Хулио Кортасар
Игра на дама (80)

79.

Изключително педантична бележка на Морели: „Да опитам «roman comique»^[1] в смисъл на текст, който да успее да намекне за други ценности и по този начин да подпомогне антропофанията, която все още смятаме за възможна. Изглежда, че обикновеният роман сякаш проваля търсенето, като ограничава читателя до своята сфера, а тя е толкова по-точно определена, колкото по-добър е романистът. Задържане насила в различните степени на драматичното, психологическото, трагичното, сатиричното или политическото. В замяна на това става дума да се опита текст, който не грабва читателя, но все пак задължително го превръща в съучастник, като под конвенционалното развитие на повествованието му нашепва други, по-езотерични посоки. Демотическо писане за женския читател^[2] (който освен това няма да прочете повече от няколко страници, съвсем изгубен и скандализиран, ще се проклина, че е дал толкова пари за книгата), някакво смътно противопоставяне на йератическо писане.

Да се провокира, да се създаде небрежен, разплитащ се, несвързан текст, антироманов до най-малката подробност (макар и не антироманен). Без да си забранява големите ефекти на жанра, когато ситуацията го изисква, но помнейки съвета на Жид ne jamais profiter de l’élan acquis^[3]. Като всички любими на Запада създания романът се задоволява с една затворена структура. Да се застане решително против, да се потърси и тук отварянето и затова да се изтръгне из корен всяка систематичност при изграждането на характери и ситуации. Метод: иронията, непрестанната самокритика, липсата на свързаност, въображението, неслужещо на никого.

Един опит в тази посока изхожда от отхвърлянето на литературата, отхвърляне само частично, понеже се опира на думата, но то трябва да бди над всяко действие, предприето от автора и читателя. И така, романът да се използва, както се използва револвер, за да се защити мирът, като се промени знакът му. Да се вземе от литературата онова, което е живият мост между един човек и друг човек и което есето или трактатът правят възможно само между специалисти. Повествование, което да не е претекст за предаване на «послание» (послание само по себе си няма, има носители на посланието и те всъщност са посланието, така както обичта е този, който обича); повествование, което да действа като сгъстител на преживяванията, като катализатор на неясни и недотам разбрани понятия, и което влияе на първо място върху този, който го пише, затова то трябва да се пише като антироман, защото всяка затворена структура систематично ще оставя извън себе си тези известия, които могат да ни превърнат в преносители на послание, да ни доближат до собствените ни граници, а ние сме толкова далеч от възможността да се срещнем лице в лице с тях.

Странно как авторът се самосъздава чрез творбата си. Ако чрез тази магма, която е денят, потапянето в съществуването, искаме да дадем тласък на ценностите, които най-сетне да обявят антропофанията, тогава какво да правим вече с чистото разбиране, с горделивия разумен разум? От елеатите до днес диалектическото мислене е имало предостатъчно време да ни даде своите плодове. Ядем ги, много са вкусни, бъкат от радиоактивност. И в края на пира защо сме толкова тъжни, братя от хиляда деветстотин петдесет и някоя си?“

Друга, привидно допълнителна бележка:

„Положението на читателя. В общи линии, всеки романист очаква от читателя си разбиране, участие в собствения му авторов опит или приемане и превъплъщаване в дадено послание. Романистът от времето на романтизма иска да бъде разбран сам по себе си или посредством героите си, романистът от епохата на класицизма иска да поучава, да остави следа в историята.

Трета възможност: да направиш читателя съучастник, другар в пътя. Да го направиш едновременен с теб, тъй като четенето ще премахне времето на читателя и ще го пренесе във времето на автора. Така читателят ще може да стане съучастник и състрадалец на опита, през който преминава романистът, в същия момент и под същата форма. За да се постигне споменатото, естетическите уловки са безполезни, има значение единствено зараждащата се материя, непосредствеността на изживяното (предадена чрез думата наистина, но възможно най-малко натоварената естетически дума; и оттам «комичен» роман — антиклимаксите, иронията и още толкова други стрелки указатели, насочващи към другото).

За този читател, mon semblable, mon frère^[4], комичният роман (а какво е «Одисей»?) трябва да тече като онези сънища, за които имаме усещането, че са натоварени с нещо по-сериозно от тривиалните случки, но не успяваме да проумеем какво е то. В този смисъл комичният роман трябва да проявява образцова свенливост по отношение на читателя — не го мами, не го кара да възсяда какви ли не емоции или намерения, а му дава нещо подобно на изпълнена със значения глина, начало на моделирането, със следи от нещо, което може би е колективно, общочовешко, а не индивидуално. По-скоро му дава нещо като фасада, с врати и прозорци, зад които се разиграва мистерия, която читателят съучастник трябва да потърси (и оттам съучастничеството), но може и да не разкрие (и оттам състраданието). Това, което авторът на този роман трябва да е постигнал за самия себе си, ще се повтори (в по-голям размер може би, и това би било чудесно) у читателя съучастник. Колкото до женския читател, той ще си остане с фасадата, той вече знае, че има много хубави фасади, много trompe l’oeil^[5], и пред тях задоволително може да продължават да се представят комедиите и трагедиите на honnête homme^[6]. Така всички са доволни, а който роптае, нека го хване бери-бери.“