Хулио Кортасар
Игра на дама (100)

99.

— Не за първи път споменава за обедняването на езика — каза Етиен. — Бих могъл да цитирам няколко пасажа, в които персонажите изпитват недоверие към себе си дотолкова, доколкото се чувстват като обрисувани от мисълта и от речта си и се опасяват, че рисунката може да е измамна. Honneur des hommes, Saint Langage^[1]… Но сме далеч от това.

— Не сме толкова далеч — каза Роналд. — Това, което иска Морели, е да възвърне правата на езика. Говори за неговото прочистване и поправяне, да се замени „спускам се“ със „слизам“ като хигиенна мярка, но всъщност се стреми да върне на глагола „спускам се“ целия му блясък, за да може да се използва така, както аз използвам кибритените клечки, а не като декоративен елемент, като едно от многото клишета.

— Да, но тази битка се разгръща в няколко плана — каза Оливейра, с което излезе от мълчанието си. — От това, което току-що ни прочете, става съвсем ясно, че Морели обвинява езика като невярно оптическо отражение и несъвършен Organum^[2], които замаскират действителността и човешкото. Всъщност той не се интересува особено от езика освен в естетически план. Но позоваването на етоса е безпогрешно. Морели разбира, че естетизираното писане само по себе си е бягство и лъжа, че в крайна сметка поражда женски читател — читател, който иска не проблеми, а решения или измислени чужди проблеми, които му позволяват да страда, удобно седнал в креслото, без да се ангажира с драма, която би трябвало да стане и негова. В Аржентина, ако Клубът ми позволи да прибягна до местни примери, този тип бягство ни е държало свръхдоволни и спокойни в продължение на цял век.

— Щастлив е онзи, който намира себеподобните си — активните читатели — изрецитира Вонг. — Написано е на тази синя хартийка в папка 21. Когато за първи път прочетох Морели (в Мьодон, нелегален филм, приятели кубинци), ми се стори, че цялата книга представлява Великата костенурка нагоре с краката. Трудна за разбиране. Морели е изключителен философ, макар и на моменти твърде груб.

— Като теб — каза Перико, като слезе от табуретката и с лакти си осигури достъп до масата. — Всички тези фантазии за корекция на езика издават нагласа на академик, момчето ми, да не кажа граматик. Дали се спускам, или слизам — важното е, че персонажът се е пръждосал надолу по стълбите и точка.

— Перико — каза Етиен — ни спасява от прекомерно задълбаване, от изпадане в абстрактност, което понякога Морели прави с голяма охота.

— Ще ти кажа — каза Перико заплашително, — че на мен тая работа с абстрактността…

Конякът изгаряше гърлото на Оливейра и той се плъзна назад, благодарен на спора, в който можеше да се лута още известно време. В един пасаж (не помнеше точно кой, трябваше да го потърси) Морели даваше няколко възлови указания за метода на композиция. Проблемът, който той имаше винаги преди да започне да пише, беше блокирането, ужасът а ла Маларме пред белия лист, заедно с необходимостта да започне на всяка цена. Нямаше как част от творчеството му да не бъде размишление над проблема за писането. Така се отдалечаваше от професионалната употреба на литературата, от онзи тип разкази и стихове, които в началото му бяха донесли признание. В друг пасаж Морели казваше, че е препрочел с носталгия и дори с удивление някои свои текстове отпреди години. Откъде ли са дошли тези хрумвания, това чудно, но толкова удобно и толкова опростяващо нещата разделение на разказвач и разказвано от него? В онези времена му се струваше сякаш това, което е писал, вече е било разстлано пред него, писането е било като да мине с „Летера 22“ по невидими, но съществуващи думи, както диамантът минава по браздите на плочата. Сега можеше да пише само с големи усилия, на всяка крачка проучваше възможните противоречия, скритата лъжа („трябва да се препрочете, помисли си Оливейра, един любопитен пасаж, който Етиен много харесваше“) с подозрението, че всяка ясна мисъл винаги е грешка или полуистина, изпитваше недоверие към думите, които проявяваха склонност да се съчетават благозвучно и ритмично, като доволно мъркане, хипнотизиращо читателя, взело преди това за жертва самия писател. („Да, но стихът…“, „Да, но тази бележка, в която говори за суинга, който задвижва речта…“) От време на време Морели стигаше до горчиво прост извод: нямаше какво повече да каже, условните рефлекси на професията го караха да бърка нуждата с рутината — типичен случай при писателите, минали петдесетте и получили големи награди. Но в същото време чувстваше, че никога не е имал толкова силно желание, такава наложителна нужда да пише. Рефлекс или рутина е тази сладка мъка при започване на битката със самия себе си, продължаваща ред след ред? Защо веднага ответният удар буталото на машината се спуска надолу, идва задъханото съмнение, пресъхването, отказът?

