Хулио Кортасар
Игра на дама (19)

18.

Нямаше полза да се пита какво прави тук по това време с тези хора, любимите приятели, съвсем непознати вчера и утре — хора, които бяха просто незначителен резултат от съвпадане на мястото и момента. Бабс, Роналд, Осип, Джели Рол, Ехнатон — имаше ли разлика? Същите сенки на същите зелени свещи. Пиянството във върховия си миг. Съмнителна, ужасно силна водка.

Ако беше възможно да измисли екстраполация на всичко това, да проумее Клуба, да проумее „Cold Wagon Blues“, да проумее любовта на Мага, да проумее всяка нишчица, която излиза от нещата и достига до пръстите, всяка марионетка или всеки кукловод като откровение; да ги разбере не като символи на друга, може би недостижима реалност, а като катализатори (какъв език, какво безсрамие), точно като посоки за бягство — линии, по които би трябвало да се втурне в същия този миг, отлепвайки се от ескимоската кожа, която беше чудесно затоплена и почти уханна, и толкова ескимоска, че плашеше, да излезе на площадката и да започне да слиза, да слиза сам, да излезе на улицата, да излезе сам, да започне да върви, да върви сам до ъгъла, ъгълът е сам, кафенето на Макс, Макс е сам, фенерът на улица „Белшас“, където… където сам. И може би от този миг нататък.

Но всичко това в ме-та-фи-зи-чен план. Защото, Орасио, думите… Тоест думите за Орасио… (Въпрос, предъвкван вече в много безсънни часове.) Да отведе Мага за ръка, да я отведе под дъжда, като че ли е димът от цигарата, нещо, което е част от него, под дъжда. Отново да се люби с нея, но мъничко и заради нея, а не вече за да се научи на прекалено лесната липса на привързаност — всичко това представляваше компромис, прикриващ може би безполезността на усилието, безполезността на самохвалкото, който преподава алгоритми в някой неизвестен университет за учени кучета и дъщери на полковници. Ако всичко това — тапиоката на утринта в първите си опити да полепне по капандурата, толкова тъжното лице на Мага, която гледаше Грегоровиус, който гледаше Мага, която гледаше Грегоровиус, „Struttin’ with some barbecue“, Бабс, която пак плачеше за себе си, скришом от Роланд, който не плачеше, но лицето му бе покрито със залепнал по него дим, с водка, превърнала се съвсем в ореол на светец, Периш, испански призрак, възкачен на табуретка от презрение и посредствена стилистика, ако всичко това можеше да се екстраполира, ако всичко това не беше, ако всъщност не беше, а се намираше тук, за да може някой (който и да е, но сега той, защото именно той мислеше в момента, във всеки случай той е този, който можеше да знае със сигурност, че мисли, ей, Декарт, дъртак шибан), за да може някой (от всичко намиращо се тук), настоявайки и хапейки, и най-вече откъсвайки незнайно какво, но откъсвайки до кокал, от всичко това да направи скок до цикадата на покоя, до щурчето на задоволството, да влезе през някоя врата в някоя градина, в алегорична за околните градина — както мандалата е алегорична за околните, — и в тази градина да може да откъсне цвете и това цвете да бъде Мага или Бабс, или Вонг, но обяснени и обясняващи, върнали истинското си лице, извън своите образи в Клуба, възстановени, прекрачили прага, надникнали — може би всичко това беше само носталгия по земния рай, идеал за чистота, само че чистотата се получаваше неизбежно в резултат на опростяване: изхвърча офицер, хвърчат топове, скача конят, падат пешките и насред дъската, огромни като лъвове от антрацит, остават царете, заобиколени от най-чистата, най-самоотвержената, най-същинската част от войската, на разсъмване съдбоносно ще се кръстосат копията, ще стане знайна участта, ще има мир. Чистота, подобна на коитус между каймани, не чистотата на о мария майко моя с мръсните крака; чистота на покрит с плочи покрив с накацали по него гълъби, които съвсем естествено цвъкат върху главите на побеснели от гняв дами и върху връзки репички, чистота на… Орасио, Орасио, моля те.

Чистота.

(Стига. Тръгвай си. Иди в хотела, изкъпи се, почети „Парижката Света Богородица“ или „Вълчиците от Машкул“, изтрезней. Екстраполация, а не какво да е друго.)

Чистота. Ужасна дума. Сто, а преди това чи. Помисли малко. Какви велики неща би извлякъл от нея Брисе. Защо плачеш? Кой плаче, приятел?

