Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rayuela, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Стефка Кожухарова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Латиноамериканска литература
- Магически реализъм
- Модернизъм
- Постмодернизъм
- Поток на съзнанието
- Сюрреализъм
- Теория на игрите
- Оценка
- 3,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2016-2017 г.)
Издание:
Автор: Хулио Кортасар
Заглавие: Игра на дама
Преводач: Стефка Кожухарова
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: Испански
Издание: Първо издание
Издател: Издателска група „Агата-А“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: Аржентинска
Печатница: „Унискорп“
Редактор: Красимир Тасев
Коректор: Димана Илиева
ISBN: 954-540-051-X; 978-954-540-051-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2498
История
- — Добавяне
2.
Първоначално всичко тук беше като кръвопускане, като бичуване за вътрешно ползване, необходимост да усещаш тъпия паспорт със сини корици в джоба на сакото, а ключа от хотела — съвсем сигурно на пирона на таблото. Страхът, невежеството, заслепяващият блясък — това се казва така, това се иска така, сега тази жена ще се усмихне, в края на тази улица започва Ботаническата градина. Париж, пощенска картичка с рисунка на Клее на фона на мръсно огледало. Мага се бе появила един следобед на улица „Шерш-Миди“; когато се качваше към моето жилище на улица „Томб Исоар“, винаги носеше цвете, картичка с Клее или Миро, а ако нямаше пари, избираше някое чинарово листо от парка. По онова време аз събирах парчета тел и празни кашони по улиците рано сутрин и изработвах скулптури тип „мобил“, профили, които се въртяха над комините, безполезни машини, които Мага ми помагаше да боядисвам. Не бяхме влюбени, любехме се с лишен от привързаност критичен перфекционизъм, но след това пропадахме в ужасяващи мълчания и пяната в чашите бира ставаше като кълчища, стопляше се и спадаше, докато се гледахме и чувствахме, че това е времето. Накрая Мага ставаше и започваше безцелно да ходи из стаята. Неведнъж съм я виждал да се възхищава на тялото си в огледалото, да хваща гърдите си с ръце — позата на сирийските статуетки — и да плъзга очи по кожата си в бавна ласка. Така и не успявах да устоя на желанието да я повикам при себе си, да усетя как полека се отпуска върху мен, как отново се разгъва, след като за миг е била толкова сама и толкова влюбена пред вечността на тялото си.
Тогава не говорехме много за Рокамадур, удоволствието беше егоистично, стенеше и ни буташе с ниското си чело, връзваше ни с ръцете си, пълни със сол. Успях да приема безпорядъка на Мага като естественото условие за всеки миг, минавахме от споменаването на Рокамадур към чиния притоплени спагети, смесвахме виното с бира и лимонада, слизахме тичешком, за да ни отвори старицата на ъгъла две дузини стриди, свирехме на изтърбушеното пиано на мадам Ноге мелодии на Шуберт и прелюдии на Бах или успявахме да изтърпим „Порги и Бес“, подкрепяйки се с бифтек на плоча и кисели краставички. Безпорядъкът, в който живеехме, тоест редът, при който бидето естествено и постепенно се превръща в хранилище за плочи и за очакваща отговор кореспонденция, ми се струваше необходима дисциплина, макар и да не исках да го кажа на Мага. Много скоро разбрах, че действителността не трябва да се поднася на Мага методично — възхвалата на безпорядъка би я скандализирала толкова, колкото и отричането му. За нея нямаше безпорядък, разбрах го в мига, когато открих какво има в чантата й (беше в едно кафене на улица „Реомюр“, валеше и започвахме да се желаем), докато аз, след като идентифицирах безпорядъка, го приемах и улеснявах; от такива недостатъци бяха проникнати отношенията ми с почти всички и толкова