Хулио Кортасар
Игра на дама (18)

17.

— Не обичам да говоря за него, за да се намирам на приказки — каза Мага.

— Добре — каза Грегоровиус, — аз само питах.

— Мога да говоря за нещо друго, ако искате да ме слушате как говоря.

— Не бъдете зла.

— Орасио е като сладко от гуаяба — каза Мага.

— Какво е сладкото от гуаяба?

— Орасио е като чаша вода по време на буря.

— А — каза Грегоровиус.

— Той е трябвало да се роди в ония времена, за които говори мадам Леони, когато е малко пийнала. Времена, в които никой не се тревожел, трамваите ги теглели коне, а войните се водели по полетата. Нямало хапчета против безсъние, казва мадам Леони.

— Прекрасният златен век — каза Грегоровиус. — И в Одеса са ми говорили за такива времена. Майка ми, толкова романтична, с разпуснатите си коси… Отглеждали ананаси по балконите, през нощта нямало нужда от гърнета, било нещо невероятно. Само че аз не виждам Орасио посред тая захаросана картинка.

— И аз не го виждам, но там нямаше да е толкова тъжен. Тук всичко го боли, боли го даже аспиринът. Наистина, снощи го накарах да изпие един аспирин, защото го болеше зъб. Взе аспирина и го загледа, много му беше трудно да се реши да го глътне. Каза ми много странни работи, че било зловредно да се ползват неща, които човек всъщност не познава, неща, измислени от други, за да успокоят неща, които също са им непознати… Вие знаете какъв е, като започне да си го върти на пръста.

— Повторихте няколко пъти думата „неща“ — каза Грегоровиус. — Тя не е особено изящна, но пък показва много добре какво става с Орасио. Той е жертва на нещността, това е очевидно.

— Какво е нещността? — каза Мага.

— Нещността е онова неприятно усещане, че там, където свършва нашата самонадеяност, започва нашето наказание. Съжалявам, че използвам абстрактен и едва ли не алегоричен език, но искам да кажа, че Оливейра е патологично чувствителен към натрапчивостта на всичко, което го заобикаля, на света, в който живее, на това, което му е отредила съдбата, да го кажем по един приличен начин. С една дума, обстоятелствата го смазват. И още по-кратко, боли го светът. Вие го подозирахте, Лусия, и с милата си невинност предполагате, че Оливейра би бил по-щастлив в която и да е джобна Аркадия, изфабрикувана от която и да е мадам Леони на този свят, да не говорим за одеската ми майчица. Защото вие, предполагам, не повярвахте на онова за ананасите.

— Нито на онова за нощните гърнета — каза Мага, — трудно е за вярване.

На Ги Моно му текна да се събуди точно когато Роналд и Етиен бяха постигнали съгласие да слушат Джели Рол Мортън; Ги Моно отвори едното си око, реши, че гърбът, който се очертаваше на светлината на зелените свещи, е на Грегоровиус. Потръпна силно, зелените свещи, гледани от леглото, му правеха лошо впечатление, дъждът по капандурата се смесваше по странен начин с образите, останали от съня, беше сънувал някакво абсурдно, но обляно от слънце място, където Габи вървеше гола и хвърляше трохи хляб на едри като патки и изключително глупави гълъби. „Боли ме глава“, каза си Ги. Джели Рол Мортън изобщо не го интересуваше, макар че беше забавно да слуша дъжда по капандурата и Джели Рол, който пееше: Stood in a corner, with her feet soaked and wet…^[1] Вонг сигурно би изфабрикувал тутакси някоя теория за реалното и за поетическото време, ама Вонг наистина ли беше казал, че ще направи кафе? Габи храни гълъбите и Вонг, гласът на Вонг, се пъха между краката на Габи, гола, в градина с неудържими цветя, и казва: „Тайна, която научих в казиното на Мантон“. Много е възможно в крайна сметка Вонг да се появи с пълна кана кафе.