Разбирай сто като откровение. Damn the language^[1]. Да разбираш. Не да знаеш, а да разбираш. Подозираш, че човек може да си възвърне рая: не може да бъде да сме тук, за да не можем да бъдем. Брисе? Човекът произлиза от жабите… Blind as a bat, drunk as a butterfly, foutu, royalement foutu, devant les portes que peut-être^[2]… (Парче лед на тила и да лягаш да спиш. Проблем: Джони Додс или Албърт Никълъс? Додс, почти сигурно е. Забележка: да питам Роналд.) Един лош стих, който пърха откъм капандурата: „Преди да паднеш в нищото с последната диастола…“ Как съм се напил като свиня. The doors of perception, by Aldley Huxdous^[3]. Get yourself a tiny bit of mescalina, brother, the rest is bliss and diarrhoea^[4]. Но да бъдем сериозни (да, Джони Додс е, установяваш го, макар и по заобиколен път. Барабанистът може да е само Зъти Сингълтън, ergo кларинетът е Джони Додс, джазология — дедуктивна наука, изключително лесна след четири часа сутринта. Не се препоръчва на господа и духовници). Да бъдем сериозни, Орасио, преди да се изправим съвсем полекичка и да се отправим към улицата; нека се запитаме с душа на върха на ръката (върха на ръката? В шепата на езика, приятел, или нещо такова. Топономия, дескриптивна анатология, два тома с и-люс-тра-ци-и), да се запитаме как трябва да подходим към тая работа, отгоре или отдолу (ама колко хубаво, мисля съвсем ясно, водката забива мислите като пеперуди върху картон, А е А, a rose is a rose is a rose, April is the cruellest month^[5], всяко нещо на мястото му и едно място за всяка роза е роза е роза…).

Уф. Beware of the Jabberwocky my son^[6].

Орасио се плъзна малко по-надолу и видя съвсем ясно всичко, което искаше да види. Не знаеше дали трябва да подхване работата отгоре или отдолу, събрал всички сили, или по-скоро в настоящото си състояние — отпуснат, течен, отворен към капандурата, към зелените свещи, към Мага с лице на тъжно агънце, към Ма Рейни, която пееше „Jelly Beans Blues“. По-добре така, по-добре отпуснат, възприемчив, порест — всичко се оказва поресто, стига да го погледаш по-дълго време и с истинските очи. Не беше толкова пиян да не усети, че е срутил дома си, че вътре в него нищо не е на мястото си, макар че в същото време — беше вярно, беше цяло чудо, но беше вярно — на пода или на тавана, под леглото или плаващи в някакъв леген, имаше звезди и късчета вечност, стихове като слънца и огромни лица на жени и на котки, в които пламтеше бесът на техния биологичен вид, в смесицата от боклуци и ясписови плочки по езика му, където думите се сплитаха ден и нощ в разгорещени битки между мравки и скрипи, богохулството съжителстваше с чистото споменаване на същностите, ясният образ — с най-долния лунфардо^[7]. Безпорядъкът тържествуваше и тичаше из стаите с коси, висящи на мръсни кичури, със стъклени очи, с ръце, пълни с тестета, от които все липсваха карти, с писма, в които все ги нямаше подписите и обръщенията, а върху масите изстиваха чинии супа, подът беше покрит със захвърлени панталони, гнили ябълки, мръсни превръзки. И всичко това изведнъж порастваше, превръщаше се в жестока музика, още по-страшна от плюшената тишина в подредените къщи на безупречните роднини; посред суматохата, в която миналото не можеше да намери дори копче от риза, а настоящето се бръснеше с парче стъкло, тъй като бръсначът бе заровен в някоя саксия, посред времето, податливо като ветропоказател на всякакъв вятър, един човек дишаше до предела на дишането, усещаше, че живее до степен на делириум в самия акт на съзерцание на бъркотията наоколо, и се питаше дали нещо от всичко това има смисъл. Всеки безпорядък бе оправдан, ако проявяваше склонност да излезе от себе си, чрез лудостта вероятно можеше да се стигне до някакъв разум, който да не е онзи разум, чиято липса е лудостта. „От безпорядъка да вървим към порядъка — помисли си Оливейра. — Да, но какъв порядък може да бъде онзи, който не би приличал на най-зловещата, най-ужасната, най-неизлечима разновидност на безпорядъка? Порядъкът на боговете се нарича циклон или левкемия, порядъкът на поета се нарича антиматерия, твърдо пространство, цветя от потрепващи устни, наистина, колко съм пиян, майчице, трябва веднага да си лягам в леглото.“ А Мага плачеше, Ги беше изчезнал, Перико си тръгваше и Етиен — след него, а Грегоровиус, Вонг и Роналд гледаха някаква плоча, която се въртеше бавно, трийсет и три и половина оборота в минута, ни един повече или по-малко, и на тези обороти „Oscar’s Blues“, естествено, със самия Оскар на пианото, някой си Оскар Питърсън, някакъв си пианист — тигър и плюш едновременно, някакъв тъжен и дебел пианист, някакъв тип на пианото и дъждът по капандурата, изобщо литература.