пъти, опънат в легло, което от много дни не беше оправяно, докато слушах Мага да плаче, понеже някакво дете в метрото й било напомнило за Рокамадур, или докато я гледах да се реши, след като бе прекарала следобеда пред портрета на Алиенор Аквитанска, умираща от желание да заприлича на нея, ми хрумваше — нещо подобно на оригване на ума, — че цялата тази азбука на живота ми беше някаква мъчителна глупост, защото си оставаше само на нивото на диалектическото движение, на избора на неповедение вместо на поведение, на умерено неприличие вместо на посредствено приличие. Мага се решеше, разрошваше се, отново се решеше. Мислеше за Рокамадур, пееше нещо от Хуго Волф (лошо), целуваше ме, питаше ме за прическата си, започваше да рисува на някакво жълто листче и всичко това, неразривно, беше тя, докато аз там, в едно нарочно мръсно легло, пиех една нарочно топла бира, бях винаги аз и моят живот, аз с моя живот срещу живота на другите. Но определено бях доста горд, че съм скитник съзнателно и под луни и още луни, безчет перипетии, в които Мага и Роналд, и Рокамадур, и Клубът, и улиците, и моите морални болести и други загноявания, и Берт Трепа, и гладът понякога, и старият Труй, който ме измъкваше от затрудненията, под повърнати нощи на музика и тютюн, и дребни мерзости, и всякакви трикове, все едно дали под, или над всичко това, не желаех да се преструвам, както тогавашните бохеми, че този безпорядък на джоба е висш порядък на духа или какъвто и да било друг етикет, също толкова мухлясал, както не желаех да приема, че е достатъчно съвсем малко благоприличие (благоприличие, младежо!), за да се измъкна от толкова много мръсен памук. И така се бях срещнал с Мага, която бе мой свидетел и мой шпионин, без да го съзнава, и раздразнението, че мисля за всичко това и знам, че както винаги ми е много по-лесно да мисля, отколкото да съм, че в моя случай ergo-то от онази фразичка не беше нито толкова ergo[1], нито нещо подобно, и така си вървяхме по левия бряг, Мага не осъзнаваше, че е мой шпионин и мой свидетел, възхищаваше се безмерно на разнообразните ми познания, на това, че владеех литературата и дори cool джаза — за нея пълна мистерия. И заради всички тези неща се чувствах антагонистично близо до Мага, обичахме се с диалектиката на магнита и стружката, на нападението и защитата, на топката и стената. Предполагам, че Мага хранеше илюзии относно мен, сигурно вярваше, че съм излекуван от предразсъдъци или започвам да възприемам нейните, при всички случаи по-леки и поетични. В разгара на крехкото доволство, посред измамното примирие, протегнах ръка и докоснах кълбото Париж, безкрайната му материя, която се навиваше около себе си, магмата на въздуха и на изрисуваното в прозореца, облаци и мансарди, тогава нямаше безпорядък, тогава светът продължаваше да бъде нещо вкаменено и установено, съвкупност от елементи, които се въртяха, закачени на пантите си, валмо от улици и дървета, и имена, и маси. Нямаше безпорядък, който да отвори врати към спасението, имаше само мръсотия и мизерия, чаши с бира на дъното, дамски чорапи в единия ъгъл, легло, което мирише на секс и на коса, една жена, която прокарва фината си прозрачна ръка по бедрата ми, проточвайки ласката, която ще ме изтръгне за малко от това бдение в абсолютната празнота. Винаги прекалено късно, защото, макар че се любихме толкова пъти, щастието би трябвало да е нещо друго, нещо може би по-тъжно от този покой и тази наслада, нещо като полъх от еднорог или остров, безкрайно падане в неподвижността. Мага не знаеше, че целувките ми са като очи, които започват да се отварят отвъд нея, а аз сякаш бях излязъл, бях се изсипал в друга фигура на света — шеметен лоцман върху черен корабен нос, който пори водите на времето и ги отрича.
