Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rayuela, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016-2017 г.)

Издание:

Автор: Хулио Кортасар

Заглавие: Игра на дама

Преводач: Стефка Кожухарова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо издание

Издател: Издателска група „Агата-А“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Аржентинска

Печатница: „Унискорп“

Редактор: Красимир Тасев

Коректор: Димана Илиева

ISBN: 954-540-051-X; 978-954-540-051-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2498

История

  1. — Добавяне

54.

От прозореца на стаята си на втория етаж Оливейра виждаше двора с фонтана, струята вода, дамата, нарисувана от 8, трите дървета, които засенчваха лехата с мушката и моравата, както и високата ограда, закриваща къщите на улицата. Номер 8 играеше на дама почти целия следобед, беше непобедим, 4 и 19 на драго сърце щяха да му отнемат Небето, но усилията им бяха безполезни, кракът на 8 бе точно оръжие, всеки квадрат с по един изстрел, парчето керемида винаги заставаше на най-удобното място, просто изключително. През нощта дамата като че ли леко блестеше и Оливейра обичаше да я гледа от прозореца. В леглото си, отстъпвайки пред ефекта на един кубически сантиметър хипнозал, 8 сигурно заспиваше като щъркел, мислено застанал на един крак, подритвайки керемидката с резки, безупречни удари, за да достигне едно небе, което като че ли го разочароваше веднага след като бе достигнато. „Непоносим романтик си — мислеше за себе си Оливейра, докато си запарваше мате. — За кога е розовата пижама?“ На масата си имаше писъмце от неутешимата Хекрептен, нима те пускат да излизаш само събота, това не е живот, любими, не мога да се примиря да бъда толкова дълго сама, само да можеше да видиш нашата стаичка. Оливейра остави матето на перваза на прозореца, извади химикал от джоба си и отговори на писмото. Първо, има телефон (следваше номерът), второ, били много заети, но реорганизацията нямало да отнеме повече от две седмици и тогава щели да могат да се виждат поне в сряда, събота и неделя. Трето, матето му било на свършване. „Пиша, като че ли съм в затвора“, помисли си той, като се подписваше. Скоро щеше да стане единайсет, трябваше да смени Травълър, дежурен на третия етаж. Докато запарваше следващото мате, той прочете писмото и залепи плика. Предпочиташе да пише писма, телефонът беше неясен инструмент в ръцете на Хекрептен — тя не разбираше нищо от онова, което й се обясняваше.

В павилиона вляво светлината от аптеката угасна. Талита излезе на двора, заключи (виждаше се много ясно на светлината, идваща от топлото звездно небе) и нерешително се приближи до фонтана. Оливейра й свирна тихичко, но Талита продължи да гледа струята вода и дори доближи пръст, за да я пробва, като за секунда го задържа във водата. После прекоси двора, без никакъв ред и умисъл мина през дамата и изчезна под прозореца на Оливейра. Всичко това донякъде приличаше на картините на Леонора Керингтън, нощта с Талита и дамата, пресичане на безразлични една към друга линии, струя вода от един фонтан. Когато фигурата в розово излезе отнякъде и бавно се приближи до дамата, без да се осмели да стъпи на нея, Оливейра разбра, че нещата си идват на мястото, че фигурата в розово задължително ще избере един плосък камък от многото, които 8 бе струпал в края на тревната площ, и че Мага, защото беше Мага, ще вдигне левия си крак и с върха на обувката на десния ще запрати камъчето в първото квадратче. От високото виждаше косите на Мага, извивката на раменете й и как беше разперила леко ръце, за да запази равновесие, как с леки подскоци стигна до първия квадрат, подритна камъчето до втория (Оливейра почти се разтрепера, понеже камъчето за малко да излезе от дамата, някаква неравност на плочките го задържа на самия край на втория квадрат), влезе леко и за секунда остана неподвижна в мрака като розово фламинго, преди полека да доближи крак до камъчето, пресмятайки разстоянието, за да го вкара в третия квадрат.