— Приятел — каза Оливейра, — къде беше оня пасаж с едната дума, който толкова ти харесва?

— Знам го наизуст — каза Етиен. — Това е думата ако, придружена от бележка под линия, която на свой ред има друга бележка под линия, а тя — още една бележка под линия. Говорех на Перико, че теориите на Морели не са оригинални в прекия смисъл на думата. Това, което те кара да го усетиш като нещо съкровено, е практиката му, силата, с която се опитва да противопише, както той казва, за да спечели за себе си (и за всички) правото да влезе отново и както трябва в дома на човека. Използвам неговите думи или съвсем подобни на тях.

— Сюрреалисти е имало предостатъчно — каза Перико.

— Не става дума за начинание, което да доведе до освобождаване на словото — каза Етиен. — Сюрреалистите са мислели, че истинският език и истинската действителност са цензурирани и поставени на заден план от рационалистичната и буржоазна структура на Запада. Имали са право, знае го всеки поет, но това е бил само един етап от сложната процедура по белене на банана. В резултат не един и не двама са го изяли с кората. Сюрреалистите увисват на думите, вместо грубо да се оттласкат от тях, както би искал да направи Морели въз основа на самата дума. Фанатици на словото в чисто състояние, френетични гадатели, те са приемали всичко, стига да не е твърде правилно граматически. Не са подозирали в достатъчна степен, че създаването на цял един език, макар и да завършва с предателство по отношение на неговия смисъл, е неопровержимо доказателство за човешката структура, независимо дали става дума за китаец или за червенокож. Езикът означава пребиваване в дадена действителност, изживяване на определена действителност. Дори и да е вярно, че езикът, който използваме, ни предава (и Морели не е единственият, който тръби това във всички посоки), не е достатъчно човек да иска да го освободи от неговите табута. Трябва да го съживи, а не да го реанимира.

— Звучи изключително тържествено — каза Перико.

— Има го във всеки добър философски трактат — каза плахо Грегоровиус, който бе разгледал папките ентомологически и имаше вид на задрямал. — Но не може да се съживи отново езикът, ако човек няма по-различна интуиция за почти всичко, от което е съставена нашата действителност. От битието към словото, а не от словото към битието.

— Интуиция — каза Оливейра, — една от онези думи, които означават какво ли не. Да не приписваме на Морели проблемите на Дилтай, Хусерл или Витгенщайн. Единственото ясно нещо от всичко, което е написал старецът, е, че ако продължаваме да използваме езика в обичайния му ключ, с обичайното му предназначение, ще си умрем, без да сме узнали истинското име на днешния ден. Май е глупаво да се повтаря, че ни продават живота, че ни го дават като полуфабрикат, както казваше Малкълм Лоури. И май е глупаво Морели безкрай да настоява на това, но Етиен удря право в десетката — старецът се проявява в практиката и ни посочва изход. За какво служи един писател, ако не за да разруши литературата? А ние, които не искаме да бъдем женски читатели, за какво сме, ако не за да помогнем, доколкото е възможно, при това разрушаване?

— А после, какво ще правим после? — каза Бабс.

— Питам се — каза Оливейра. — Допреди двайсетина години имаше един велик Отговор — Поезията, чипоноске, Поезията. Затваряха ти устата с тази голяма дума. Поетическо виждане на света, завладяване на някаква поетическа действителност. Но сигурно си разбрала, че след последната война тази работа приключи. Има поети, никой не го отрича, но никой не ги чете.