В онези дни на петдесет и някоя започнах да се чувствам като натикан в капан между Мага и една друга представа за онова, което трябваше да се случи. Беше идиотско да се бунтувам срещу света Мага и света Рокамадур, когато всичко ми подсказваше, че едва възвърнал независимостта си, щях да престана да се чувствам свободен. Бях лицемерен като малцина и ме дразнеше да ме шпионират чрез собствената ми кожа, чрез краката ми, чрез начина, по който изпитвах наслада с Мага, чрез опитите ми на папагал в клетка, четящ Киркегор през решетките, но ми се струва, че най-вече ме дразнеше Мага, която не съзнаваше, че ми е свидетел, а, напротив, беше убедена в моята върховна автархия; но онова, което наистина ме вбесяваше, бе съзнанието, че никога няма да бъда по-близо до свободата си както в онези дни, когато се чувствах като натикан в капан от света Мага, а страхът да се освободя беше приемане на поражението. Болеше ме да призная, че нито с атаките на обобщенията, нито с щита на манихейството или с тъпите, съсухрени дихотомии не можех да си проправя път по стълбите на гара „Монпарнас“, по които Мага ме влачеше, за да навестим Рокамадур. Защо да не приема това, което се случва, без да се опитвам да го обясня, без да прилагам понятия за ред и безпорядък, за свобода и за Рокамадур като човек, който подрежда саксии с мушкато в някой двор на улица „Кочабамба“? Може би трябва да пропаднеш в дълбините на глупостта, за да уцелиш резето на клозетната врата или на Гетсиманската градина. Тогава се чудех, че въображението на Мага я бе довело дотам да нарече сина си Рокамадур. В Клуба се уморихме да търсим причината, Мага казваше само, че синът носел името на бащата, но след като бащата изчезнал, било по-добре да го нарече Рокамадур и да го изпрати на село, за да бъде отгледан en nourrice[2]. Понякога Мага по цели седмици не говореше за Рокамадур и това винаги съвпадаше с периодите й на надежда, че ще успее да стане певица изпълнителка на lieder[3]. Тогава Роналд с червенокосата каубойска глава сядаше на пианото, а Мага ревеше Хуго Волф с ожесточение, което караше мадам Ноге да трепери, докато нижеше в съседната стая пластмасови мъниста, които после продаваше на една сергия на булевард „Севастопол“. Мага определено ни харесваше, когато пееше Шуман, но всичко зависеше от луната и от това какво щяхме да правим тази нощ, а също и от Рокамадур, защото, щом Мага си спомнеше за Рокамадур, пеенето й отиваше по дяволите и Роналд, сам на пианото, имаше достатъчно време да разработва идеите си за бибопа или сладостно да ни убива с блусове.
Не искам да пиша за Рокамадур, поне не днес, по-скоро изпитвам нужда да се доближа повече до себе си, да оставя да падне всичко, което ме отделя от центъра. Накрая винаги споменавам центъра, без ни най-малка гаранция, че знам какво казвам, отстъпвам пред лесната уловка на геометрията, с която нашият западен живот претендира да постигне ред: Ос, център, смисъл на съществуването, Омфалос — все имена на индоевропейската носталгия. Дори това съществуване, което понякога се опитвам да опиша, този Париж, из който се нося като изсъхнал лист, нямаше да бъдат видими, ако зад тях не пулсираше копнежът по Оста, по повторната среща със същността. Колко думи, колко термини за все същото объркване. От време на време се убеждавам, че глупостта се нарича триъгълник, а осем по осем е лудост или куче. Прегърнал Мага — мъглявина с конкретни очертания, мисля, че има еднакъв смисъл да направя фигурка от мекото на хляба, да напиша романа, който никога няма да напиша, или да защитя с живота си спасителните за народите идеи. Махалото за миг се връща обратно и аз отново се потапям в успокояващите категории — незначителна фигурка, трансцендентен роман, героична смърт. Подреждам ги в редица от по-малкото към по-голямото — фигурка, роман, героизъм. Мисля за йерархиите на ценностите, изследвани толкова добре от Ортега, от Шелер — естетическото, етическото, религиозното. Религиозното, етическото, естетическото. Етическото, религиозното, естетическото. Фигурката, романът. Смъртта, фигурката. Езикът на Мага ме гьделичка. Рокамадур, етиката, фигурката, Мага. Езикът, гъделът, етиката.
(–116)