Талита вдигна глава и видя Оливейра на прозореца. Не го позна веднага, междувременно се люлееше на един крак и сякаш се държеше с ръце за въздуха. Оливейра я гледаше с иронично разочарование, призна грешката си, видя, че розовото не е розово, че Талита беше с блуза в пепелявосиво и пола, вероятно бяла на цвят. Всичко (така да се каже) се обясняваше — Талита беше влязла и отново беше излязла, привлечена от дамата, и това мигновено прекъсване — пейзажът, после повторната й поява — беше достатъчно, за да го заблуди както през онази нощ на носа на кораба и както вероятно толкова много други нощи. Отговори едва-едва на жеста на Талита, която сега наведе глава, концентрира се и пресметна — камъчето излетя мощно от втория квадрат и навлезе в третия, изправи се, затъркаля се на верев и излезе от дамата, една-две плочки извън дамата.

— Трябва да се упражняваш повече — каза Оливейра, — ако искаш да победиш 8.

— Какво правиш там?

— Жега. Дежурство в единайсет и половина. Кореспонденция.

— Аха — каза Талита. — Каква нощ.

— Вълшебна — каза Оливейра и Талита се изсмя кратко, преди да изчезне през вратата. Оливейра я чу да се качва по стълбата, да минава покрай неговата врата (но може да беше взела и асансьора), да стига до третия етаж. „Съгласи се, че доста си приличат — помисли той. — Това, както и че си кретен, чудесно обяснява всичко.“ Все пак остана още известно време с поглед към двора, към дамата, като че за да се убеди. В единайсет и десет дойде да го потърси Травълър и му предаде рапорта. Номер 5 бил доста неспокоен, да предупреди Овехеро, ако започне да прави проблеми, другите спели.

На третия етаж всичко беше наред, даже 5 се бе успокоил. Прие цигара, изпуши я послушно и обясни на Оливейра, че заговорът на издателите евреи бавел публикуването на великия му труд за кометите, обеща му екземпляр с посвещение. Оливейра остави вратата му открехната, защото знаеше навиците му, и започна да се разхожда напред-назад по коридора, като от време на време поглеждаше през шпионките, поставени благодарение на хитростта на Овехеро, управителя и фирмата „Либер & Финкел“ — всяка стая беше мъничка картина на Ван Ейк, с изключение на стаята на 14, която както винаги беше залепила марка върху стъклото. В дванайсет дойде Реморино с няколко недопити бутилки джин, говориха за коне и за футбол, а после Реморино тръгна към партера, за да поспи малко. Номер 5 се беше успокоил съвсем, жегата се разстилаше в тъмнината и тишината на коридора. Мисълта, че някой се опитва да го убие, досега не беше хрумвала на Оливейра, но му бе достатъчна продължила едва миг картина, скица, в която имаше повече ужас, отколкото каквото и да било друго, за да осъзнае, че мисълта не е нова, че не идваше от атмосферата в коридора със затворените врати и сянката на асансьора в дъното. Можеше да му хрумне и по обед в магазина на Роке или в метрото в пет следобед. Или много по-рано, в Европа, някоя нощ, когато се скиташе из свободните зони, из незастроените места, където някоя стара консервена кутия можеше да послужи за прерязване на нечие гърло, макар че нямаше да е много лесно и за двете страни, участващи в занятието. Спря до асансьорната шахта, погледна черната дупка и се замисли за Флегрейските поля и отново за достъпа. В цирка беше обратното, дупката бе отгоре, отверстието се свързваше с отвореното пространство, метафора на осъществяването, а сега той беше на ръба на кладенеца, елевзинската бездна, клиниката, обгърната от жежки изпарения, подчертаваше обратния преход — серни пари, спускане. Обърна се и видя правата на коридора чак до дъното, слабата светлина на виолетовите лампи над рамките на белите врати. Направи нещо глупаво — вдигна левия си крак, сви го и заподскача с десния по коридора, докато не стигна до първата врата. Когато отново отпусна левия си крак на зеления линолеум, се къпеше в пот. При всеки скок повтаряше през зъби името на Ману. „Като си помисли човек, очаквал съм този преход“, си каза, като се опираше на стената. Не е възможно да се обективира първият импулс на някаква мисъл, без да се възприеме гротескно. Преход например. Да си помисли, че бил очаквал. Очаквал преход. Плъзна се надолу, седна на пода и се втренчи в линолеума. Преход към какво? И защо клиниката трябваше да му служи за преход? От какви храмове имаше нужда, от какви посредници, от какви психически или морални хормони, които да го проектират във или извън него самия?

