Хулио Кортасар
Игра на дама (29)

28.

Някой се качваше по стълбите.

— Може да е Орасио — каза Грегоровиус.

— Може — каза Мага. — Макар че по-скоро е часовникарят от шестия етаж, той винаги се връща късно. Не ви ли се слуша музика?

— По това време? Детето ще се събуди.

— Няма, ще пуснем плочата съвсем тихичко, чудесно ще е да послушаме някой квартет. Може да я пуснем толкова тихо, че да чуваме само ние, сега ще видите.

— Не е Орасио — каза Грегоровиус.

— Не знам — каза Мага, като запали клечка кибрит и зараз-глежда плочите, натрупани в един ъгъл. — Може и да е седнал отвън, от време на време го прихващат едни такива. Понякога стига до вратата, но му идва друго настроение. Пуснете грамофона, това бяло копче до камината.

Имаше нещо подобно на кутия за обувки и Мага, коленичила, сложи плочата опипом в тъмнината, кутията за обувки изскърца леко и един далечен акорд увисна във въздуха, можеше да се улови с ръка. Грегоровиус започна да си пълни лулата, все още леко скандализиран. Не обичаше Шьонберг, но това беше нещо друго — часът, болното дете, нещо като преминаване на границите. Да, беше преминаване. При това идиотско. Но понякога имаше такива пристъпи — някакъв ред си отмъщаваше, че е занемарен. Легнала на пода, едва ли не пъхнала глава в кутията за обувки, Мага изглеждаше заспала.

От време на време се чуваше лекото похъркване на Рокамадур, но Грегоровиус постепенно потъна в музиката и откри, че може да отстъпи, да се остави да бъде понесен от нея, без да протестира, за известно време да се довери на един мъртъв и погребан виенчанин. Мага пушеше легнала на пода, лицето й току изплуваше сред мрака — затворени очи, паднала напред коса, бузите й блестяха, като че ли плачеше, но май не плачеше, беше глупаво да се смята, че може да плаче, по-скоро ядно стисна устни, като чу резкия удар по тавана, после втори, трети. Грегоровиус се стресна и за малко да извика, когато усети една ръка да го хваща за глезена.

— Не обръщайте внимание, това е старецът от горния етаж.

— Но дори ние едва чуваме.

— Чува се по тръбите — каза тайнствено Мага. — Всичко минава по тях — и друг път се е случвало.

— Акустиката е удивителна наука — каза Грегоровиус.

Отгоре продължаваха да чукат. Мага се изправи ядосана и намали още повече звука. Минаха осем-девет акорда, едно пицикато и после отново чукане.

— Не може да бъде — каза Грегоровиус. — Абсолютно невъзможно е онзи тип да чува нещо.

— Чува го по-силно от нас, това е лошото.

— Тази къща е като ухото на Дионис.

— На кого? Ох, нещастникът, точно на адажиото. И продължава да чука, Рокамадур ще се събуди.

— Може би ще бъде по-добре…

— Не, не искам. Да продъни тавана. Ще му пусна някоя плоча на Марио дел Монако, да види той, жалко, че нямам нито една. Ама че кретен, отвратително животно.

— Лусия — каза мило Грегоровиус. — Минава полунощ.

— Часът, както винаги — замърмори Мага. — Ще се махна от тази стая. Не мога да пусна плочата по-тихо, вече нищо не се чува. Чакайте, ще върна последната част. Не му обръщайте внимание.

Чукането престана, в един промеждутък от време квартетът вървеше към своя край, не се чуваха дори редките похърквания на Рокамадур. Мага въздъхна, едва ли не завряла глава във високоговорителя. Чукането отново започна.

— Какъв кретен — каза Мага. — Все така става, винаги.

— Не се инатете, Лусия.

— Не ставайте глупав. Писнали са ми, всичките бих ги изхвърлила с ритници. Ако ми се иска да послушам Шьонберг, ако за малко…

Плачеше, с едно-единствено движение вдигна игличката при последния акорд и така, както беше близо до Грегоровиус, наведена над грамофона, за да го изключи, за Грегоровиус бе лесно да обгърне талията й и да я сложи да седне на коленете му. Започна да прокарва ръка по косите й, откри лицето й. Мага плачеше на пресекулки, кашляше и издишваше в лицето му въздух с мирис на тютюн.

— Горкичката, горкичката — повтаряше Грегоровиус, придружавайки думите с ласки. — Нея никой не я обича, никой. Всички са толкова лоши с горкичката Лусия.

— Глупак — каза Мага, като самоотвержено си гълташе сополите. — Плача, защото така ми се иска, и най-вече, за да не ме утешават. Боже мой, какви остри колене, забиват се в мен като ножици.

— Останете така за малко — помоли я Грегоровиус.

— Не искам — каза Мага. — А защо този идиот продължава да чука?

— Не му обръщайте внимание, Лусия. Горкичката…

— Казвам ви, че продължава да чука, това не е за вярване.

— Оставете го да си чука — посъветва я Грегоровиус съвсем неуместно.

— Вие бяхте този, който преди малко се безпокоеше — каза Мага, като се изсмя в лицето му.

— Моля ви, ако знаехте…

— О, аз всичко знам, но вие стойте мирно. Осип — каза изведнъж Мага, когато най-сетне разбра, — оня тип не чука заради плочата, можем да пуснем друга, ако искаме.

— О, майко мила, не.

— Ама не чувате ли, че продължава да чука?

— Ще се кача горе и ще му разбия физиономията — каза Грегоровиус.

— Сега веднага — подкрепи го Мага, като стана с един скок и му направи път. — Кажете му, че няма право да буди хората в един след полунощ. Хайде, качвайте се, вратата вляво, на нея има закачена обувка.

— Обувка, закачена на вратата?

— Да, старецът съвсем е откачил. Има обувка и част от зелен акордеон. Защо не се качвате?

— Не мисля, че си струва — каза Грегоровиус уморено. — Всичко е толкова различно, толкова безполезно. Лусия, вие не разбрахте, че… Както и да е, този тип би трябвало да престане да чука.

Мага отиде до един ъгъл, откачи нещо, което в мрака приличаше на пръчка за обиране на прах с пера в единия край, и Грегоровиус чу ужасен удар по тавана. Горе настъпи тишина.

— Сега можем да слушаме каквото си искаме — каза Мага.

„Дали?“, помисли си Грегоровиус все по-изморен.

— Например — каза Мага — някоя соната на Брамс. Какво чудо, измори се да чука. Чакайте да намеря плочата, сигурно е тук някъде. Нищо не се вижда.

„Орасио е там, отвън — помисли си Грегоровиус. — Седи на площадката, опрял гръб до вратата, и чува всичко. Като хвърляне на таро, нещо, което трябва да намери разрешение, многостен, в който всеки ръб и всяка стена имат непосредствен смисъл, и той не е истинен, докато не се сглоби опосредстваният смисъл, прозрението. И така Брамс, аз, чукането по тавана, Орасио — нещо, което полека-лека тръгва към своето обяснение. Впрочем всичко е безполезно.“ Запита се какво ли ще стане, ако се опита пак да прегърне Мага в тъмното. „Но той е там и слуша. В състояние е да се наслаждава, докато ни слуша, понякога е отвратителен.“ Освен това го беше страх от Орасио, а му беше трудно да си го признае.

— Трябва да е тази — каза Мага. — Да, етикетът от едната страна е сребрист и има две птичета. Кой говори вън?

„Многостен, някакъв кристал, който полека-лека се оформя в мрака — помисли си Грегоровиус. — Сега тя ще го каже, вън ще се случи нещо друго, а аз… Но не знам какво е това и какво е другото.“

— Орасио е — каза Мага.

— Орасио и някаква жена.

— Не, сигурно е старецът от горе.

— Оня с обувката на вратата ли?

— Да, има глас на старица, като сврака е. Ходи винаги с астраганен калпак.

— По-добре не пускайте плочата — посъветва я Грегоровиус. — Да изчакаме да видим какво ще стане.

— В края на краищата няма да можем да чуем сонатата на Брамс — каза Мага ядосана.

„Смешно преобръщане на стойностите — помисли си Грегоровиус. — Ей сега ще се стигне до ритници в коридора, в тъмното, или нещо подобно, а тя мисли само за това, че няма да може да си чуе сонатата.“ Но Мага имаше право, както винаги беше единствената, която имаше право. „Имам повече предразсъдъци, отколкото си мислех — си каза Грегоровиус. — Човек смята, че ако живее affranchi^[1], ако приеме и материалния, и духовния паразитизъм на Лутеция, то вече е в състоянието отпреди Адам. Хайде де, идиот нещастен.“

— The rest is silence^[2] — каза Грегоровиус с въздишка.

— Silence my foot^[3] — каза Мага, която знаеше доста добре английски. — Ще започнат отново, ще видите. Пръв ще се обади старецът. Ето го. Mais qu’est-ce que vous foutez^[4]? — изимитира го Мага с носов глас. — Да видим какво ще му отговори Орасио. Струва ми се, че се смее тихичко, а когато се смее, не намира думи, не е за вярване. Отивам да видя какво става.

— Толкова добре ни беше — промърмори Грегоровиус, сякаш виждаше насреща си ангела, който щеше да го прогони от рая. Жерар Давид, Ван дер Вейден, Майстора от Флемал, не знаеше защо, но в този миг всички ангели бяха злощастно фламандски, с пълнички глуповати лица, но загладени, сияйни и буржоазно осъдителни (Daddy-ordered-it, soyou-better-beat-it-you-lousy-sinners)^[5]. Цялата стая, пълна с ангели, I looked up to heaven and what did I see / A band of angels comin’ after me^[6], неизменният финал, ангели полицаи, ангели инкасатори, ангели ангели. Разложение на разложенията, както струята леден въздух, който се издигаше в крачолите на панталоните му, гневните гласове на площадката, силуетът на Мага в рамката на отворената врата.