— Не говори глупости — каза Перико. — Аз изчитам камари стихове.

— Естествено, аз също. Но не става дума за стихове, приятел, става дума за това, което прокламираха сюрреалистите и което всеки поет желае и търси, прословутата поетическа действителност. Повярвай, драги, от петдесета година сме в разгара на технологическата действителност, поне ако говорим статистически. Много лошо, много жалко, но и да си скубем косите, така е.

— Мен технологията грам не ме интересува — каза Перико. — Фрай Луис обаче…

— Живеем в хиляда деветстотин петдесет и някоя.

— Знам, мамка му.

— Не личи.

— Ама да не мислиш, че ще се поставя в шибаната позиция на историк?

— Не, но трябва да четеш вестниците. На мен технологията ми харесва толкова малко, колкото и на теб, само дето усещам колко се е променил светът през последните двайсет години. Всеки тип на повече от четирийсет лазарника трябва да го проумее и затова въпросът на Бабс изправя Морели и нас до стената. Много е хубаво да се води война срещу развратения език, срещу така наречената литература в името на някаква действителност, за която вярваме, че е истинската, за която вярваме, че е постижима, за която вярваме, че се намира в някаква област на духа, да ме простите за думата. Но и самият Морели вижда само отрицателната страна на своята война. Съжалява, че трябва да я води, като теб и като всички нас. Е, и?

— Да подходим методично — каза Етиен. — Да оставим твоето „Е, и?“. Урокът на Морели е достатъчен като първи етап.

— Не можеш да говориш за етапи, без да предполагаш цел.

— Наречи го работна хипотеза, каквото и да е в този дух. Това, към което се стреми Морели, е разчупването на мисловните нагласи на читателя. Като теб, нещо много скромно, изобщо не може да се сравнява с прехода на Ханибал през Алпите. Досега поне у Морели няма никаква особена метафизика, само че ти, Хораций Куриаций, си в състояние да откриеш метафизика дори в консерва с домати. Морели е човек на изкуството, който има специфична идея за него, състояща се преди всичко в разбиване на обичайните форми — нещо обикновено при всеки добър артист. Например романът тип китайски свитък го влудява. Книгата, която се чете от начало до край, както правят добрите момчета. Вече си забелязал, че все по-малко се интересува от връзката между частите, от онова, че една дума води друга… Когато чета Морели, оставам с впечатлението, че търси едно не толкова механично, не толкова причинно-следствено взаимодействие между елементите, с които борави, усеща се, че написаното досега почти не обуславя това, което пише в момента, най-вече защото след стотици страници старецът дори не си спомня много-много какво е правил.

— При което — каза Перико — му се случва следното: джудже от двайсета страница се оказва високо два метра и пет сантиметра на стотната. Неведнъж съм го забелязвал. Някои сцени започват в шест следобед, а свършват в пет и половина. Гнусотия.

— На теб не ти ли се е случвало да бъдеш джудже или великан в зависимост от разположението на духа? — каза Роналд.

— Говоря за сомата — каза Перико.

— Вярва в сомата — каза Оливейра. — Сомата на времето. Вярва във времето, в преди и след. Той, горкият, не е намирал в някое чекмедже свое писмо отпреди двайсет години, не го е препрочитал, не е осъзнал, че нищо няма да се задържи, ако не го подпрем дори с една трошичка време, ако не си въобразим времето, за да не полудеем.

— Всичко това е занаят — каза Роналд. — Но зад това, зад това…

— Поет — каза Оливейра искрено развълнуван. — Трябваше да се казваш Behind^[3] или Beyond^[4], американецо. Или Yonder^[5], също чудна дума.