Когато Талита дойде да му донесе чаша лимонада (тези нейни хрумвания, тази нейна страна на учителка на работниците и благотворителна фондация „Гота де Лече“), веднага започна да й говори по този въпрос. Талита не се учудваше на нищо, седна срещу него и видя как изпи лимонадата наведнъж.

— Ако Кука ни види как седим на пода, ще получи пристъп. Що за начин да даваш дежурство? Спят ли?

— Да. Така мисля. Номер 14 си е запушила шпионката, кой знае какво прави. Нещо никак не ми харесва мисълта да й отворя вратата.

— Ти си самата деликатност — каза Талита. — Но аз, нали и аз съм жена…

Върна се почти веднага и този път седна до Оливейра, за да се облегне на стената.

— Спи със съня на праведниците. Горкият Ману имаше ужасен кошмар. Все същото, после той пак заспива, но аз така се разбутвам, че в крайна сметка ставам. Хрумна ми, че може да ви е топло, на теб или на Реморино, та ви направих лимонада. Какво лято, а и тези стени отвън, които не позволяват да влиза въздух. Значи приличам на онази жена?

— Донякъде — каза Оливейра, — но това няма значение. Бих искал да разбера защо те видях облечена в розово.

— Влияние на средата, оприличил си ме на другите.

— Да, не е трудно да стане, като си помислиш добре. А ти защо започна да играеш на дама? И ти ли под влияние на средата?

— Имаш право — каза Талита. — Защо ли? Дамата всъщност никога не ми е харесвала. Но недей да фабрикуваш някоя от твоите теории за обсебване, аз не съм ничие зомби.

— Няма защо да викаш.

— Ничие — повтори Талита по-тихо. — Както си вървях, видях дамата, имаше камъче… Поиграх и си тръгнах.

— Загуби на третия квадрат. И с Мага щеше да стане същото, не проявява никакво постоянство, изобщо няма усет за разстоянията, времето се разбива на парчета в ръцете й, върви през света и се спъва на всяка крачка. Благодарение на това, казвам ти го между другото, постига абсолютното съвършенство в разобличаването на измамното съвършенство на другите. Само че аз май ти говорех за асансьора.

— Да, каза нещо, а после си изпи лимонадата. Не, почакай, лимонадата я изпи преди това.

— Сигурно съм казал, че съм нещастник, когато ти дойде, бях в разгара на шамански транс, за малко да се хвърля в дупката, за да свърша веднъж завинаги с догадките, каква напета дума.

— Дупката стига до мазето — каза Талита. — Има хлебарки, ако те интересува, и шарени парцали по пода. Всичко е черно и влажно, малко по-нататък са мъртвите. Ману ми разказа.

— Ману спи ли?

— Да. Сънува кошмар, изкрещя нещо за някаква изгубена вратовръзка. Нали ти разказах.

— Това е нощ на големи откровения — каза Оливейра, като я изгледа бавно.

— Много големи — каза Талита. — Мага беше просто име, а сега има и лице. Май само цветът на дрехите все още не е този, който трябва.

— Дрехите нямат значение, откъде да знам с какво ще е облечена, когато я видя пак. Може да е гола или с детето на ръце и ще му пее „Les amants du Havre“, песен, която не ти е позната.

— Ти така си мислиш — каза Талита. — Пускаха я доста време по радио Белграно. Ла-ла-ла, ла-ла-ла…

Ръката на Оливейра описа лека плесница, която завърши с милувка. Талита отметна глава назад и се удари в стената на коридора. Направи гримаса и потърка тила си, но продължи да тананика мелодията. Чу се цък, а после бръмчене, синьо на вид в мрака на коридора. Чуха асансьора, едва успяха да се погледнат, преди да се изправят с един скок. Кой би могъл по това време… Цък, мина първия етаж, синьото бръмчене. Талита отстъпи и застана зад Оливейра. Цък. Розовата пижама се виждаше много ясно в куба от зарешетено стъкло. Оливейра изтича до асансьора и отвори вратата. Разнесе се полъх на почти студен въздух. Старецът го изгледа, като че ли не го познаваше, и продължи да гали гълъба, не беше трудно да се досети човек, че гълъбът някога е бил бял и че непрекъснатите ласки от ръката на стареца го бяха направили пепелявосив. Неподвижен, с полузатворени очи, почиваше в шепата на ръката, която го държеше на височината на гърдите, докато пръстите отново и отново се плъзгаха от шията до опашката, от шията до опашката.