 

 

— C’est pas des façons, ça — говореше старецът. — Empêcher les gens de dormir à cette heure c’est trop con. J’me plaindrai à la Police, moi, et puis qu’est-ce que vous foutez là, vous planqué par terre contre la porte? J’aurais pu me casser la gueule, merde alors.^[7]

— Върви да спиш, дядка — отвръщаше Орасио, удобно изтегнат на пода.

— Dormir, moi, avec le bordel que fait votre bonne femme? Ça alors comme culot, mais je vous préviens, ça ne passera pas comme ça, vous aurez de mes nouvelles^[8].

— Mais de mon frère le Poète on a eu des nouvelles^[9] — каза Орасио с прозявка. — Виждаш ли що за тип е тоя?

— Идиот — каза Мага. — Човек си пуска плоча съвсем тихичко, а той чука. Спираш плочата, той пак чука. Какво иска тогава?

— Така де, като приказката за оня, който си изтървал само едната обувка.

— Не я знам — каза Мага.

— Можеше да се предположи — каза Оливейра. — Както и да е, старците ми вдъхват уважение, примесено с други чувства, но на този бих му купил шише формалин — да се пъхне вътре и да престане да ни пречи.

— Et en plus ça m’insulte dans son charabia de sales métèques — каза старецът. — On est en France, ici. Des salauds, quoi. On devrait vous mettre à la porte, c’est une honte. Qu’est-ce que fait le Gouvernement, je me demande. Des Arabes, tous des fripouilles, bande de tueurs^[10].

— Я стига с тези sales métèques^[11], ако знаеш какви тълпи франсета са хукнали за парички в Аржентина — каза Оливейра. — Какво слушахте, бе? Аз току-що идвам, вир-вода съм.

— Квартет на Шьонберг. Сега исках да си пусна съвсем тихо една соната на Брамс.

— По-добре ще е да я оставим за утре — отсъди Оливейра, като се повдигна на лакът, за да запали една „Голоаз“. — Rentrez chez vous, monsieur, on vous emmerdera plus pour ce soir^[12].

— Des fainéants — каза старецът. — Des tueurs, tous^[13].

На светлината на клечката кибрит се виждаха астраганеният калпак, омазненият халат, гневните очички. Сянката на калпака се очертаваше огромна на стената на стълбището, Мага беше очарована. Оливейра стана, духна клечката и влезе в стаята, като леко затвори вратата.

— Здравейте — каза Оливейра. — Тъмно е като в рог.

— Здравей — каза Грегоровиус. — Добре, че се отърва от него.

— Per modo di dire^[14]. Всъщност старецът има право, освен това е по-възрастен.

— Да си възрастен не е оправдание — каза Мага.

— Може би не е оправдание, но ти позволява да правиш какво ли не.

— Ти каза веднъж — драмата на Аржентина е, че я управляват старци.

— Завесата вече падна над тази драма — каза Оливейра. — От Перон насам е обратното, младите държат банката и това май е по-лошо, но какво да се прави. Всякакви доводи, свързани с възраст, поколение, титла и класа, са огромна глупост. Предполагам, че всички приемаме неудобството да шепнем, за да може Рокамадур да спи със съня на праведниците.

— Да, заспа точно преди да си пуснем музика. Мокър си до кости, Орасио.

— Бях на концерт, пиано — обясни Орасио.

— Аха — каза Мага. — Съблечи си канадката. Сега ще ти направя едно горещо мате.

— С чашка тръстикова ракия, трябва да е останала някъде още половин бутилка.

— Какво е тръстикова ракия? — попита Грегоровиус. — Това, което наричат грапа ли?

— Не, по-скоро прилича на барацк^[15]. Много върви след концерти, особено когато е имало премиери с неописуеми последствия. Дали можем да запалим една нищожна и плаха светлинка, която няма да стигне до очите на Рокамадур?

Мага запали една лампа и я сложи на пода, постигайки нещо подобно на осветление а ла Рембранд, което Оливейра прецени като подходящо. Завръщането на блудния син, образ на завръщането, било то мигновено и ефимерно, макар че не знаеше точно защо се бе върнал, бе изкачил полека-лека стъпалата и се бе проснал пред вратата, за да чуе отдалеч края на квартета и шепота на Осип и Мага. „Сигурно вече са се любили като котки“, помисли, докато ги гледаше. Макар че не, невъзможно е да са предположили, че ще се върне тази нощ, те са напълно облечени, а и Рокамадур е в леглото. Ако Рокамадур лежеше върху два стола, а Грегоровиус беше бос и по риза… Освен това, по дяволите, какво значение има, след като излишният е той — стои тук с канадка, от която се стича вода, станал съвсем на нищо.

— Акустиката — каза Грегоровиус. — Какво необикновено нещо е звукът, който прониква в материята и се катери по етажите, преминава през стената до възглавницата на леглото. Не е за вярване. Вие някога потапяли ли сте глава във ваната?

— На мен ми се е случвало — каза Оливейра, като си хвърли канадката в един ъгъл и седна на табуретката.

— Човек може да чуе всичко, което си говорят съседите отдолу, стига само да потопи глава във водата и да слуша. Звуците се предават по тръбите, предполагам. Веднъж в Глазгоу по този начин разбрах, че съседите ми са троцкисти.

— Глазгоу звучи като лошо време, като пристанище, пълно с тъжни хора — каза Мага.

— Твърде много кино — каза Оливейра. — Ама това мате е като опрощение на греховете, толкова успокоява. Майчице, колко вода в обувките. Виж, матето е точка и нов ред. Изпиваш го и можеш да започнеш нов абзац.

— Тези удоволствия на пампата завинаги ще останат непознати за мен — каза Грегоровиус. — Но ако не се лъжа, се спомена и за някакво питие.

— Донеси ракията — нареди Оливейра. — Струва ми се, че имаше повече от половин бутилка.

— Оттук ли я купувате? — попита Грегоровиус.

„За какъв дявол говори в множествено число? — помисли Оливейра. — Сигурно са се търкаляли цяла нощ, това е непогрешим знак. Както и да е.“

— Не, приятел, брат ми ми я праща. Имам брат в Росарио, който е цяло чудо. Ракия и упреци, праща всичко в изобилие.

Подаде празната кратунка на Мага, която се беше сгушила в краката му с чайника между коленете. Започваше да се чувства по-добре. Усети пръстите на Мага на глезена си, върху връзките на едната обувка. Остави я да му я събуе и въздъхна. Мага събу и подгизналия чорап и уви крака му в двоен лист от „Фигаро Литерер“. Матето беше много топло и много горчиво.

Грегоровиус хареса тръстиковата ракия, не била точно като барацк, но приличала. Последва педантично изброяване на унгарски и чешки питиета, малко носталгия. Чуваше се как дъждът тихо вали, всички се чувстваха толкова добре, най-вече Рокамадур, който от час не беше гъкнал. Грегоровиус говореше за Трансилвания, за някакви свои авантюри в Солун. Оливейра се сети, че на нощното шкафче има пакет „Голоаз“, а вътре платнени пантофи. Опипом се приближи до леглото. „От Париж всяко споменаване на нещо, което е отвъд Виена, намирисва на литература“, казваше Грегоровиус с такъв глас, като че ли молеше за извинение. Орасио намери цигарите, отвори вратичката на нощното шкафче, за да извади пантофите. В мрака различаваше смътно профила на Рокамадур, легнал по гръб. Без да съзнава добре защо го прави, той докосна челото му с пръст. „Майка ми не се осмеляваше да спомене Трансилвания, страхуваше се, че ще я свържат с историите за вампири, като че ли това… А токайското, знаете…“ На колене до леглото Орасио се вгледа по-добре. „Представете си, от Монтевидео — казваше Мага. — Мислиш си, че човечеството е едно цяло, но когато живееш от страната на Ел Серо^[16]… Токайското птиче ли е?“ „Ами в известен смисъл.“ Естествената реакция при подобни случаи. Да видим, първо… („Какво значи в известен смисъл? Птиче ли е, или не е птиче?“) Беше достатъчно да прокара пръст по устните му, реакция нямаше. „Позволих си един не толкова оригинален образ, Лусия. Във всяко хубаво вино спи едно птиче.“ Изкуствено дишане, що за глупост. Още една глупост — така му треперят ръцете, бос и с мокри дрехи (трябва да го разтрият със спирт, може би ако го разтрият енергично). „Un soir, l’âme du vin chantait dans les bouteilles^[17] — скандираше Осип. — Още Анакреонт, струва ми се…“ Можеше едва ли не да се пипне обиденото мълчание на Мага, забележката, която си правеше наум: Анакреонт, гръцки автор, когото изобщо не съм чела. Познават го всички, с изключение на мен. От кого ли ще е този стих, un soir, l’âme du vin? Ръката на Орасио се плъзна между чаршафите, струваше му страхотни усилия да докосне малкото коремче на Рокамадур, студените крачета, по-нагоре трябва да е останала някаква топлинка, но не, беше студен навсякъде. „Да влезеш в шаблона — помисли си Орасио. — Да се развикаш, да запалиш лампата, да вдигнеш обичайната и задължителна гюрултия. Защо?“ Но може би все още… „В такъв случай излиза, че инстинктът, онова, което знам отвътре, не ми служи за нищо. Ако се развикам, пак ще стане като с Берт Трепа, пак глупавият опит да направиш нещо, жалостта. Да си нахлузиш ръкавицата, да направиш каквото трябва да се направи в подобни случаи. А, не, стига. Защо да светвам лампата и да викам, като знам, че няма да има никаква полза? Комедиант, съвършен мръсник и комедиант. Най-многото, което може да се направи, е…“ Чуваше се как чашата на Грегоровиус прави чин-чин с бутилката ракия. „Да, много прилича на барацк.“ С „Голоаз“ в уста и втренчен поглед Оливейра драсна клечка кибрит. „Ще го събудиш“, каза Мага, която сменяше матето. Орасио рязко духна клечката. Известен факт е, че зениците, изложени на лъч светлина, и т.н. Quod erat demo-strandum^[18]. „Като барацк, само че не толкова ароматна“, казваше Осип.

