Хулио Кортасар
Игра на дама (133)

132.

И докато някой както винаги обяснява нещо, аз, не знам защо, съм в някое кафене, във всички кафенета, в „Елефант & Каел“, в „Дюпон Барбес“, в „Захер“, в „Педроки“, в „Хихон“, в „Греко“, в „Кафе дьо ла Пе“, в кафе „Моцарт“, във „Флориан“, в „Капулад“, в „Ле Дьо Маго“, в бара, от който изнасят столчета на площад „Колеоне“, в кафенето „Данте“ на петдесет метра от гробовете на фамилията Скалиджеро с изгореното сякаш от сълзи лице на света Мария Египетска върху един розов саркофаг, в кафенето срещу остров Джудека със старите обеднели маркизи, които дълго и старателно пият чай с прашасали фалшиви посланици, в „Хандиля“, във „Флокос“, в „Клюни“, в „Ричмонд де Суипача“, в „Ел Олмо“, в „Клозри де Лила“, в „Стефан“ (което е на улица „Маларме“), в „Токио“ (което е в град Чивилкой), в кафене „О шиан ки фюм“, в „Оперн Кафе“, в „Дом“, в „Кафе дю Вийо Пор“, в кафенетата където и да е, където

We make our meek adjustments,

Contented with such random consolations

As the wind deposits

In slithered and too ample pockets.^[1]

Харт Крейн dixit^[2]. Но са и нещо повече, те са неутралната територия на безотечествениците по отношение на собствената им душа, неподвижният център на колелото, откъдето човек може да достигне себе си посред най-неудържимото движение — вижда се как влиза и излиза като маниак, обкръжен от жени или разписки или дисертации по епистемология, и докато разбърква кафето в чашка, която минава от една уста към друга по острието на дните, може безстрастно да се опита да направи ревизия и баланс, еднакво отдалечен от аза, влязъл преди час в кафенето, и от аза, който ще излезе след час. Автосвидетел и автосъдник, ироничен автобиограф между две цигари.

В кафенетата се сещам за сънищата си, едната no man’s land^[3] привиква другата, сега се сещам за един, всъщност не, спомням си само, че трябва да съм сънувал нещо чудно хубаво и накрая се почувствах като изгонен (или си тръгнах сам, но насила) от съня, който безвъзвратно оставаше зад гърба ми. Не знам дали зад мен даже не се затвори някаква врата, струва ми се, че така беше; фактически настъпваше разделение между вече сънуваното (съвършено, сферично, завършено) и сегашното. Но аз продължавах да спя, това за изгонването и затварящата се врата също го сънувах. Една-единствена и ужасна увереност владееше този миг на преход в самия сън — знанието, че това изгонване неотменно води до пълното забравяне на предшестващото чудо. Предполагам, че усещането за затваряща се врата беше това — фаталната мигновена забрава. Най-удивителното е, дето си спомням също, че съм сънувал как забравям предишния сън и че този сън трябваше да бъде забравен (аз — изгонен от неговата завършена сфера).

Всичко това, мисля си, трябва да има нещо общо с рая. Може би Раят — такъв, какъвто го искат хората, е митопоетическа проекция на хубавите времена от утробата, запазени в несъзнаваното. Внезапно разбирам по-добре страховития жест на Адам на Мазачо. Закрива лице, за да запази видението си, това, което е било негово, в малката, създадена от ръцете му нощ е скрил последния пейзаж от своя рай. И плаче (защото този жест е свързан и с плача), когато осъзнава, че всичко е безполезно, че истинското осъждане е в това, което вече започва да става — забравянето на Рая, тоест волското примирение, евтината и мръсна радост от труда с пот на челото и платения отпуск.