— Нищо от това не би имало смисъл, ако нямаше нещо зад него — каза Роналд. — Всеки автор на бестселъри пише по-добре от Морели. Ако го четем, ако сме тук тази нощ, то е, защото у Морели има от онова, което е имал Бърд, което внезапно се появява у Къмингс или у Джаксън Полък, както и да е, стига примери. Но защо стига примери — извика Роналд разгневен, а Бабс го гледаше с възхищение и буквалнопопивашедумитему. — Ще цитирам всичко, което ми се прииска. Всеки си дава сметка, че Морели си усложнява живота не защото така му харесва, а освен това книгата му е безсрамна провокация като всички неща, които си струват. В този технологичен свят, за който говореше, Морели иска да спаси нещо, което умира, но за да го спаси, първо трябва да го убие или поне да му направи такова преливане на кръв, че да бъде като възкръсване. Грешката на футуристката поезия — каза Роналд за огромно възхищение на Бабс — бе желанието й да коментира машините, вярата, че това е спасението от левкемията. Но ми се струва, че с литературно говорене за това какво става в Кейп Канаверал, няма да разберем по-добре действителността.

— Много правилно ти се струва — каза Оливейра. — Да продължим да търсим Yonder, има купища Yonder, които трябва да отворим един след друг. За начало бих казал, че тази технологическа действителност, която днес хората на науката и читателите на „Франс Соар“ приемат, този свят на кортизон, гама-лъчи и пречистване на плутоний има толкова малко общо с действителността, колкото и „Роман за Розата“. Ако го споменах преди малко на нашия Перико, беше, за да му посоча, че неговите естетически критерии и неговата скала на ценности като че ли вече са ликвидирани и че човекът, след като е очаквал всичко от разума и духа, се чувства предаден, смътно съзнава, че оръжията му са се обърнали против него, че културата, la civiltà^[6], го е довела до тази задънена улица, където варварството на науката е просто една съвсем понятна реакция. Извинете за речника.

— Но това вече го е казал Клагес — каза Грегоровиус.

— Нямам никакви претенции за copyright^[7] — каза Оливейра. — Идеята е, че действителността, независимо дали ще приемеш тази на Светия престол, на Рьоне Шар или на Опенхаймър, винаги е конвенционална действителност, непълна и раздробена на части. Възхищението на някои типове от електронния микроскоп не ми се вижда по-плодотворно от възхищението на портиерките от чудесата на Лурдската дева. Да вярваш в това, което наричат материя, да вярваш в това, което наричат дух, да живееш в Емануил или да ходиш на курсове по дзен, да разглеждаш човешката съдба като икономически проблем или като чист абсурд, списъкът е дълъг — много възможности за избор. Но самият факт, че може да има избор и че списъкът е дълъг, стига, за да докаже, че сме в праисторията и в прачовешкото. Не съм оптимист, много се съмнявам, че някога ще достигнем до истинската история и до истински човешкото. Ще бъде трудно да стигнем до прословутия Yonder на Роналд, защото никой няма да отрече, че проблемът за действителността трябва да се постави в колективни измерения, не е просто спасението на няколко избрани. Реализирали се хора, тоест хора, направили скока извън времето и интегрирали се в нещо общо, да го кажем така… Да, предполагам, че ги е имало и че ги има. Но не е достатъчно, чувствам, че моето спасение, ако предположим, че бих могъл да го постигна, трябва да бъде спасението на всички, до последния човек. А това, старче… Вече не сме във владенията на свети Франциск от Асизи, вече не можем да чакаме примерът на един светец да посее светостта, всеки гуру да бъде спасение за всичките си ученици.

— Върни се от Бенарес — посъветва го Етиен. — Говорехме за Морели, струва ми се. И за да го свържа с това, което ти казваше, ми хрумва, че този прословут Yonder не можем да си го представим като бъдещ във времето или в пространството. Изглежда, Морели иска да каже, че ако продължим да се придържаме към категориите на Кант, никога няма да излезем от задънената улица. Това, което наричаме действителност, истинската действителност, която наричаме също така Yonder (помага понякога, когато се дават много имена на нещо не съвсем определено, поне избягваме затварянето и сковаването на понятието), тази истинска действителност, повтарям, не е нещо, което ще дойде, цел, последното стъпало, краят на някаква еволюция. Не, то е нещо, което е тук, в нас. Човек я чувства, достатъчно е да събере смелост да протегне ръка в тъмното. Аз я чувствам, докато рисувам.