— Старецът отново чука — каза Мага.

— Трябва да е някой кепенк — каза Осип.

— В къщата няма кепенци. Сигурно е откачил.

Оливейра си обу пантофите и отново седна в креслото. Матето беше чудесно, горещо и много горчиво. Отгоре почукаха два пъти, но не много силно.

— Трепе хлебарки — предположи Грегоровиус.

— Не, хванали са го дяволите и не иска да ни остави да спим. Качи се да му кажеш две думи, Орасио.

— Ти се качи — каза Оливейра. — Не знам защо, но на теб ти има страха повече, отколкото на мен. Поне не изважда на показ своята ксенофобия, апартейд и прочее сегрегации.

— Ако се кача, ще наговоря толкова неща, че ще извика полицията.

— Вали твърде силно. Подхвани го откъм моралната страна, похвали украсата на вратата му. Позови се на майчинските си чувства, такива неща. Хайде, послушай ме.

— Ама така не ми се иска — каза Мага.

— Хайде, миличка — каза Оливейра тихо.

— Но защо искаш да ида аз?

— За да ми направиш удоволствие. Ще видиш, че ще престане.

Почука се още два пъти, после още веднъж. Мага стана и излезе от стаята. Орасио я последва и когато чу, че се качва по стълбите, светна лампата и погледна Грегоровиус. Посочи с пръст към леглото. След минута угаси светлината, докато Грегоровиус се връщаше към креслото.

— Невероятно — каза Осип и хвана бутилката ракия в тъмното.

— Разбира се. Невероятно, неизбежно, всичко това. Обаче никакви траурни изпълнения, приятел. Трябваше да се махна за един ден от тази стая, за да се случат какви ли не ексцесии. Както и да е, едното ще послужи за утеха от другото.

— Не разбирам — каза Грегоровиус.

— Прекрасно ме разбираш. Ça va, ça va^[19]. Не можеш да си представиш колко малко ме засяга всичко това.

Грегоровиус си даваше сметка, че Оливейра му говори на ти и че това променя нещата, като че ли все още би могло… Каза нещо за Червения кръст, за дежурните аптеки.

— Прави каквото искаш, на мен ми е все едно — каза Оливейра. — Какво става днес… Какъв ден, братче…

Де да можеше да се опъне в леглото, да заспи за няколко години. „Страхливец“, помисли си. Грегоровиус прихвана от неговата неподвижност — палеше лулата си с голямо усилие. Отдалече се чуваше говор, гласът на Мага сред дъжда, старецът, който й отговаряше с крясъци. Хлопна се вратата на някакъв друг апартамент, хората излизаха да протестират заради шума.

— В крайна сметка имаш право — съгласи се Грегоровиус. — Но има някаква отговорност пред закона, струва ми се.

— Имайки предвид случилото се, вече сме затънали до гуша, приятел — каза Оливейра. — Най-вече вие двамата, аз винаги мога да докажа, че съм дошъл твърде късно. Майка оставя дете да умре, докато се отдава на любовник на килима.

— Ако искаш да намекнеш…

— Няма никакво значение, приятел.

— Но това е лъжа, Орасио.

— Все ми е едно, консумирането е маловажен факт. Аз вече нямам нищо общо с всичко това, качих се, защото бях мокър и ми се пиеше мате. Приятел, май идва някой.

— Трябва да повикаме медицинска помощ — каза Грегоровиус.

— Добре, давай. Не ти ли се струва, че е гласът на Роналд?

— Аз няма да остана повече тук — каза Грегоровиус и стана. — Трябва да се направи нещо, казвам ти, че трябва да се направи нещо.

— Но аз съм напълно убеден в това, приятел. Да се действа, винаги да се действа. Die Tätigkeit^[20], старче. Само вие ни липсвахте. Говорете тихо, приятели, че ще събудите детето.

— Здрасти — каза Роналд.

— Здравейте — каза Бабс, като се бореше да вкара чадъра в стаята.

— Говорете тихо — каза Мага, която идваше след тях. — Защо не затвориш този чадър, за да можеш да влезеш?

— Имаш право — каза Бабс. — Подобни неща ми се случват навсякъде. Не вдигай шум, Роналд. Идваме само да ви разкажем за Ги, невероятно е. Да не са изгорели бушоните?

— Не, заради Рокамадур.

— Говори тихо — каза Роналд. — И хвърли в някой ъгъл този шибан чадър.

— Много е трудно да го затвори човек — каза Бабс. — А се отваря много лесно.

— Старецът ме заплаши с полиция — каза Мага, като затваряше вратата. — За малко да ме набие, крещеше като луд. Осип, трябва да видите какво държи в стаята си, от стълбището все нещо се вижда. Маса, покрита с празни бутилки, и в средата вятърна мелница, ама толкова голяма, че сякаш е в естествен размер, като ония в полята на Уругвай. И мелницата се въртеше от въздушното течение, аз не се удържах, постоянно поглеждах през процепа на вратата, старецът се беше запенил от яд.

— Не мога да го затворя — каза Бабс. — Ще го оставя тук, в ъгъла.

— Прилича на прилеп — каза Мага. — Дай, аз ще го затворя. Виждаш ли, лесно е.

— Счупи му две спици — каза Бабс на Роналд.

— Стига си досаждала — каза Роналд. — Освен това си тръгваме веднага, дойдохме само да им кажем, че Ги глътна цяла опаковка гарденал.

— Бедното ангелче — каза Оливейра, който не изпитваше никаква симпатия към Ги.

— Етиен го намерил полужив, ние с Бабс бяхме тръгнали за откриването на една изложба (трябва да ти разкажа за това, невероятно е) и Ги се качил вкъщи и се отровил в леглото, представяш ли си.

— He has no manners at all — каза Оливейра. — C’est regrettable.^[21]

— Етиен дошъл у нас да ни търси, добре, че всички имат ключ — каза Бабс. — Чул, че някой повръща, влязъл, заварил Ги. Той умирал, Етиен изхвърчал за помощ. Сега е в болница, в тежко състояние. А и този дъжд — каза Бабс покрусена.

— Седнете — каза Мага. — Не там, Роналд, на стола му липсва един крак. Тъмно е заради Рокамадур. Говорете по-тихо.

— Направи им малко кафе — каза Оливейра. — Какво време, приятели.

— Аз ще трябва да си тръгвам — каза Грегоровиус. — Не знам къде съм си оставил шлифера. Не, не там. Лусия…

— Останете на кафе — каза Мага. — Така и така вече няма метро, а тук ни е толкова добре. Би могъл да смелиш кафе, Орасио.

— Мирише на спарено — каза Бабс.

— Винаги й липсва озонът на открито — каза Роналд ядосано. — Като кон е, обича до полуда само чистите неща, без примеси. Основните цветове, гамата от седем тона. Тя не е човек, повярвай ми.

— Човекът е идеал — каза Оливейра, докато търсеше опипом мелничката за кафе. — Въздухът също има своята история, приятел. Преходът от мократа улица с толкова много озон, както казваш ти, към атмосфера, чиято температура и качество са достигнали до сегашното си състояние в продължение на петдесет века… По отношение на дишането Бабс е нещо като Рип ван Уинкъл.

— О, Рип ван Уинкъл — каза Бабс, очарована. — Баба ми разказваше за него.

— В Айдахо, това вече го знаем — каза Роналд. — Но сега проблемът е, че преди половин час Етиен ни звънна по телефона в бара на ъгъла, за да ни каже, че ще е най-добре да прекараме нощта навън или поне да не се връщаме вкъщи, докато не разберем дали Ги ще умре, или ще повърне гарденала. Не би било никак добре ченгетата да се качат и да ни заварят, те могат да съберат две и две, а напоследък Клубът им беше дошъл в повече.

— Какво лошо има в Клуба? — попита Мага, докато бършеше чашите за кафе с хавлиена кърпа.

— Нищо, и именно затова човек е беззащитен. Съседите толкова са се оплаквали от шума, че сме пускали плочи по цяла нощ, от това, че непрекъснато сме влизали и излизали… Освен това Бабс се е карала с портиерката и с всички жени в сградата, те впрочем са между петдесет и шейсет.

— They are awful^[22] — каза Бабс, дъвчейки бонбона, който беше извадила от джоба си. — Мирише им на марихуана, дори когато човек готви гулаш.

