Хулио Кортасар
Игра на дама (2)

1.

Щях ли да срещна Мага? Толкова пъти, когато идвах от улица „Сена“, бе достатъчно само да погледна към арката по посока на „Ке дьо Конти“ и, едва различил контурите в светлината с цвят на пепел и маслини, която се носеше над реката, вече забелязвах тънкия й силует, вписан в „Пон-де-з-Ар“ — понякога ходеше насам-натам, друг път стоеше до железните перила, надвесена над водата. Беше толкова естествено да пресечеш улицата, да изкачиш стъпалата към моста, да тръгнеш по тънката му снага и да се приближиш до Мага, а тя да се усмихне, без да се учудва, убедена като мен, че една случайна среща е най-малката случайност в живота ни и че точни срещи си определят само хората, които си пишат на карирани листове или изстискват от долу на горе тубата с паста за зъби.

Но сега нямаше да е на моста. Финото й лице с полупрозрачна кожа сигурно наднича в старите входове из еврейския квартал Маре или може би бъбри с някоя жена, която продава пържени картофи, или си хапва топли наденички на булевард „Севастопол“. Отидох все пак до моста, но Мага я нямаше. Сега Мага не пресичаше пътя ми и макар че всеки знаеше адреса на другия и познавахме всяка дупка от стаите си на псевдостуденти в Париж, всяка пощенска картичка, отворила прозорче към Брак или Гирландайо, или към Макс Ернст в евтините гипсови орнаменти или в крещящите тапети, никой от нас не би потърсил другия в квартирата му. Предпочитахме да се срещаме на моста, на терасата на някое кафене, в някой киноклуб или наведени над някоя котка в някой двор из Латинския квартал. Бродехме, без да се търсим, но със съзнанието, че бродим, за да се намерим. О, Мага, във всяка жена, която приличаше на теб, се натрупваше някаква оглушителна тишина — остро, кристално безмълвие, което по-късно се свличаше тъжно като затварящ се мокър чадър. Точно така, Мага, чадър, може би си спомняш онзи стар чадър, който принесохме в жертва в една долчинка на парка Монсури една мразовита мартенска вечер. Изхвърлихме го, понеже, още когато го намери на площад „Конкорд“, не беше съвсем здрав, но ти все пак го ползва доста, предимно за да ръгаш в ребрата хората в метрото и в автобуса — неизменно несръчна и разсеяна, ти мислеше за кадънките или за фигурата, която две мухи описваха по тавана на вагона. Но онази вечер се изля истински порой и, когато влизахме в парка и ти гордо се опита да отвориш чадъра, в ръката ти се разрази буря от студени светкавици и черни облаци, парчета разкъсан плат падаха сред отблясъци от изтръгнати спици, а ние се смеехме като луди и, докато дъждът ни мокреше, си мислехме, че чадър, намерен на площад, трябва да умре достойно в парк, за да избегне лишения от благородство край в кошчето за боклук или зад бордюра на някоя алея; тогава го сгънах колкото се може по-добре, занесохме го на възвишението близо до мостчето над железницата и оттам го хвърлих с всичка сила в долчинката, покрита с мокра трева, докато ти надаваше вик, в който сякаш смътно долових проклятие на валкирия. И той потъна в долчинката като кораб, предал се на зелените води, зелените разбунени води, à la mer qui est plus félonesse en été qu’en hiver^[2] на вероломната вълна, Мага, според названията, които дълго и обстоятелствено изреждахме, влюбени в Жуанвил и в парка, прегърнати, подобни на мокри дървета или на актьори от страшно слаб унгарски филм. И остана в тревата, мъничък и черен като настъпено насекомо. Не помръдваше, никоя от пружините му не се опъна както преди. Край. Свърши се. О, Мага, но не бяхме доволни.