— Може би е Дяволът — каза Оливейра. — Може да е просто естетическа екзалтираност. Но може и да е тя. Да, може и да е тя.

— Тук е — каза Бабс, докосвайки челото си. — Аз я усещам, когато съм малко пийнала или когато…

Засмя се и закри лицето си с ръце. Роналд я побутна нежно.

— Тя не се намира някъде — каза Вонг много сериозно. — Тя е.

— По този път далеч няма да стигнем — каза Оливейра. — Какво ни дава поезията освен това неясно видение? Ти, аз, Бабс… Човешкото царство не се е родило от няколко отделни искрици. Всички са имали своя миг на просветление, лошото е завръщането към hinc и nunc^[8].

— О, ти не разбираш нищо, ако не е изказано в термини на абсолюта — каза Етиен. — Остави ме да довърша онова, което исках да кажа. Морели смята, че ако лиросвирците, както казва нашият Перико, си проправят път през вкаменените и изхабени от употреба форми, независимо дали става дума за наречие за начин, за глаголно време или каквото ти хрумне, за пръв път в живота си ще направят нещо полезно. Като довършат женския читател или поне като го засегнат сериозно, ще помогнат на всички, които по някакъв начин работят, за да достигнат Yonder. Техниката на разказване при типове като него не е нищо друго освен подтик да излезеш от утъпканите коловози.

— Да, за да затънеш в кал до шията — каза Перико, който в единайсет вечерта беше настроен против всичко.

— Хераклит — каза Грегоровиус — се заровил в лайна до шията и се излекувал от воднянка.

— Остави Хераклит на мира — каза Етиен. — Вече ми се доспива от толкова глупости, но все пак ще кажа следното, две точки: Морели, изглежда, е убеден, че ако писателят продължава да се подчинява на езика, който са му продали заедно с дрехите на гърба му, с името, вярата и националността, творчеството му няма да има друга стойност освен естетическа, а тази стойност старецът като че ли все повече презира. На някои места е доста ясен: според него не може да се разобличи нищо, ако това се прави вътре в системата, на която принадлежи разобличаваното. Да се пише срещу капитализма с умствения багаж и речника, произтичащи от капитализма, е губене на време. Ще се постигнат исторически резултати като марксизма или каквото искаш, но Yonder не е точно история, Yonder е като връхчетата на пръстите, които се подават от водите на историята и търсят за какво да се заловят.

— Дрън-дрън — каза Перико.

— И затова писателят трябва да подпали езика, да сложи край на коагулиралите форми и да отиде дори по-далеч, да постави под съмнение възможността този език все още да е в контакт с онова, което иска да изрази. Вече не думите сами по себе си — това не е толкова важно, — а цялостната структура на един език, на дискурса.

— Заради всичко това писателят използва един изключително ясен език — каза Перико.

— Разбира се, Морели не вярва в системите от ономатопеи, нито в летризмите. Не става дума да се замени синтаксисът с автоматично писане или какъвто и да било друг употребяван трик. Това, което той иска да наруши, е цялостният литературен факт, книгата, ако щеш. Понякога чрез думата, понякога чрез това, което думата предава. Действа като партизанин — взривява каквото може, останалото да си върви по пътя. Не мисли, че не е литератор.

— Да се ориентираме към тръгване — каза Бабс, спеше й се.

— Можеш да си говориш каквото си искаш — заинати се Перико, — но нито една истинска революция не се прави срещу формите. Важното е съдържанието, момче, съдържанието.

— Имали сме десетки векове на съдържателна литература — каза Оливейра — и резултатите вече са налице. Под литература разбирам, сигурно си схванал, всичко, което подлежи на изговаряне и на осмисляне.

— Без да броим това, че разграничението между форма и съдържание не е истина — каза Етиен. — Всички го знаят от години. По-скоро нека направим разграничение между изразяващия елемент, тоест езика сам по себе си, и изразеното нещо, тоест действителността, която се превръща в съзнание.