Оливейра се беше изморил да мели кафе и подаде мелничката на Роналд. Бабс и Мага шепнешком обсъждаха причините за самоубийството на Ги. След като толкова дълго беше търсил шлифера си, Грегоровиус отново се беше разположил в креслото и седеше много тихо с угаснала лула в уста. Чуваше се дъждът по прозореца. „Шьонберг и Брамс — помисли си Оливейра, като извади една «Голоаз». — Не е лошо, обикновено при подобни обстоятелства избира Шопен или Траурния марш за Зигфрид. Вчерашното торнадо е причинило смъртта на две или три хиляди души в Япония. Ако погледнем статистически…“ Но статистиката не премахваше вкуса на лой, който цигарата оставяше в устата му. Разгледа я колкото се може по-добре на светлината на една клечка. Беше превъзходна „Голоаз“, съвсем бяла, с тънко изписани букви и по-твърди влакънца в хартията откъм влажния край. „Винаги навлажнявам цигарите, когато съм нервен — помисли си Оливейра. — Като се сетя за Роз Боб… Да, денят беше майката си трака, а какво ни чака още.“ Най-добре беше да каже на Роналд, за да го предаде той на Бабс по един от своите почти телепатични начини, които така смайваха Перико Ромеро. Теория на комуникацията, една от тези направо омагьосващи теми, които литературата сама по себе си все още не беше докопала поне до появата на хъкслиевците или борхесовците на новото поколение. Сега Роналд се бе присъединил към шепота на Мага и Бабс, въртеше мелничката в забавен каданс и кафето нямаше да стане и след хиляда и петстотин години. Оливейра се плъзна от ужасния стол в стил ар нуво и се нагласи удобно на пода с глава, подпряна на купчина вестници. На тавана имаше някакво странно сияние, което май беше по-скоро субективно видение, отколкото нещо друго. Като затвореше очи, сиянието продължаваше за миг, а после започваха експлозиите на някакви големи виолетови сфери, експлодираха една след друга, буф, буф, буф, всяка сфера очевидно съответстваше на систола или на диастола, макар че знае ли човек. А някъде из къщата, вероятно на третия етаж, звънеше телефон. По това време в Париж, направо невероятно. „Още някой е умрял — помисли си Оливейра. — Не се звъни по друг повод в този град, който уважава съня.“ Спомни си, когато един току-що пристигнал аржентински приятел бе решил, че е съвсем естествено да звънне по телефона в десет и половина вечерта. Кой знае как беше успял да се справи с указателя „Bottin“, да намери някакъв домашен телефон в същата сграда, в която живееше Оливейра, и тутакси да го набере. Лицето на добрия господин от петия етаж по robe de chambre^[23], който чукаше на вратата, леденото му изражение, quelqu’un vous demande au téléphone^[24], Оливейра, объркан, нахлузва някакъв пуловер, качва се на петия етаж, попада лице в лице с някаква определено разярена госпожа, разбира, че приятелчето Ермида е в Париж, и кога ще се видим, приятел, нося ти новини от кого ли не, от Травълър и момчетата Биду, и така нататък, а госпожата прикрива гнева си в очакване Оливейра да се разплаче при вестта за смъртта на някой много скъп човек, а Оливейра не знае какво да прави, vraiment je suis tellement confus, madame, monsieur, c’était un ami qui vient d’arriver, vous comprenez, il n’est pas du tout au courant des habitudes^[25]… О, Аржентина, широко скроено разбиране за времето, къщи с отворени врати, много свободно време за пилеене, бъдещето е пред теб, цяло-целеничко, буф, буф, буф, но в очите на това тук, на три метра пред теб, едва ли имаше нещо, не можеше да има нищо, буф, буф, буф, сложен е кръст на цялата теория на комуникацията, нито мама, нито татко, нито сладка каша, нито пиш-пиш, нито буф, буф, нито нищо, само rigor mortis^[26] и наоколо някакви хора, които дори не бяха жители на Салта или мексиканци, за да продължат да слушат музика, да организират бдение над ангелчето, да се измъкнат като тях по нишката на кълбото прежда, хора, които никога не са били толкова първични, за да превъзмогнат това скандално обстоятелство, като го приемат или се слеят с него, нито толкова постигнали себе си, че да отрекат цялата скандалност и да погледнат на случилото се като на one little casualty^[27], като тайфуна Вероника например, помел три хиляди души. „Но всичко това е евтина антропология“, помисли си Оливейра с усещането за хлад в стомаха, който беше тръгнал да предизвиква спазъм. В крайна сметка винаги те удря под лъжичката. „Това е истинската комуникация — предупрежденията, които идват изпод кожата. И за това няма речници, приятел.“ Кой беше изгасил рембрандовата лампа? Не помнеше, преди миг на нивото на пода имаше нещо подобно на прах от старо злато, но колкото и да се опитваше да възстанови какво се беше случило от идването на Роналд и Бабс насам, изобщо не му се получаваше; в някакъв момент Мага (понеже сигурно е била Мага) или пък Грегоровиус, някой беше изгасил лампата.

— Как ще направиш кафето на тъмно?

— Не знам — каза Мага, която тракаше с чашите. — Преди имаше някаква светлина.

— Роналд, запали лампата — каза Оливейра. — Под стола ти е. Завърти абажура, това е класическа система.

— Всичко е толкова идиотско — каза Роналд, без никой да разбере дали имаше предвид как се пали лампата. Светлината отнесе виолетовите сфери и Оливейра започна малко повече да харесва цигарата. Сега наистина беше добре, беше топло, щяха да пият кафе.

— Ела по-близо — каза Оливейра на Роналд. — Ще ти е по-удобно, отколкото на този стол — има нещо като човка по средата на седалката, която ти се забива в задника. Вонг определено би го включил в пекинската си колекция.

— Много си ми е удобно тук — каза Роналд, — макар че това би могло да предизвика недоразумения.

— Не ти е удобно. Ела. Дами, кафето ще стане ли скоро?

— О, какъв мачист е тази нощ — каза Бабс. — Винаги ли е такъв към теб?

— Почти винаги — каза Мага, без да го погледне. — Помогни ми да избърша този поднос.

Оливейра изчака Бабс да започне въображаеми коментари около правенето на кафе и когато Роналд се спусна от стола и седна до него, му каза няколко думи на ухото. Грегоровиус ги слушаше, но участваше в разговора за кафето и отговорът на Роналд се изгуби в хвалебствията за моката и коментарите за упадъка на техниките за нейното приготвяне. После Роналд отново седна на стола си, точно навреме, за да поеме чашата, която Мага му подаваше. По тавана лекичко започнаха да чукат, два, три пъти. Грегоровиус потрепери и изпи кафето наведнъж. Оливейра се сдържаше да не се разсмее, което между другото най-вероятно щеше да отслаби спазъма в стомаха му. Мага изглеждаше учудена, гледаше ту един, ту друг в полумрака, после затърси опипом цигара по масата, като че ли искаше да се измъкне от нещо, което не разбираше, нещо като сън.

— Чувам стъпки — каза Бабс с подчертан тон а ла Блаватска. — Този старец сигурно е луд, трябва да се внимава, веднъж в Канзас сити… Не, някой се качва.

— Сякаш нося стълбището в ухото си — каза Мага. — Много ми е жал за глухите. Като че ли сега едната ми ръка е на стълбището и я прокарвам по стъпалата, едно след друго. Когато бях малка, изкарах отличен на съчинение, в което описах историята на един шум. Беше симпатичен шум, който ходи насам-натам, случват му се разни неща…

— Аз пък… — каза Бабс. — О кей, о кей, няма защо да ме щипеш.

— Скъпа — каза Роналд, — млъкни за малко, за да разберем чии са тези стъпки. Да, това е царят на пигментите, Етиен, великият апокалиптичен звяр.

„Прие го спокойно — помисли си Оливейра. — Лекарството беше в два, струва ми се. Имаме повече от час спокойствие.“ Не разбираше, нито искаше да разбере защо бе това отлагане, това своеобразно отричане на нещо вече известно. Отричане, негативност… „Да, това е като негатив на действителността, такава-каквато-би-трябвало-да-бъде, тоест… Ама недей да правиш метафизика, Орасио. Alas, poor Yorick, ça suffit.^[28] Не мога да го избегна, струва ми се по-добре така, отколкото да светнем лампата и да пуснем новината като гълъб. Негатив. Тотално преобръщане… Най-вероятно той е жив, а всички ние — мъртви… По-скромно предложение: убил ни е, защото сме виновни за смъртта му. Виновни, тоест подбудители на някакво положение на нещата… Ей, скъпи мой, накъде се отнасяш, досущ като магаре си, пред очите на което виси морков. А беше просто Етиен, великият звяр на живописта.“

— Отърва кожата — каза Етиен. — Има повече животи от Цезар Борджия, копелето. Обаче повръща яко…

— Разкажи, разкажи — каза Бабс.

— Промивка на стомаха, клизми с не знам какво си, бодоха го къде ли не, сложиха го на специално легло, за да бъде главата му по-ниско от тялото. Повърна менюто на ресторант „Орест“, където май бил обядвал. Чудовищно, дори лозови сърми имаше. А бе не виждате ли, че съм мокър до кости?

— Има топло кафе — каза Роналд — и някакво питие, тръстикова ракия на име каня, която е отвратителна.

Етиен изпръхтя, съблече си шлифера в един ъгъл и се залепи за печката.

— Как е детето, Лусия?

— Спи — каза Мага. — За щастие спи дълбоко.

— Да говорим по-тихо — каза Бабс.

