Хулио Кортасар
Игра на дама (50)

49.

Талита и Травълър говореха много за прочути луди и за други, по-неизвестни, откакто Ферагуто се беше решил да купи клиниката и да прехвърли цирка с котарака и всичко останало на някой си Суарес Мелиан. На всички и най-вече на Талита им се струваше, че преходът от цирка към клиниката е нещо като крачка напред, макар че на Травълър не му беше съвсем ясна причината за подобен оптимизъм. Докато чакаха да разберат какво ще стане, те живееха в голяма възбуда, непрекъснато излизаха на прозорците или на вратата към улицата, за да обменят впечатления с госпожа Де Гутусо, дон Бунче, дон Креспо и дори с Хекрептен, ако беше наблизо. Лошото беше, че в тия дни се говореше много за революция, че Кампо де Майо ще се разбунтува, и на хората това им се струваше много по-важно, отколкото закупуването на клиниката на улица „Трелес“. В крайна сметка Талита и Травълър решиха да потърсят малко нормален поглед към нещата в един учебник по психиатрия. Тъй като вече бе обичайно всяко нещо да предизвиква възбуда, в деня на готвенето на патицата незнайно защо споровете станаха толкова разгорещени, че Сто Песос пощуря в клетката си, а дон Креспо дебнеше минаването на който и да е познат, за да опише кръгово движение с показалеца на лявата си ръка, допрян до лявото слепоочие. В такива дни от прозореца на кухнята се понасяха гъсти облаци от патешка перушина, имаше блъскане на врати и яростна и непрекъсната диалектика, която стихваше едва по обяд, когато патицата изчезваше до последната кожичка.

В часа на кафето с тръстикова ракия „Марипоса“ едно умиротворение без думи ги караше да посегнат към почитаните от тях текстове, към отдавна изчерпаните броеве на някои езотерични списания — богатства на вселената, които изпитваха нужда да усвоят като един вид прелюдия към своя нов живот. Говореха много за откачалки, защото както Травълър, така и Оливейра бяха благоволили да извадят старите книжа и да покажат част от своята колекция от странни издания, която бяха започнали да събират заедно, докато посещаваха някакъв надлежно забравен факултет, а после всеки беше продължил поотделно. Проучването на тези документи ги караше да се заседяват дълго на масата след обяда или вечерята, а Талита си беше спечелила правото на участие благодарение на своите броеве „Реновиго“ (Двуезичен револьуционен весник), мексиканско издание на испамерикански език, издателство „Лумен“, там работеха маса луди и постигаха въодушевяващи резултати. От Ферагуто получаваха вести само от време на време, защото циркът на практика вече беше в ръцете на Суарес Мелиан, но като че ли беше сигурно, че ще получат клиниката до средата на март. Ферагуто се бе мярнал веднъж-дваж в цирка да види котарака математик, с който очевидно щеше да му бъде трудно да се раздели, и при всеки от тези случаи бе споделил, че великата сделка е неизбежна и върху всички тях ще се стоварят тежки-отговорности (въздишка). Изглеждаше почти сигурно, че на Талита ще й поверят аптеката, и тя, горкичката, беше страшно нервна и преглеждаше някакви записки от едно време. Оливейра и Травълър ужасно се забавляваха за нейна сметка, но когато отиваха в цирка, и двамата бяха тъжни и гледаха хората и котарака, като че ли един цирк е нещо неоценимо рядко.

— Тук всички са много по-луди — казваше Травълър. — Няма място за сравнение, приятел.

Оливейра свиваше рамене, не беше в състояние да каже, че всъщност му е все едно, и гледаше върха на шатрата, тъпо отнесен в неясни мисли.

— Ти, разбира се, си бил на различни места — мърмореше Травълър. — Е, и аз де, но все тук, на тази географска дължина…

Протягаше ръка, за да покаже една приблизителна буеносайреска география.

— Промените, знаеш ли… — казваше Оливейра.

След като си поговореха така известно време, започваха да се смеят до задушаване, а зрителите им хвърляха коси погледи, защото ги разсейваха.

В мигове на откровение тримата признаваха, че са чудесно подготвени за новите си функции. Неща като да получават „Ла Насион“ всяка неделя например събуждаха у тях тъга, сравнима единствено с тъгата, предизвикана от опашките от хора пред кината и тиража на „Рийдърс Дайджест“.

— Контактите стават все по-малко — казваше Травълър пророчески. — Трябва да нададем вик до небесата.

— Полковник Флапа вече го направи снощи — отговаряше Талита. — В резултат имаме обсадно положение.

— Това не е вик, миличка, а едва доловим стон. Говоря ти за нещата, за които е мечтал Иригойен, за историческите върхове, за пророческите обещания, за надеждите на човешкия род, съвсем изпаднал по тези географски ширини.

— Вече говориш като оня другия — казваше Талита, като го гледаше разтревожено, но се стараеше да прикрие изпитателния си поглед.

Оня другият продължаваше да ходи в цирка да помага за последно на Суарес Мелиан и от време на време се чудеше, че всичко му е толкова безразлично. Струваше му се, че е дал остатъка от своята мана на Талита и Травълър, които изпадаха във все по-силна възбуда при мисълта за клиниката, докато единственото приятно нещо за него тези дни беше да си поиграе с котарака математик, който много се беше привързал към него и смяташе единствено за да му достави удоволствие. Понеже Ферагуто се беше разпоредил котаракът да бъде изнасян на улицата само в кошница и с колие за самоличност като на участниците в битката при Окинава, Оливейра разбираше чувствата на котарака и щом се отдалечаха от цирка макар и на две пресечки, оставяше кошницата на един доверен месар, махаше каишката на бедното животинче и двамата тръгваха да се мотаят насам-натам — разглеждаха консервени кутии по незастроените площи или хапваха по нещо — приятно занимание. След тези хигиенични разходки за Оливейра бе почти приемливо да се присъедини към разговорите в двора на дон Креспо, да приеме нежностите на Хекрептен, заинатила се да му плете какво ли не за зимата. Вечерта, когато Ферагуто се обади в пансиона, за да извести Травълър за неизбежната дата на великата сделка, тримата усъвършенстваха Познанията си по испамерикански език, извлечени с буйна радост от един брой на „Реновиго“. Почувстваха едва ли не тъга — мислеха, че в клиниката ги очакват сериозността, науката, саможертвата и всичко от този род.

— Куе ли съштествуване не е тръгедиа? — прочете Талита на прекрасен испамерикански.

Продължиха в същия дух до пристигането на госпожа Де Гутусо с последните съобщени по радиото новини за полковник Флапа и неговите танкове, най-сетне нещо конкретно, което веднага разтури купона за изненада на вестоноската, опиянена от патриотични чувства.