се е удавила, че той я държи над водата, а на дъното имаше жалост, възхитителна жалост. Двамата го усетиха в един и същи миг и се плъзнаха един към друг, сякаш за да паднат един в друг, в общата земя, където думите, и ласките, и устите ги обгръщаха както окръжността обгръща кръга — тези успокоителни метафори, тази изпълнена с удовлетворение стара тъга да бъдеш същият както винаги, да продължиш, да се държиш на повърхността напук на всичко, напук на призива и пропадането.