— Към единайсет вечерта дойде на себе си — обясни Етиен с известна нежност. — Е, да, беше станал на парцал. Лекарят ми позволи да се доближа до леглото му и Ги ме позна. „Идиот такъв“, му казах. „Върви по дяволите“, ми отговори той. Лекарят ми каза на ухото, че това е добър признак. В стаята имаше и други типове, прекарах доста сносно, при положение че за мен болниците…

— Ходи ли вкъщи? — попита Бабс. — Трябваше ли да ходиш в полицията?

— Не, вече всичко е уредено. Все пак беше по-разумно да останете тук тази нощ, ако беше видяла лицето на портиерката, когато изнасяха Ги…

— The lousy bastard^[29] — каза Бабс.

— Аз приех добродетелно изражение и като минавах покрай нея, вдигнах ръка и казах: „Мадам, смъртта винаги заслужава уважение. Този младеж се е самоубил от нещастна Крайслерова любов“. Вцепени се, повярвайте ми, гледаше ме с очи като твърдо сварени яйца. И точно когато носилката минава през вратата, Ги се надига, опира бледа ръка на бузата си като статуите по етруските саркофази и повръща зелена гадост към портиерката, точно върху изтривалката. Санитарите умират от смях, цялата ситуация беше направо невероятна.

— Още кафе — помоли Роналд. — Ти седни тук на пода, това е най-топлата част от стаята. Едно хубаво кафе за горкичкия Етиен.

— Нищо не се вижда — каза Етиен. — А защо да сядам на пода?

— За да се присъединиш към Орасио и към мен, които правим нещо като бдение над оръжието — каза Роналд.

— Не се дръж като идиот — каза Оливейра.

— Послушай ме, седни тук и ще разбереш неща, които дори Вонг не знае. Книги, носещи просветление, гадателски практики. Точно тази сутрин се забавлявах с „Бардо“^[30]. Тибетците са изключителни.

— Кой те насочи към нея? — попита Етиен, който направо се разля между Оливейра и Роналд, след което отпи глътка кафе. — Пиячка — каза Етиен и протегна властно ръка към Мага, която му подаде бутилката тръстикова ракия. — Гадост — каза Етиен, след като отпи. — Аржентински продукт, предполагам. Каква земя, Господи.

— Не се захващай с родината ми — каза Оливейра. — Приличаш на стареца от горния етаж.

— Вонг ме подложи на няколко теста — обясняваше Роналд. — Казва, че имам достатъчно ум, за да започна успешно да го унищожавам. Разбрахме се да прочета внимателно „Бардо“, после ще преминем към основите на будизма. Наистина ли има етерно тяло, Орасио? Изглежда, че когато човек умира… Нещо като ментално тяло, разбираш ли?

Орасио обаче говореше нещо на ухото на Етиен, който пъшкаше, а от него се разнасяше мирис на мокри улици, на болница и на готвено зеле. Бабс разясняваше на Грегоровиус, потънал в някакво безразличие, пороците на портиерката. Натъпкан до козирката с току-що придобити знания, Роналд изпитваше нужда да разясни на някого „Бардо“ и хвана Мага, която се очертаваше в полумрака пред него като скулптура на Хенри Мур — великанка, ако човек я гледа от пода: първо коленете, които още малко и ще разбият черната маса на полата, после торсът, достигащ до тавана, а над торса валма коси, по-черни и от мрака, и в цялата тази сянка сред сенките светлината на поставената на пода лампа придаваше блясък на очите на Мага, седнала в креслото; на моменти тя едва се удържаше да не се плъзне и да не падне на пода, понеже предните крака на креслото бяха по-къси.

— Шибана история — каза Етиен, като отпи още една глътка.

— Можеш да си идеш, ако искаш — каза Оливейра, — но не вярвам да се стигне до нещо сериозно, в този квартал подобни неща се случват много често.

— Оставам — каза Етиен. — Това питие, как каза, че се нарича, не е толкова лошо. Мирише на някакъв плод.

— Вонг каза, че Юнг бил във възторг от „Бардо“ — каза Роналд. — Разбираемо е, а екзистенциалистите също трябва да я прочетат много внимателно. Виж, когато съдят мъртвия, кралят го изправя пред едно огледало, но това огледало е кармата. Сборът от действията на мъртвия, нали ти е ясно. И мъртвият вижда как се отразяват всичките му действия, доброто и лошото, отражението обаче не отговаря на никаква действителност, а е проекция на мисловни образи… Как старият Юнг да не се шашне, какво ще кажеш. Кралят на мъртвите гледа огледалото, но всъщност надниква в паметта ти. Може ли да си представи човек по-добро описание на психоанализата? Но има и нещо още по-необикновено, скъпа, а именно че присъдата, която произнася кралят, не е негова, а твоя. Ти сам се съдиш, без да го знаеш. Не ти ли се струва, че всъщност Сартр трябва да отиде да живее в Лхаса?

— Невероятно — каза Мага. — Ама тази книга философска ли е?

— Това е книга на мъртвите — каза Оливейра.

Замълчаха, слушаха дъжда. Грегоровиус усети жалост към Мага, която като че ли очакваше някакво обяснение, но вече не събираше смелост да зададе друг въпрос.

— Ламите споделят някакви прозрения с умиращите — каза й той. — За да ги упътят към отвъдното, за да им помогнат да се спасят. Например…

Етиен бе опрял рамото си на Оливейра. Роналд, седнал с кръстосани крака, тананикаше „Big Lip Blues“ и си мислеше, че Джели Рол е любимият му мъртвец. Оливейра запали една „Голоаз“ и като в картина на Жорж дьо Латур огънчето освети за миг лицата на приятелите, изтръгна от мрака Грегоровиус, свърза шепота на гласа му с едни движещи се устни, рязко намести в креслото Мага и лицето й, винаги жадно в миговете на невежество и обяснения, меко окъпа отпуснатата Бабс, музиканта Роналд, потънал в жалостиви импровизации. Тогава, точно когато клечката кибрит гаснеше, се чу удар по тавана.

„Il faut tenter de vivre — сети се Оливейра. — Pourquoi?“^[31]

Стихът бе изплувал в паметта като лицата на светлината на клечката, за миг и вероятно без никаква причина. Рамото на Етиен го топлеше, даваше му измамното усещане за присъствие, за близост, която смъртта — тази угасваща кибритена клечка — щеше да унищожи, както сега угасваха лицата и формите, както тишината се затваряше около удара там горе.

— И така — завършваше Грегоровиус с поучителен тон, — „Бардо“ ни връща към живота, към необходимостта от един чист живот точно когато вече няма как да избягаме, приковани към леглото с рак вместо възглавница.

— О — каза Мага с въздишка. Беше разбрала доста, някои части от пъзела застанаха по местата си, макар че никога нямаше да постигне съвършенството на калейдоскопа, където всяко стъкълце, всяко клонче, всяко зрънце пясък бяха съвършени, симетрични, ужасно скучни, но затова пък безпроблемни.

— Дихотомиите на Запада — каза Оливейра. — Живот и смърт, отсам и оттатък. Не на това учи твоят „Бардо“, Осип, макар че аз лично нямам и най-малка представа на какво учи твоят „Бардо“. При всички положения ще да е нещо по-гъвкаво, не толкова категоризирано.

— Виж — каза Етиен, който се чувстваше наистина чудесно, макар новината, която му съобщи Оливейра, да се разхождаше из вътрешностите му като рак, само че тези две състояния не си противоречаха. — Виж, шибан аржентинецо, Изтокът не е чак толкова различен, колкото претендират ориенталистите. Само да се вглъбиш малко повече в текстовете им и ще усетиш това, което се усеща винаги — необяснимото изкушение на ума да се самоубие посредством самия себе си. Скорпионът, който си забива собственото жило, писнало му е да бъде скорпион, ама има нужда от скорпионството си, за да престане да бъде скорпион. В Мадрас или в Хайделберг, същината на проблема е една и съща — има някакво неизразимо объркване в началото на началата, от което произтичат явлението, което в този миг ви говори, и вие, които го слушате. Всеки опит това да бъде обяснено се проваля поради една-единствена, разбираема за всички причина, а именно че за да дадеш определение и да разбереш, би трябвало да си извън онова, което подлежи на определение и съответно на разбиране. Ergo, Мадрас и Хайделберг се утешават с разработването на постановки, някои на дискурсивна, други на интуитивна основа, макар че между дискурса и интуицията разликите изобщо не са толкова ясни, което е известно на всеки гимназист. И става така, че човек май се чувства сигурен само на онези територии, които не го засягат дълбоко: когато е играч или завоевател, когато създава различни исторически черупки на основата на етоса, когато оставя централното тайнство във властта на което и да е прозрение. А над и под всичко това — любопитното схващане, че основният инструмент, логосът, който шеметно ни изтръгва от зоологическото равнище, е съвършена измама. И неизбежният извод — търсенето на убежище във внушеното отвън неназовимо, в нечленоразделното, в тъмната нощ на душата, естетическите и метафизическите догадки. Мадрас и Хайделберг представляват различни дозировки на една и съща рецепта, понякога има повече ин, друг път повече ян, но в двата края, нагоре и надолу, има двама хомо сапиенса, еднакво ненамерили обяснение, и двамата яко удрят с крак земята, за да се издигнат по-нагоре, единият за сметка на другия.

— Странно — каза Роналд. — При всички положения би било глупаво да се отрича наличието на някаква действителност, дори и да не знаем какво представлява тя. Оста, която се движи нагоре-надолу, да речем. Как тази ос все още не е послужила, за да разберем какво става в двата й края? От неандерталеца насам…

— Използваш думи — каза Оливейра, като се подпря по-удобно на Етиен. — Страшно им харесва някой да ги измъкне от шкафа и да ги разнася из стаята. Действителност, неандерталец, виж ги как си играят, как ни се пъхат в ушите и се спускат в тях като по пързалка.