Какво търсех на „Пон-де-з-Ар“? Май този декемврийски четвъртък бях решил да отида на десния бряг да пия вино в малкото бистро на улица „Ломбар“, където мадам Леони разглежда дланта ми и ми предсказва пътешествия и изненади. Никога не съм те водил при мадам Леони да ти гледа на ръка, сигурно ме е било страх, че ще прочете върху дланта ти някоя истина за мен — винаги си била зловещо огледало, ужасяваща машина за повторения и това, което наричаме любов, съм може би аз, изправен пред теб с жълто цвете в ръка, ти, хванала две зелени свещи, и времето, окъпало лицата ни с бавен дъжд от откази, сбогувания и билети за метро. Така че никога не съм те водил при мадам Леони, Мага; знам и друго, защото ти сама ми го каза — не обичаш да те виждам как влизаш в малката книжарница на улица „Верньой“, където един прегърбен старец попълва хиляди картончета и знае всичко, което може да се знае за историографията. Отиваш там, за да си играеш с котката, старецът те пуска да влезеш, без да те разпитва, доволен, че от време на време му подаваш по някоя книга от по-горните рафтове. Ти се грееш на печката му с голям черен кюнец и не ти е приятно да знам, че ще застанеш до тази печка. Всичко това обаче трябва да бъде казано, когато му дойде времето, само че е трудно да улучиш момента и дори сега, облакътен на моста, загледан в преминаващото виненочервено корабче — блестящо от чистота, красиво като огромна хлебарка, — на чийто нос жена с бяла престилка простираше дрехи на някаква тел, докато гледах боядисаните му в зелено прозорчета с пердета като на Хензел и Гретел, дори сега, Мага, се питам дали това обикаляне има смисъл, понеже, за да стигна до улица „Ломбар“, би било по-добре да мина по „Пон-Сен-Мишел“ и „Понс-Шанж“. Ако тази вечер, както толкова пъти досега, се бе оказала там, щях да знам, че разходката ми е имала смисъл, сега обаче, за да принизя съвсем несполуката си, я наричах обикаляне. Трябваше, след като вдигнах яката на канадката си, да продължа покрай реката, докато не навляза в района на големите магазини, който свършва чак при „Шатле“, да мина под виолетовата сянка на кулата „Сен Жак“ и да тръгна нагоре по моята улица с мисълта, че не съм те намерил, и с мисълта за мадам Леони.

Зная, че един ден пристигнах в Париж, зная, че известно време живях от заеми, като правех каквото правеха другите, и виждах каквото виждаха другите. Зная, че ти излизаше от едно кафене на улица „Шерш-Миди“ и се заговорихме. Онази вечер всичко вървеше зле, понеже аржентинските ми навици не ми позволяваха да пресичам непрекъснато от единия на другия тротоар, за да разглеждам джунджуриите по едва осветените витрини на улици, които вече не си спомням. Тогава те следвах неохотно, намирах те предвзета и невъзпитана, но те следвах, докато не се умори да не бъдеш уморена, и се пъхнахме в едно кафене на „Бул Миш“^[3], където неочаквано, между две кифлички, ми разказа един голям отрязък от живота си.

Как бих могъл да подозирам, че нещо, което изглежда лъжа, ще се окаже истина — сцена от Фигари с виолетки по здрач, мъртвешки бледи лица, глад и побои по ъглите. По-късно ти повярвах, по-късно имаше причини, имаше я мадам Леони, която, гледайки ръката ми, преспала върху гърдите ти, почти повтори твоите думи. „Сега тя страда някъде. Винаги е страдала. Много е весела, обожава жълтото, нейната птица е косът, нейният час — нощта, нейният мост — «Пон-де-з-Ар».“ (Виненочервеното корабче, Мага, защо ли не отплавахме с него, докато още не бе станало късно.)