— Както искаш — каза Перико. — Но бих желал да разбера дали разривът, който Морели се стреми да осъществи, тоест разчупването на онова, което ти наричаш изразяващ елемент, за да се стигне по-добре до изразяваното нещо, наистина има някаква стойност при това положение.

— Вероятно няма да послужи за нищо — каза Оливейра, — но ни кара да се чувстваме по-малко сами в тази задънена улица, в служба на Великото-Западно-Идеалистическо-Реалистическо-Материалистическо-Тщеславие, ООД.

— Мислиш ли, че някой друг би могъл да си проправи път през езика и да се докосне до корените? — попита Роналд:

— Може би. Морели няма необходимия за това талант или търпение. Посочва път, клъвва няколко пъти с човката… Оставя една книга. Не е много.

— Да си ходим — каза Бабс. — Късно е, конякът свърши.

— Има и нещо друго — каза Оливейра. — Преследваното от него е абсурдно дотолкова, доколкото човек знае само това, което знае, тоест има антропологическо ограничение. По витгенщайновски проблемите се навързват в посока назад, тоест това, което човек знае, е знание на отделния човек, но за самия човек вече не се знае всичко, което би трябвало да се знае, за да може неговата представа за действителността да бъде приемлива. Гносеолозите са поставили този проблем и дори са решили, че са намерили твърда почва, откъдето да продължат пътя напред, в посока към метафизиката. Но хигиеничното отстъпление на един Декарт днес ни се вижда частично и даже незначително, защото в същата тази минута един господин Уилкокс от Кливланд с електроди и други съоръжения доказва еквивалентността на мисленето и на електромагнитната верига (той от своя страна мисли, че познава много добре тези неща, защото познава много добре езика, който ги дефинира, и т.н.). Отгоре на всичко един швед наскоро лансира забележителна теория за химическите процеси в мозъка. Мисленето е резултат от взаимодействието на разни киселини, за чиито имена не искам да си спомням. Произвеждам киселини, ergo sum^[9]. Капваш си една капка върху мозъчната ципа и току-виж се получил Опенхаймър или доктор Петио, знаменит убиец. Така че виждаш как cogito, Най-Присъщата на Човека Операция, днес е поставена в една доста неясна област, някъде между електромагнитното и химическото, и вероятно не се различава толкова, колкото сме си мислели, от неща като северното сияние или снимка с инфрачервени лъчи. Ето го твоето cogito, брънка от шеметния поток на сили, чиито стъпала през 1950 г. се наричат inter alia^[10] електрически импулси, молекули, атоми, неутрони, протони, тиквони, микробутони, радиоактивни изотопи, прашинки цинобър, космически лъчи: Words, words, words^[11], „Хамлет“, второ действие, струва ми се. Без да се брои това — добави Оливейра с въздишка, — че може и да е обратното и да се окаже, че северното сияние е духовно явление, и тогава наистина сме такива, каквито искаме да бъдем…

— Харакири за подобен нихилизъм — каза Етиен.

— Ама разбира се, братче — каза Оливейра. — Но да се върнем към стареца: ако преследваното от него е абсурд, понеже е все едно да удариш с банан Шугар Рей Робинсън, понеже е незначителна офанзива насред кризата и тоталния крах на класическата идея за хомо сапиенс, не трябва да забравяме, че ти си ти, а аз съм аз или поне така ни изглежда, и въпреки че нямаме ни най-малка увереност по отношение на всичко, което нашите предци гиганти са приемали като неопровержимо, ни остава приятната възможност да живеем и да действаме сякаш, избирайки някаква работна хипотеза, атакувайки като Морели онова, което ни се вижда най-фалшиво, в името на някакво смътно усещане за увереност, което вероятно е толкова неясно, както и всичко останало, но то ни кара да вдигнем глава и да броим Сестрите^[12], отново да потърсим Плеядите, тези гадинки от детството, тези бездънни светулки. Коняк.

— Свърши — каза Бабс. — Да си вървим, заспивам.

— Накрая както винаги акт на вяра — каза Етиен със смях. — Това все още е най-доброто определение за човека. А сега да се върнем на въпроса за пърженото яйце…