— Вярно е — каза Етиен недружелюбно. — Затова предпочитам боите си, с тях съм по-сигурен.

— Сигурен в какво?

— В резултата.

— Във всеки случай в резултата им върху теб, но не и върху портиерката на Роналд. Твоите цветове не са по-сигурни от моите думи, старче.

— Моите цветове поне не се опитват да обяснят нищо.

— А теб устройва ли те да няма обяснение?

— Не — каза Етиен, — но междувременно правя неща, които донякъде премахват лошия вкус от празнотата. А това в действителност е най-доброто определение за хомо сапиенса.

— Не е определение, а утешение — каза Грегоровиус с въздишка. — Всъщност ние сме като в комедия, обаче идваме в театъра за второто действие. Всичко е много хубаво, ама не разбираме нищо. Актьорите говорят, извършват някакви действия, но не се знае защо, по каква причина. Проектираме върху тях собственото си невежество и те ни приличат на луди, които влизат и излизат много решително. Шекспир вече го е казал, а ако не го е казал, било е негов дълг да го каже.

— Мисля, че го е казал — каза Мага.

— Да, казал го е — каза Бабс.

— Ето, виждаш ли — потвърди Мага.

— Говорил е и за думите — каза Грегоровиус, — а това, което прави Орасио, е да постави проблема в диалектическия му аспект, така да се каже. Като Витгенщайн, от когото много се възхищавам.

— Не го познавам — каза Роналд, — но вие сигурно ще се съгласите, че проблемът за действителността не се разрешава с въздишки.

— Кой знае — каза Грегоровиус. — Кой знае, Роналд.

— Хайде, остави поезията за друг път. Съгласен съм, че човек не трябва да се доверява на думите, но всъщност думите идват след онова другото, например че няколко души сме се събрали тук тази нощ, насядали около една лампа.

— Говори по-тихо — помоли Мага.

— Аз усещам и знам, че съм тук, без никакви думи — настоя Роналд. — Ето кое наричам действителност. Дори да е само това.

— Чудесно — каза Оливейра. — Само че тази действителност за теб и за когото и да било не е никаква гаранция, освен ако не я превърнеш в понятие и оттам в конвенция, в полезна схема. Сам по себе си фактът, че седиш от дясната ми страна, а аз — от лявата ти страна, прави от действителността поне две действителности и нека се има предвид, че аз не искам да задълбавам и да те карам да забележиш, че ти и аз сме две действителности, които не осъществяват никаква друга комуникация помежду си освен чрез сетивата и думите — все неща, на които човек, ако е сериозен, не трябва да се доверява.

— И двамата сме тук — настоя Роналд. — Отдясно или отляво няма голямо значение. И двамата виждаме Бабс, всички чуват какво казвам.

— Но тези примери, скъпи мой, са за дечица по къси панталонки — каза тъжно Грегоровиус. — Орасио има право, не може просто ей така да приемеш това, което смяташ за действителност. Можеш да твърдиш само, че съществуваш, последното не може да се отрече, без да се вдигне очевиден скандал. Слабото звено е в ergo-то и в онова след ergo-то, то се вижда.

— Не вкарвай въпроса в рамките на определена школа — каза Оливейра. — Нека останем на ниво разговор между любители, защото сме именно такива. Нека останем при това, което Роналд трогателно нарича действителност и мисли, че е само една. Продължаваш ли да вярваш, че е само една, Роналд?

— Да. Признавам, че моят начин да я чувствам и разбирам е различен от този на Бабс и че действителността на Бабс се различава от действителността на Осип и така нататък. Но това е като различните мнения за Джокондата или за салатата от цикория. Действителността е тук и ние сме в нея, разбираме я по своя си начин, но сме в нея.

— Единственото, което има значение, е, че я разбираме по свой начин — каза Оливейра. — Ти смяташ, че има една подлежаща на постулиране действителност, защото ти и аз говорим в тази стая тази нощ и защото ти и аз знаем, че след час или приблизително толкова ще се случи едно определено нещо. Всичко това ти дава голяма онтологическа увереност, струва ми се — чувстваш се напълно уверен в самия себе си, напълно заел своето място в самия себе си и в заобикалящото те. Но ако в същото време можеше да присъстваш в тази действителност откъм мен или откъм Бабс, ако ти беше дадена някаква вездесъщост, разбираш ли, и ако можеше да бъдеш ей сега, в същата тази стая, но откъм мен с всичко, което съм и съм бил, и с всичко, което е и е била Бабс, може би щеше да осъзнаеш, че твоят евтин егоцентризъм не ти дава никаква валидна действителност. Дава ти единствено вяра, основаваща се на ужаса, нуждата да утвърждаваш всичко наоколо, за да не се плъзнеш във фунията, да излезеш от другия й край и да се окажеш кой знае къде.

— Много сме различни — каза Роналд, — знам го много добре. Но се срещаме в някои точки извън самите нас. Ти и аз гледаме тази лампа, може и да не виждаме едно и също нещо, но пък не може и да сме сигурни, че не виждаме едно и също нещо. Тук има една лампа, по дяволите.

— Не викай — каза Мага. — Ще направя още кафе.

— Човек остава с впечатлението — каза Оливейра, — че стъпва в стари следи от стъпки. Като жалки ученици ние възпроизвеждаме мухлясали доводи, в които няма нищо интересно. И всичко това, скъпи ми Роналд, защото говорим диалектически. Казваме: ти, аз, лампата, действителността. Моля те, направи крачка назад. Кураж, не е толкова трудно. Думите изчезват. Тази лампа е сетивен дразнител, нищо повече. Сега направи още една крачка назад. Това, което наричаш зрение, и този сетивен дразнител се оказват във връзка и тя е необяснима, защото, за да я обясниш, трябва пак да направиш крачка напред и всичко отива по дяволите.

— Но тези крачки назад те връщат обратно по пътя, който човешкият вид вече е изминал — възрази Грегоровиус.

— Да — каза Оливейра. — И тук е големият проблем, да се разбере дали това, което наричаш вид, е вървяло напред, или, както е мислел Клагес, струва ми се, в определен момент е тръгнало в грешна посока.

— Без език няма човек. Без история няма човек.

— Без престъпление няма убиец. Нищо не доказва, че човекът не би могъл да бъде различен.

— Не се е получило чак толкова зле при нас — каза Роналд.

— Какъв критерий за сравнение имаш, за да смяташ, че се е получило добре? Защо е трябвало да измисляме Рая, да живеем потънали в носталгия по изгубения рай, да градим утопии, да си представяме бъдещето? Ако дъждовният червей можеше да мисли, щеше да реши, че при него не се е получило чак толкова зле. Човекът се вкопчва в науката като в нещо, което наричат спасителна котва и което никога не съм бил много наясно какво точно представлява. Посредством езика разумът постига една удовлетворителна архитектура, подобна на прекрасната ритмична композиция на ренесансовите картини, и ни поставя в нейния център. Въпреки цялото си любопитство и неудовлетвореност науката, тоест разумът, започва да ни успокоява. „Тук си, в тази стая си, с твоите приятели, пред тази лампа. Не се плаши, всичко върви добре. Но нека да видим: Каква ли е природата на това светлинно явление? Не си ли чувал какво е обогатен уран? Харесват ли ти изотопите, знаеше ли, че вече превръщаме оловото в злато?“ Всичко това е много вълнуващо, направо зашеметяващо, но винаги от позицията на креслото, в което удобничко сме седнали.

— Аз съм на пода — каза Роналд — и изобщо не е удобно, да ти кажа честно. Слушай, Орасио, няма смисъл да отричаш действителността. Тя е тук, споделяме я. Нощта тече и за двама ни, вън вали и за двама ни. Знам ли какво са тази нощ, времето и дъждът, но са тук, извън мен, те са неща, които ми се случват, и това е положението.

— Ама разбира се — каза Оливейра. — Това никой не го отрича, приятел. Това, което не разбираме, е защо трябва да е, защо ние сме тук, а навън вали. Абсурдното не са нещата, абсурдното е, че нещата са там и че ги усещаме като абсурдни. Убягва ми връзката между мен и това, което ми се случва в този миг. Не отричам, че ми се случва. И то как ми се случва! И това е абсурдното.

— Не е много ясно — каза Етиен.

— Не може да е ясно, ако беше, нямаше да е вярно, може би щеше да бъде научно вярно, но невярно в абсолютно отношение. Яснотата е интелектуално изискване, нищо повече. Де да можехме да знаем ясно, да разбираме ясно отвъд науката и разума. И когато казвам „де да можехме“, откъде да знам дали не говоря глупости. Вероятно единствената спасителна котва е науката, уран 235, такива неща. Но освен това трябва да се живее.

— Да — каза Мага, като поднасяше кафето. — Освен това трябва да се живее.