— Идете да спите, дон Лопес — каза Оливейра, като пое дълбоко въздух.

— Много е топло в леглото — каза дон Лопес. — Вижте колко е доволен, като го разхождам.

— Много е късно, идете в стаята си.

— Ще ви донеса студена лимонада — обеща Талита Найтингейл.

Дон Лопес погали гълъба и излезе от асансьора. Чуха го да слиза по стълбите.

— Тук всеки прави каквото си иска — измърмори Оливейра, докато затваряше вратата на асансьора. — Всеки момент може да се стигне до всеобщо клане. Човек може да го подуши, какво да ти кажа. Този гълъб приличаше на револвер.

— Трябва да уведомим Реморино. Старецът идваше от мазето, това е странно.

— Слушай, остани за малко на пост, а аз ще сляза до мазето да погледна да не би някой друг да върши глупости там.

— Ще сляза с теб.

— Добре, тези тук така и така спят спокойно.

Светлината в асансьора беше неопределено синя и той вървеше надолу с бръмчене като в научнофантастичен роман. В мазето нямаше жива душа, но една от вратите на хладилника беше открехната и от процепа струеше лъч светлина. Талита спря до вратата с ръка на устата, докато Оливейра се приближаваше. Беше 56, помнеше много добре, семейството всеки момент трябваше да се изсипе тук. От Трелеу. А междувременно 56 бе имал приятелско посещение, струваше си човек да си представи разговора му със стареца с гълъба, един от онези псевдодиалози, в които единият събеседник изобщо не се интересува дали другият говори или не, стига само да е пред него, стига само пред него да има нещо, каквото и да е, лице, стъпала, подаващи се от леда. Както той току-що бе говорил на Талита и й бе разказал какво е видял, разказа й, че го е страх, непрекъснато говореше за дупки и преходи, на Талита или на когото и да е, на две стъпала, подаващи се от леда, на каквато и да е антагонистична привидност в състояние да слуша и да се съгласява. Но докато затваряше вратата на хладилната камера и се опираше, без да знае защо, на края на масата, го завладя спомен като пристъп на повръщане, каза си, че едва преди ден-два му се бе сторило невъзможно да успее да разкаже каквото и да било на Травълър, маймуната не може да разкаже нищо на човека, и изведнъж, не знаеше как стана, се чу да говори на Талита, като че ли беше Мага, знаеше, че не е, но й говореше за дамата, за страха в коридора, за изкусителната дупка. Тогава (и Талита беше там, на четири метра зад гърба му, в очакване) това бе нещо като край, призив към чуждото милосърдие, повторното влизане в семейството на хората, гъбата, която пада с отвратителен плясък в средата на ринга. Усещаше се, сякаш си отива от самия себе си, изоставяше се, за да се хвърли — блуден (кучи) син — в прегръдките на лесното помирение, а оттам — на още по-лесното връщане към света, към възможния живот, към времето на неговите години, към разума, който ръководи действията на добрите аржентинци и на човешката твар изобщо. Беше в своя малък, удобен хладилен Хадес, но нямаше никаква Евридика, която да търси, да оставим това, че бе слязъл съвсем спокойно с асансьор, и сега, докато отваряше един от хладилниците и вадеше бутилка бира, камък, оставил се на произвола на съдбата, стига да свърши тази комедия.

— Ела да пийнеш една глътка — отправи покана. — Много по-добре, отколкото твоята лимонада.

Талита направи крачка и спря.

— Недей да ставаш некрофил — каза тя. — Да излизаме оттук.

— Това е единственото хладно място, признай си. Мисля, че ще си донеса и походно легло.

— Побелял си от студ — каза Талита, като се приближи. — Ела, не ми харесва да стоиш тук.

— Не ти ли харесва? Няма да излязат да ме изядат, онези горе са по-лоши.