Джели Рол седеше на пианото, отмервайки леко ритъма с крак по липса на по-добър ударен инструмент, Джели Рол можеше да пее „Mamie’s Blues“, полюшвайки се леко, с очи, втренчени в някакъв орнамент на тавана или в някаква муха, която лети насам-натам, или в някакво петно, което се движи насам-натам в очите на Джели Рол. Two-nineteen done took my baby away…^[2] Това бил животът — влакове, които са докарвали и откарвали хора, докато човек си стои на един ъгъл с мокри крака, заслушан в някакво механично пиано и смехове, и докосва жълтеникавите стъкла на залата, за чийто вход невинаги е имал пари. Two-nineteen done took my baby away… Бабс беше се качвала на толкова влакове в живота си, обичаше да пътува с влак, ако накрая я чака някой приятел, ако Роналд прокарва ръка по бедрото й сладостно както сега и рисува музиката по кожата й, Two-seventeen’ll bring her back some day^[3], разбира се, един ден някой друг влак ще я върне, но кой знае дали Джели Рол ще е на този перон, на това пиано, в този час, когато бе пял блусовете на Мами Дездъм, дъждът по една капандура в Париж в един през нощта, мокрите крака и проститутката, която мърмори If you can’t give a dollar, gimme a lousy dime^[4], Бабс беше казвала подобни неща в Синсинати, всички жени са казвали подобни неща някога някъде, дори в леглата на кралете, Бабс си имаше специална представа за леглата на кралете, при всички положения обаче една жена би казала нещо такова, If you can’t give a million, gimme a lousy grand^[5], въпрос на съотношение, но защо пианото на Джели Рол беше толкова тъжно, толкова подобно на този дъжд, който събуди Ги Моно и бе разплакал Мага, а Вонг така и не идваше с кафето.

— Стига толкова — каза Етиен с въздишка. — Не знам как търпя този боклук. Вълнуващо е, но е боклук.

— Естествено, не е медальон на Пизанело — каза Оливейра.

— Нито опус еди-кой си от Шьонберг — каза Роналд. — Защо ми го поиска? Като оставим настрана интелигентността, липсва ти милосърдие. Някога да си бил с подгизнали обувки в полунощ? На Джели Рол му се е случвало, усеща се, като пее, това нещо му е познато, старче.

— По-добре рисувам със сухи крака — каза Етиен. — И не ми излизай с доводите на Армията на спасението. По-добре ще направиш, ако пуснеш нещо по-интелигентно, като онези сола на Сони Ролинс. Типовете от уест коуст^[6] поне те карат да си мислиш за Джаксън Полък или за Тоуби, вижда се, че са излезли от възрастта на пианолата и на кутия с водни боички.

— Той е способен да повярва в прогреса на изкуството — каза Оливейра с прозявка. — Не му обръщай внимание, Роналд, извади със свободната си ръка плочата със „Stack O’Lee Blues“, поне има едно соло на пиано, което ми се струва, че си заслужава.

— Това за прогреса на изкуството е суперизвестна глупост — каза Етиен. — Но в джаза, както и във всяко друго изкуство, винаги има купища изнудвачи. Едно нещо е музиката, която може да се превърне в чувство, друго — чувството, което има претенцията да мине за музика. Бащинска болка във фа диез, саркастичен смях в жълто, виолетово и черно. Не, малкия, изкуството започва отсам или отвъд това, но никога не е това.