— Разбери, Роналд — каза Оливейра, като го стисна за коляното. — Ти си много повече от своя ум, това се знае. Тази нощ например, това, което ни се случва сега, тук, е като една от онези картини на Рембранд, където едва-едва проблясва малко светлина в някой ъгъл, и тя не е физическа светлина, не е онова, което ти спокойно наричаш лампа и го определяш като такава, с нейните ватове и свещи. Абсурдно е да мислим, че можем да възприемем изцяло това, което представлява този или който и да е друг миг, да го схванем интуитивно като нещо смислено, нещо приемливо, ако искаш. А винаги, когато изпаднем в криза, настава тотален абсурд, разбери, че диалектиката може да подреди нещата по чекмеджетата само в моменти на спокойствие. Знаеш много добре, че във връхната точка на някоя криза винаги действаме импулсивно, обратно на предвижданията, и вършим най-неочаквани щуротии. И може да се каже, че именно в такъв момент се получава нещо като пренасищане с действителност, не ти ли се струва? Действителността се проявява устремно, показва цялата си сила и точно тогава единственият ни начин да се изправим срещу нея е в отказа от диалектика, в този момент застрелваме някого, скачаме през борда, изгълтваме шише гарденал като Ги, пускаме кучето от веригата, търкулваме се свободно, като камъни. Разумът ни служи само за дисекция на действителността в моменти на спокойствие или за анализ на нейните бури в бъдещето, но никога за разрешаване на някоя мигновено възникнала криза. Тези кризи обаче са като метафизическа демонстрация, приятел — състояние, което може би, ако не бяхме тръгнали по пътя на разума, щеше да бъде естественото и ежедневно състояние на нашия питекантропус еректус.

— Много е горещо, внимавайте — каза Мага.

— И тези кризи, които повечето хора смятат за скандални, за абсурдни, у мен лично оставят впечатлението, че предназначението им е да извадят на показ истинския абсурд на един подреден и спокоен свят в някаква стая, където някакви типове пият кафе в два след полунощ, без всъщност нещо от всичко това да има какъвто и да било смисъл освен хедонистичен — колко сме си добре до печката, която така достойно ни топли. Чудесата никога не са ми изглеждали абсурдни, абсурдът е онова преди и след тях.

— И все пак — каза Грегоровиус, като се протягаше, — il faut tenter de vivre.

„Voilà^[32] — помисли си Оливейра. — Друго доказателство, което ще се въздържа да приведа. От милиони възможни стихове избира онзи, за който се сетих преди десетина минути. Такова нещо хората наричат случайност.“

— Добре де — каза Етиен със сънлив глас, — работата не е в това, че трябва да се опитаме да живеем, тъй като животът ни е неизбежно даден. От известно време доста хора подозират, че животът и живите твари са две отделни неща. Животът живее сам себе си, независимо дали това ни харесва, или не. Днес Ги се опита да опровергае тази теория, но статистически погледнато, тя е необорима. Доказват го концентрационните лагери и изтезанията. Най-вероятно от всичките ни чувства единственото, което не е наистина наше, е надеждата. Надеждата принадлежи на живота, това е самият живот, който се защитава. И така нататък. Тук аз отивам да спя, защото историята с Ги ме направи на парцал. Роналд, трябва да дойдеш в ателието утре сутринта, довърших един натюрморт, който ще те побърка.

— Орасио не ме убеди — каза Роналд. — Съгласен съм, че много от заобикалящото ме е абсурдно, но може би даваме такова име на онова, което още не разбираме. Някога ще узнаем и това.

— Очарователен оптимизъм — каза Оливейра. — В сметката на живота в чист вид можем да впишем и оптимизма. Силата ти идва оттам, че за теб, както логично и за повечето агностици, няма бъдеще. Винаги си жив, винаги си в настоящето, всичко ти се подрежда удовлетворително като в картина на Ван Ейк. Но ако ти се случи нещастието да нямаш вяра и в същото време да вървиш към смъртта, към най-скандалното от всички скандални неща, огледалото ти щеше доста да се замъгли.

— Да тръгваме, Роналд — каза Бабс. — Много е късно, спи ми се.

— Чакай, чакай. Мислех за смъртта на баща си, да, нещо от онова, което казваш, е вярно. Тази част така и не успях да я наместя в пъзела, беше нещо необяснимо. Беше млад и щастлив човек в Алабама. Вървял си по улицата и върху него паднало дърво. Аз бях на петнайсет, извикаха ме от училище. Но има още толкова други абсурдни неща, Орасио, толкова смърт и нелепости… Предполагам, че работата не е в количеството им. Но не е пълен абсурд, както смяташ ти.

— Абсурдът е в това, че не изглежда абсурдно — каза загадъчно Оливейра. — Абсурдно е сутринта да отвориш вратата, да намериш на прага бутилка мляко и да посрещнеш това спокойно, понеже вчера се е случило същото и утре пак ще се случи. Този застой, това „така трябва да бъде“, тази подозрителна липса на изключения. Не знам, приятел, май трябва да се тръгне по друг път.

— Да се откажем от разума? — каза Грегоровиус с недоверие.

— Не знам, може би. Да го използваме по друг начин. Убедително ли е доказано, че принципите на логиката отговарят напълно на нашия разум? При положение че има народи, които са в състояние да оцелеят при някакъв магически ред… Вярно, горките ядат сурови червеи, но и това е въпрос на ценности.

— Червеи, каква гадост — каза Бабс. — Роналд, скъпи, много е късно.

— Всъщност — каза Роналд — това, което на теб ти пречи, е законността във всичките й форми. Щом нещо започне да функционира добре, се чувстваш като в затвор. Но и всички ние донякъде сме такива, банда от така наречени неудачници, защото нямаме кариера, титли и всичко останало. Затова сме в Париж, братче, и прословутият ти абсурд в крайна сметка се свежда до някакъв неопределен анархистичен идеал, на който не успяваш да придадеш по-конкретни очертания.

— Толкова, ама толкова си прав — каза Оливейра. — Колко би било хубаво да излезеш на улицата да разлепваш плакати за свободата на Алжир. Като си помислиш колко ни остава да постигнем с борба в социалната област.

— Действието може да бъде полезно за осмисляне на живота ти — каза Роналд. — Сигурно вече си го прочел у Малро, предполагам.

— Издание на NRF^[33] — каза Оливейра.

— Вместо това продължаваш да мастурбираш като маймуна, въртиш се около измислени проблеми, чакаш неизвестно какво. Ако всичкото това е абсурд, трябва да се направи нещо то да бъде променено.

— Твоите фрази са ми познати — каза Оливейра. — Щом усетиш, че спорът се насочва към нещо, което смяташ за по-конкретно, като прословутото ти действие, се изпълваш с красноречие. Не искаш да проумееш, че действието, също както и бездействието, трябва да се заслужат. Как да действаш без някаква предварителна централна позиция, нещо като одобрение за онова, което смятаме за добро и истинско? Твоите понятия за истина и добро са чисто исторически, основават се на унаследена етика. На мен обаче историята и етиката ми се струват твърде подозрителни.

— Някой път — каза Етиен, ставайки — с удоволствие ще послушам как разсъждаваш по-подробно за това, което наричаш централна позиция. Може да се окаже, че в самия център има една съвършена дупка.

— Не мисли, че не ми е хрумвало — каза Оливейра. — Но дори по естетически причини, които ти си доста подготвен да оцениш, ще приемеш, че между това да се разположиш в центъра или да пърхаш някъде по периферията има качествена разлика, която дава храна за размисъл.

— Орасио — каза Грегоровиус — доста използва думите, които преди малко определено ни съветваше да не използваме. Той е човек, от когото не трябва да се искат речи, а съвсем други работи, мъгляви и необясними като сънища, съвпадения, прозрения и най-вече черен хумор.

— Оня отгоре пак започна да чука — каза Бабс.

— Не, това е дъждът — каза Мага. — Време е да дам лекарството на Рокамадур.

— Има още време — каза Бабс, която побърза да се наведе и чак допря ръчния си часовник до лампата. — Три без десет. Да тръгваме Роналд, късно е.

— Ще си тръгнем в три и пет — каза Роналд.

— Защо в три и пет? — попита Мага.

— Защото първата четвърт от часа винаги носи късмет — обясни Грегоровиус.

— Дай ми още една глътка ракия — помоли Етиен. — Мамка му, нищо не е останало.

Оливейра угаси цигарата. „Бдението — помисли с благодарност. — Истински приятели са, даже Осип, бедничкият. Сега в продължение на четвърт час ще имаме верижни реакции, които никой няма да може да избегне, никой, дори и да си мисли, че следващата година, в същия този час, най-точният и изпълнен с подробности спомен няма да е в състояние да повлияе на отделянето на адреналин или на слюнка, на пот по дланите… Това са доказателствата, които Роналд никога няма да пожелае да проумее. Какво направих тази нощ? Нещо, на пръв поглед, доста чудовищно. Вероятно би могло да се опита с кислородна бутилка, нещо такова. Всъщност е идиотско, бихме му продължили живота а ла мосю Валдемар.“

— Би трябвало да я подготвим — каза му Роналд на ухото.

— Моля те, не говори глупости. Не чувстваш ли, че вече е подготвена, че миризмата вече се носи из въздуха?

— Започвате да шепнете — каза Мага, — когато вече няма нужда.

„Tu paries“^[34], помисли си Оливейра.

— Миризма ли? — мърмореше Роналд. — Аз не усещам никаква миризма.

— Е, добре, вече става три — каза Етиен и потръпна, като че ли му беше студено. — Роналд, напъни се малко, Орасио може и да не е гений, но не е трудно да се разбере какво иска да ти каже. Единственото, което можем да направим, е да останем още малко и да изтърпим това, което ще се случи. А ти, Орасио, сега се сещам, доста добре го каза онова за картината на Рембранд. Има метаживопис, както има и метамузика, старият си е разбирал от работата. Само заслепените от логиката и от добрите маниери могат да се спрат пред един Рембранд и да не усетят, че там се отваря прозорец към нещо друго, знак. За живописта е много опасно, но в замяна на това…

— Живописта е жанр като всички други — каза Орасио. — Но тъкмо като жанр не трябва да се защитава прекомерно. Освен това на всеки Рембранд се падат стотина, които са просто художници, така че живописта е напълно вън от опасност.

