Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rayuela, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016-2017 г.)

Издание:

Автор: Хулио Кортасар

Заглавие: Игра на дама

Преводач: Стефка Кожухарова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо издание

Издател: Издателска група „Агата-А“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Аржентинска

Печатница: „Унискорп“

Редактор: Красимир Тасев

Коректор: Димана Илиева

ISBN: 954-540-051-X; 978-954-540-051-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2498

История

  1. — Добавяне

125.

Как да съществува като куче сред хората — тема за неохотни размишления, докато изпиеш две чашки и побродиш из предградията, нарастващо подозрение, че само алфата дава омегата, че всякакво запъване на някакъв междинен етап — епсилон, ламбда — е като да се завъртиш с единия крак на пода. Стрелата лети от ръката към целта, пътят няма среда, няма XX век между X и XXX. Човек би трябвало да е в състояние да се изолира от вида вътре в самия вид и да избере кучето или рибата от началото на времената като отправна точка, за да поеме към самия себе си. Няма път за доктора по филология, няма пролука към известния алерголог. Вписани във вида, те ще бъдат това, което трябва да бъдат, а ако не, няма да бъдат нищо. С големи заслуги, дума да не става, но винаги епсилон, ламбда или пи, никога алфа и никога омега. Човекът, за когото става дума, не приема тези псевдореализации, великата прогнила маска на Запада. Оня тип, който е бродил по улиците до моста на булевард „Сан Мартин“ и пуши на един ъгъл, зазяпан в някаква жена, която си оправя чорапа, има съвсем неразумна идея за онова, което той нарича реализация, и не съжалява, защото нещо му казва, че в тази неразумност се таи зрънцето, че лаят на кучето е по-близо до омегата, отколкото дисертация за деепричастието у Тирсо де Молина. Какви глупави метафори. Но той се е закучил, сега е времето да го кажем. Какво търси? Себе си ли търси? Нямаше да се търси, ако вече не се беше намерил. Значи се е намерил (но това вече не е неразумно, ergo не трябва да му се доверява човек. Само да го отпуснеш малко, и Разумът ти вади специален бюлетин, формулира ти първото съждение от верига, която ще те отведе само до диплома или до калифорнийска виличка с играещи на килима дечица за огромна радост на майка им). Да видим, нека да я караме полека: Какво търси тоя тип? Себе си ли търси? Търси себе си като индивид? Като индивид, за който се предполага, че е извън времето, или като историческо същество? Ако е последното, губи си времето. Ако, напротив, търси себе си извън каквото и да било случайно обстоятелство, онова за кучето може и да не е зле. Но да я караме полека: много му харесва да си говори така, като баща на син, за да може после да си достави голямото удоволствие на всички деца — да провали плановете на стария, да вървим piano piano[1], да видим каква е тая работа с търсенето. Е, добре, търсенето не е търсене. Проницателно, нали? Не е търсене, защото нещо вече сме намерили. Само че срещата някак не се получава. Има месо, картофи и праз, ама няма манджа. Тоест вече не сме с останалите, вече сме престанали да бъдем граждани (все за нещо ме изхвърлят като плевел отвсякъде, Лутеция да потвърди), но и не сме успели да излезем от кучето, за да стигнем до онова, което няма име, да го наречем помирение, спогаждане.

Ужасно начинание е да тъпчеш в някакъв кръг, чийто център е навсякъде, а окръжността — никъде, ако трябва да се изразим схоластично. Какво се търси? Какво се търси? И петнайсет хиляди пъти да го повториш, все едно че удряш стената с чук. Какво се търси? Какво е това помирение, без което животът не е нищо повече от някаква неопределена подигравка? Не помирението на светеца, защото в идеята да се снизиш до кучето, да започнеш отново от кучето или от рибата, или от мръсотията и грозотата, и мизерията, и каквато и да е друга проява на нищожност, винаги има някаква носталгия по светостта, като че ли се съжалява за някаква нерелигиозна святост(и тук започва неразумността), някакво състояние без каквото и да било различие, без светец (защото светецът винаги е светецът и онези, които не са светци, а това скандализира нещастен тип като него, който се възхищава на прасеца на девойката, заета да си оправя изкривения чорап), тоест ако има помирение, то трябва да е нещо друго, а не състоянието на святост, изключително открай време. Трябва да е нещо иманентно, без необходимостта оловото да бъде жертвано заради златото, целофанът заради стъклото, по-малкото заради повечето; напротив, неразумността изисква оловото да струва колкото златото, повечето да е в по-малкото. Алхимия, неевклидова геометрия, up to date[2] неопределеност за действията на духа и плодовете от тях. Не става дума за издигане — стар идол на ума, опроверган от историята, стар морков, който вече не може да излъже магарето. Не става дума за усъвършенстване, пречистване, спасяване, избиране, свободна воля, за път от алфата до омегата. Вече сме там. Всеки вече е там. Изстрелът е в пистолета, но трябва да се натисне спусъкът, а се оказва, че пръстът прави знаци, за да спре автобуса или нещо подобно.

Как говори, колко говори този пушач, който се мотае из предградията. Девойката вече си оправи чорапа, готово. Виждаш ли? Форми на помирението. II mio supplizio…[3] Може би всичко е толкова просто, само подръпваш бримката, приглаждаш я с наслюнчен пръст. Вероятно би било достатъчно да си дръпнеш носа и да си го наместиш до ухото — съвсем малко да нарушиш удобството на обстоятелствата. Но не, и така не става. Няма нищо по-лесно от това да сложиш на кантара всичко извън теб, като че ли можеш да си сигурен, че вън и вътре са двете носещи греди на къщата. Но нищо не е както трябва, историята ти го казва, самият факт, че го мислиш, вместо да го изживяваш, ти доказва, че не е както трябва, че сме се напъхали в някаква тотална дисхармония, а всичките ни средства я прикриват посредством обществената структура, историята, йонийския стил, радостта на Ренесанса, повърхностната тъга на романтизма и така си я караме, пък нека ни гонят.

 

(–44)

Бележки

[1] Бавно, бавно (ит.) — бел.ред.

[2] Актуална (англ.) — бел.ред.

[3] Моето мъчение (ит.) — бел.прев.