Май никой нямаше намерение да му противоречи, защото Вонг внимателно внасяше кафето и Роналд, свивайки рамене, беше пуснал Уеърингс Пенсилвейниънс и сред ужасното стържене се долавяше темата, която очароваше Оливейра — един анонимен тромпет и после пианото; всичко това сред пушилка от стар фонограф, изключително лош запис с евтин оркестър сякаш отпреди времената на джаза, но в крайна сметка от такива стари плочи, от плаващите сцени и от нощите в Сторивил се беше родила единствената универсална музика на века, нещо, което сближаваше хората повече и по-добре от есперанто, ЮНЕСКО или авиолиниите, една музика, достатъчно примитивна, за да постигне универсалност, и достатъчно добра, за да сътвори собствената си история със схизми, отрицания и ереси, със своя чарлстон, своя блек ботъм, своя шими, своя фокстрот, своя стомп, своите блусове, ако трябва да приемем класификациите и етикетите, този или онзи стил, суинг, бибоп, кул, прииждането и отдръпването на романтизма и класицизма, хот джаз и интелектуален джаз, музика-човек, музика с история за разлика от тъпата скотска танцова музика — полка, валс, самба; музика, която позволяваше да я разпознаеш и оцениш в Копенхаген и в Мендоса или в Кейптаун, сближаваше младежите, понесли плочи под мишница, даваше им имена и мелодии като шифри, по които да се разпознаят, да навлязат в тях и да се почувстват по-малко сами в обкръжението на шефове на кантори, семейства и безкрайно горчиви любови, музика, допускаща всякакви изблици на въображение и всякакви вкусове — колекция от прегракнали 78 оборота с Фреди Кепард или Бънк Джонсън, реакционната изключителност на Диксиленд, академичната специализираност на Бикс Байдербек или скокът в голямата авантюра на Телониъс Мънк, Хорас Силвър или Тад Джоунс, превземките на Ерол Гарнър или Арт Тейтъм, разкаянията и тържествените отричания, пристрастията към малките състави, мистериозните записи под псевдоними и названия, наложени от производителите на плочи или от мимолетен каприз, цялото това франкмасонско сборище в събота вечер в някоя студентска стая или в мазето на тайфата, с момичета, които предпочитат да танцуват, докато слушат „Star Dust“ или „When your man is going to put you down“, и ухаят бавно и сладко на парфюм, на кожа и на топлина, а когато стане късно, се оставят да бъдат целувани, и някой е пуснал „The blues with a feeling“, и почти не се танцува, двойките просто стоят прави и се поклащат, и всичко е неясно, и мръсно, и гадно, и всеки мъж иска да изтръгне тези затоплени от тялото сутиени, докато ръцете галят гърба, а момичетата с полуотворена уста се оставят на приятния страх и на нощта, тогава се издига един тромпет, който ги обладава заради всички мъже, взема ги в една-единствена топла фраза и ги пуска да паднат като прекършени стебла в ръцете на партньорите им, и после неподвижен бяг, скок в нощния въздух, над града, докато педантичното пиано не им помогне да дойдат на себе си, изцедени, примирени и все още девствени до следващата събота, всичко това е музика, която плаши седналите в партера, онези, които мислят, че нищо не е истинско, ако няма напечатани програми и разпоредители, и така си върви светът, а джазът е като птица, която мигрира, емигрира, имигрира или трансмигрира, прескочибариера, изиграймитничаря, нещо, което се носи или се разпространява, и тази нощ във Виена пее Ела Фицджералд, докато в Париж Кени Кларк открива клуб в някое мазе, а в Перпинян танцуват пръстите на Оскар Питърсън, Сачмо пък с дарбата да бъде вездесъщ, която сам Бог му е дал, е навсякъде — в Бирмингам, във Варшава, в Милано, в Буенос Айрес, в Женева, в целия свят, каквото и да се случи, той е дъждът, хлябът и солта, нещо абсолютно безразлично към националните ритуали, към непоклатимите традиции, към езика и фолклора — един облак без граници, наблюдател на въздуха и водата, архетипна форма, нещо отпреди, отдолу, което помирява мексиканци с норвежци и руснаци с испанци, отново ги води към тъмния, забравен огън на центъра, несръчно, недодялано и за кратко ги връща към някакъв произход, на който са изменили, посочва им, че може би е имало други пътища и този, по който са тръгнали, не е бил единственият и не е бил най-добрият, или че може би е имало други пътища и този, по който са тръгнали, е бил най-добрият, а може би е имало и други сладки пътища, по които да тръгнат, но не са тръгнали или са тръгнали половинчато, и че човек винаги е нещо повече от човек и нещо по-малко от човек: повече от човек, защото носи в себе си онова, за което джазът намеква, което крие и дори съдържа като предзнаменование, и по-малко от човек, защото е превърнал тази свобода в естетическа или етическа игра, шахматна дъска, където си е запазил мястото на офицер или кон — дефиниция на свобода, преподавана в училищата, точно в училищата, където никога не са били преподавани и никога няма да бъдат преподавани на децата първият такт на някой рагтайм и първата фраза на някой блус и т.н., и т.н.

I could sit right here and think a thousand miles away,

I could sit right here and think a thousand miles away,

Since I had the blues this bad, lean I remember the day…^[7]