— Ела, Орасио — повтори Талита. — Не искам да оставаш тук.

— Ти… — каза Оливейра, като я гледаше вбесен, но млъкна, за да отвори бирата — удари капачката в ръба на един стол. Виждаше толкова ясно един булевард под дъжда, но вместо да върви под ръка с някого и да му говори жалостиво, той беше този, когото водеха, бяха го хванали съчувствено под ръка и му говореха, за да се чувства доволен, толкова им беше мъчно за него, че, позитивно погледнато, си беше удоволствие. Миналото се преобръщаше, променяше знака си, накрая щеше да се окаже, че Милосърдието не е унищожително. Тази жена, която играеше на дама, изпитваше жал към него, беше толкова ясно, че чак пареше.

— Можем да продължим да си говорим на втория етаж — каза назидателно Талита. — Вземи бутилката и ще ми сипеш малко.

— Oui madame, bien sûr madame[1] — каза Оливейра.

— Най-сетне проговори на френски. Ману и аз мислехме, че си дал обет. Никога…

— Assez — каза Оливейра. — Tu m’as eu, petite, Céline avait raison, on se croit enculé d’un centimètre et on l’est déjà de plusieurs mètres[2].

Талита го изгледа с неразбиращ поглед, но ръката й се вдигна, без тя да си дава сметка за това движение, и за миг докосна гърдите на Оливейра. Когато я отдръпна, той се втренчи в нея сякаш изотдолу, с очи, които идваха отнякъде другаде.

— Откъде да знае човек — каза Оливейра на някого, който не беше Талита. — Откъде да знае човек дали не си ти тази, която тази нощ плюе в мен толкова жалост. Откъде да знае човек дали всъщност не трябва да плаче от любов, докато не напълни четири-пет легена. Или да плачат вместо теб, както и правят в момента.

Талита му обърна гръб и тръгна към вратата. Когато спря, за да го изчака, объркана и в същото време поддала се на нуждата да го чака, защото да се отдалечи от него в този момент беше все едно да го остави да падне в кладенеца (с хлебарки, с шарени парцали), видя, че се усмихва и че и усмивката пак не е за нея. Никога не го беше виждала да се усмихва така, нещастно и същевременно цялото му лице бе обърнато към нея и съвсем открито, без обичайната ирония, приемаше нещо, което сигурно идваше към него от центъра на живота, от онзи другия кладенец (с хлебарки, с шарени парцали, с лице, носещо се из мръсната вода?), приближаваше се до нея в мига, когато приемаше онова неназовимо нещо, накарало го да се усмихва. И целувката му също не беше за нея, не се случваше тук като гротеска до хладилна камера, пълна с мъртъвци, толкова близо до спящия Ману. Като че ли достигаха един до друг от някакво друго място, с друга част от самите себе си, и това не се отнасяше до тях, като че ли плащаха или вземаха нещо заради други хора, като че ли всеки от тях беше голем и двамата осъществяваха невъзможна среща между техните господари. И Флегрейските поля, и онова, което Орасио бе промърморил за спускането, някаква пълна глупост, че Ману и всичко, което бил Ману и било на равнището на Ману, не можело да участва в церемонията, защото започналото тук било като да галиш гълъба, като мисълта да станеш да направиш лимонада на дежурния, като да вдигнеш крак, да го свиеш и да подритнеш камъчето от първия квадрат към втория, от втория към третия. По някакъв начин бяха проникнали някъде другаде, там, където можеше да си облечен в сиво, а да си в розово, където можеше да си се удавила в една река (и това вече не го мислеше тя), а да се появиш една нощ в Буенос Айрес, за да повториш върху дамата самия образ на онова, до което току-що бяха успели да се доберат, последния квадрат, центъра на мандалата, шеметния Игдрасил, откъдето се излиза на един открит плаж, безграничен простор, към света под клепачите, който обърнатите навътре очи разпознават и зачитат.

 

(–129)

Бележки

[1] Да, мадам, добре мадам (фр.) — бел.прев.

[2] Достатъчно. Успя да ме преметнеш, малката, Селин е имал право — мислиш, че си загазил мъничко, а всъщност си затънал до шията (фр.) — бел.ред.