— За щастие — каза Етиен.

— За щастие — съгласи се Оливейра. — За щастие всичко върви много добре в най-добрия от възможните светове. Запали голямата лампа, Бабс, ключът е зад стола ти.

— Някъде имаше чиста лъжица — каза Мага и стана.

С усилие, което му се стори отвратително, Оливейра се сдържа да не погледне към дъното на стаята. Заслепена, Мага си търкаше очите, а Бабс, Осип и другите поглеждаха скришом, извръщаха глава и отново поглеждаха натам. Бабс бе посегнала да хване Мага за ръката, но нещо в лицето на Роналд я спря. Етиен стана бавно и опъна все още влажните си панталони. Осип се измъкваше от креслото, казваше, че трябва да си намери шлифера. „Сега трябва да почнат да чукат по тавана — помисли Оливейра и затвори очи. — Няколко удара един след друг и после три, тържествени. Всичко е наопаки, вместо да гасим светлината, я палим, сцената е отсам, какво да се прави.“ Стана на свой ред, усещайки костите си, ходенето през целия този ден, всички неща, които се случиха този ден. Мага беше намерила лъжичката на полицата на камината, зад купчина от плочи и книги. Започна да я бърше с края на полата си, разгледа я на светлината. „Сега ще сипе лекарството в лъжичката и после ще разлее половината, докато стигне до леглото“, каза си Оливейра, като се опираше на стената. Всички пазеха такова мълчание, че Мага ги погледна зачудено, беше й трудно да отвори шишенцето, Бабс понечи да й помогне, да й хване лъжичката, но същевременно лицето й бе сгърчено, като че ли действията на Мага предизвикваха неописуем ужас, Мага наля течността в лъжичката и постави някак си шишенцето на края на масата, където едва намери място за него между тетрадки и листове; и като държеше лъжицата както Блонден пръта за балансиране, както ангелът държи полетелия към бездната светец, тръгна, влачейки пантофи, приближи се бавно до леглото, придружена от Бабс с разкривено лице и полагаща усилия да гледа и да не гледа, после хвърли поглед към Роналд и другите, които се приближаваха зад тях, Оливейра в края на шествието с угаснала цигара в уста.

— Винаги го разсипвам… — каза Мага, като спря до леглото.

— Лусия — каза Бабс, доближи ръце до раменете й, но не я докосна.

Течността се разля върху завивката, лъжичката падна отгоре. Мага извика и се хвърли на леглото, по лице, после на една страна, с лице и ръце, притиснали една безучастна и пепелява кукла, която потрепваше и се движеше без никаква убедителност, напразно разтърсвана и милвана.

— Какъв ужас, трябваше да я подготвим — каза Роналд. — Не е честно, подло е. Всички говорим глупости, а това, това…

— Без истерии — каза Етиен грубо. — Поне се дръж като Осип, той не си е изгубил ума. Потърси одеколон, ако има нещо такова. Чуй, старецът отгоре пак започна.

— Има защо — каза Оливейра, който гледаше как Бабс се мъчи да издърпа Мага от леглото. — Каква нощ му спретнахме, братче.

— Да върви по дяволите — каза Роналд. — Ще отида и ще му смачкам физиономията, дърт курвенски син. Ако не уважава чуждото страдание…

— Take it easy^[35] — каза Оливейра. — Ето ти одеколона, вземи кърпата, макар белотата й да не е съвършена. Е, добре, трябва да отидем в полицията.

— Аз мога да отида — каза Грегоровиус с шлифер в ръка.

— Разбира се, ти си от семейството — каза Оливейра.

— Ако можеш да си поплачеш — каза Бабс, която галеше челото на Мага, втренчила очи в Рокамадур. — Кърпа със спирт, моля ви, нещо, за да реагира.

Етиен и Роналд почнаха да се суетят около леглото. Ударите по тавана се повтаряха ритмично, Роналд всеки път поглеждаше нагоре и веднъж истерично размаха юмрук. Оливейра се беше оттеглил до печката — гледаше и слушаше оттам. Усещаше умората като товар на раменете си, който го натискаше надолу, беше му трудно да диша, да се движи. Запали друга цигара, последната от пакета. Нещата тръгнаха малко по-добре, Бабс беше намерила едно ъгълче и след като направи нещо като люлка с помощта на два стола и едно одеяло, се съветваше с Роналд (беше любопитно да се наблюдават жестовете им над Мага, изпаднала в хладен делириум, в бурен, но беззвучен монолог от спазми); в един момент те закриха очите на Мага с кърпа („ако е напоена с одеколон, ще я ослепят“, каза си Оливейра) и с невероятна бързина помогнаха на Етиен да вдигне Рокамадур и да го занесе до импровизираната люлка, докато издърпваха завивката изпод Мага и го покриваха с нея, й говореха тихо, галеха я, караха я да диша това, с което беше напоена кърпата. Грегоровиус беше стигнал до вратата и стоеше там, не се решаваше да излезе, гледаше крадешком към леглото и после към Оливейра, който се обърна с гръб към него, но усещаше, че Грегоровиус продължава да го гледа. Когато се реши да излезе, старецът вече беше на площадката, въоръжен с бастун, и Осип със скок се върна вътре. Бастунът удари по вратата. „Нещата тук може да продължат да се развиват“, каза си Оливейра и направи крачка към вратата. Роналд, който беше отгатнал намеренията му, хукна вбесен, а Бабс му крещеше нещо на английски. Грегоровиус искаше да го предотврати, но вече беше късно. Роналд, Осип и Бабс излязоха, последвани от Етиен, който гледаше Оливейра, като че ли беше единственият, запазил малко здрав разум.

— Иди да видиш да не направят някоя глупост — каза му Оливейра. — Старецът е към осемдесет и е луд.

— Tous des cons! — крещеше старецът на площадката. — Bande de tueurs, si vous croyez que ça va se passer comme ça! Des fripouilles, des fainéants. Tas d’enculés!^[36]

Чудно, но не викаше много силно. От вратата гласът на Етиен се върна като билярдна топка: „Ma gueule, pépère“^[37]. Грегоровиус бе хванал едната ръка на Роналд, но на светлината, която идваше от стаята, Роналд бе успял да си даде сметка, че старецът е наистина много стар, и само размаха юмрук пред лицето му, вече не толкова убеден. Оливейра погледна веднъж-дваж към леглото, където Мага лежеше съвсем кротко под завивката. Разтърсваше се от плач с глава точно на мястото, където преди това беше главата на Рокамадур. „Faudrait quand même laisser dormir les gens“, казваше старецът. „Qu’ est-ce que ça me fait, moi, un gosse qu’a claqué? C’est pas une façon d’agir, quand même, on est à Paris, pas en Amazonie.“^[38] Гласът на Етиен се извиси и заглуши другия, убеди го. Оливейра си каза, че няма да е толкова трудно да стигне до леглото, да се наведе и да каже няколко думи на ухото на Мага. „Но това ще го направя заради себе си — помисли. — На нея сега не й е до нищо. Аз съм този, който след това ще спи по-спокойно, макар че само така се казва. Аз, аз, аз. Аз ще спя по-спокойно, след като я целуна и я утеша, и й повторя всичко, което другите вече са й казали.“

— Eh bien, moi, messieurs, je respecte la douleur d’une mère — каза гласът на стареца. — Allez, bonsoir messieurs, dames.^[39]

Дъждовните струи блъскаха стъклото на прозореца, Париж сигурно изглеждаше като огромен сивкав мехур, в който полека-лека пукваше зората. Оливейра отиде до ъгъла, в който пропитата му с влага канадка приличаше на тялото на разчекнат. Облече я бавно, загледан през цялото време в леглото, като че ли очакваше нещо. Мислеше как бе хванал Берт Трепа под ръка, как ходеха под дъжда. „За какво ти беше лятото, о славею, в снега? — изрецитира иронично. — Гадно, приятел, гадно до съвършенство. И нямам повече цигари, мамка му.“ Трябваше да отиде до кафенето на Бебер, в края на краищата развиделяването щеше да бъде еднакво отвратително и там, и на всяко друго място.

— Ама че дърт идиот — каза Роналд, като затвори вратата.

— Върна се в стаята си — съобщи Етиен. — Мисля, че Грегоровиус слезе да уведоми полицията. Ти оставаш ли?

— Не, за какво? Няма да им хареса да намерят толкова хора тук по това време. По-добре ще е да остане Бабс, в подобни случаи две жени винаги са добър аргумент. По-задушевно е, нали разбираш?

Етиен го погледна.

— Бих искал да зная защо ти трепери така устата — каза.

— Нервни тикове — отвърна Оливейра.

— Тиковете не се връзват много с циничното поведение. Ще дойда с теб, хайде.

— Да тръгваме.

Знаеше, че Мага се е надигнала в леглото и го гледа. Пъхна ръце в джобовете на канадката и тръгна към вратата. Етиен понечи да му пресече пътя, после тръгна след него. Роналд видя как излязоха и гневно сви рамене. „Колко абсурдно е всичко“, помисли си. Мисълта, че всичко е абсурдно, го накара да се почувства неудобно, но не си даваше сметка защо. Зае се да помага на Бабс, да бъде полезен, да прави мокри компреси. Ударите по тавана започнаха отново.