Хулио Кортасар
Игра на дама (34)

33.

„Нарочно ме остави сам — помисли Оливейра, докато отваряше и затваряше чекмеджето на нощното шкафче. — Деликатност или мръсен номер, зависи как ще го погледнеш. Може и да е на стълбището, слуша като долнопробен садист. Чака великата карамазовска криза, пристъп а ла Селин. Или преминава през някой от херцеговинските си изблици на гордост и след втората чашка черешова ракия в заведението на Бебер нарежда въображаемото таро и гласи церемонии за пристигането на Адгал. Изтезание с надежда: Монтевидео, Сена или Лука. Варианти: Марна, Перуджа. Но тогава ти всъщност…“

Запали една „Голоаз“ от фаса на предишната, погледна отново в чекмеджето, извади романа, като разсеяно си мислеше за жалостта — тема за дисертация. Жал към самия себе си, така е по-добре. „Никога не съм си поставял за цел щастието — помисли, като небрежно разлистваше романа. — Не е извинение, не е и оправдание. Nous ne sommes pas au monde. Donc, ergo, dunque…^[1] Защо да изпитвам жалост към нея? Защото намирам писмо до сина й, което всъщност е писмо до мен? Аз, автор на пълните събрани писма до Рокамадур. Никаква причина за жалост. Там, където е тя сега, косата й гори като кула и ме изгаря отдалеч, прави ме на пух и прах със самото си отсъствие. Дрън-дрън. Ще се справи чудесно без мен и без Рокамадур. Една прекрасна синя муха лети сред слънчевите лъчи, по някое време се удря в стъкло, бум, потича й кръв от носа, трагедия. След две минути вече е доволна, купува си картинка от някаква книжарница, тича да я пъхне в плик и да я изпрати на някоя от неустановените си приятелки със северни имена, разпръснати из най-невероятни държави. Как можеш да изпитваш жалост към котка, към лъвица? Машини за живот, съвършени светкавици. Единствената ми вина е, че в мен нямаше достатъчно гориво, та да си топли на воля ръцете и краката. Избра ме като неопалима капина, а се оказа, че съм кана вода във врата. Бедната, какво й сторих!“