Забележи, още не се бяхме запознали, а животът старателно започна да заплита каквото трябва, за да ни раздели. Ти не можеше да се преструваш и аз веднага разбрах, че за да те видя, както аз искам, първо трябва да затворя очи и тогава — отначало нещо подобно на жълти звезди (те се рееха в кадифено желе), после скокливи червени следи, оставени от веселието и от часовете — постепенно навлизах в един свят Мага, целият несръчност и объркване, но също и папрати, подписани от паяка Клее, цирка Миро, огледалата от пепел Виейра да Силва, един свят, където ти се движеше като шахматен кон, който се движи като тур, който пък се движи като офицер. През онези дни ходехме в киноклубовете да гледаме неми филми, защото аз с тази моя култура, нали така, но ти, горкичката, не разбираше абсолютно нищо от онези пожълтели неистови конвулсии отпреди твоето раждане, от онази набраздена емулсия, по която се мятаха мъртъвци, обаче изневиделица се появяваше Харолд Лойд и ти се отърсваше от водата на съня, а накрая се убеждаваше, че е било чудесно, пък и Пабст, пък и Фриц Ланг. Малко ме дразнеха твоята мания за съвършенство, скъсаните ти обувки, отказът ти да приемеш приемливото. Ядяхме хамбургери на кръстовището при Одеон и отивахме с велосипеди до Монпарнас, до някой хотел, до някоя възглавница. Друг път обаче продължавахме до Порт д’Орлеан, опознавахме все по-добре района от празни участъци отвъд булевард „Журдан“, където понякога в полунощ се събираха членовете на Клуба на змията, за да разговарят с един сляп ясновидец — какъв стимулиращ парадокс. Оставяхме велосипедите на улицата и бавно навлизахме в пустеещите участъци, като се спирахме, за да гледаме небето, понеже това е едно от малкото места в Париж, където небето струва повече от земята. Пушехме известно време седнали върху купчина боклуци и Мага ме галеше по косата или тананикаше мелодии, които дори не бяха измислени — абсурдни речитативи, прекъсвани от въздишки или спомени. Аз използвах случая, за да си мисля за ненужни неща — метод, който бях започнал да практикувам преди години в болницата и който ми се струваше все по-нужен и плодотворен. С огромни усилия, като събирах образи, на които да се опра, и мислех за миризми и лица, успявах да измъкна от нищото чифт кафяви обувки, които бях носил в Олавария през 1940 г. Бяха с гумени токове и толкова тънки подметки, че когато валеше, чак душата ми подгизваше. Щом този чифт обувки бе в ръката на спомена, останалото идваше само — лицето на доня Мануела например или поетът Ернесто Морони. Но го отпъждах, понеже играта се състоеше в това да възстановиш само незначителното, ненатрапващото се, погиналото. Треперещ при мисълта, че няма да си спомня, разкъсван от желанието да си дам отсрочка, оглупял в стремежа си да целуна времето, най-сетне виждах до обувките тенекиената кутия от чай „Слънце“, която майка ми ми беше дала в Буенос Айрес. И чаената лъжичка, лъжичка капан, върху която черните мишлета изгаряха живи в чашата с гореща вода, като изпускаха цвъртящи мехурчета. Убеден, че паметта съхранява всичко, а не само Албертините и важните за сърцето и слабините събития, упорствах да възстановя обстановката на работната ми маса във Флореста, лицето на едно неприпомняемо момиче на име Хекрептен, подобните на лъжички писци от несесера ми за пети клас, и накрая се разтрепервах отчаян (понеже никога не успявах да си припомня тези писци, знам, че стояха в специално отделение, но не помня колко бяха, нито мога да определя точно момента, когато бяха два или шест) и продължавах, докато Мага не ме целунеше и не издухаше в лицето ми дима от цигарата и топлия си дъх, така тя ме връщаше при себе си, смеехме се и тръгвахме отново сред купчините боклук да търсим другите от Клуба. Тогава вече бях разбрал, че моят знак е търсенето — емблема на излизащите нощем без определена цел, аргумент на убийците на компаси. С Мага говорехме до изтощение за патафизика, понеже и на нея й се случваше (и нашата среща беше такава, и още толкова неща, тъмни като фосфора) все да попада в изключенията, да се вмества в рамки, различни от тези на другите хора, и всичко това, без да презираме когото и да било, без да се смятаме за изчезващи Малдорори или за някаква привилегирована разновидност на Мелмот Скиталеца. Не вярвам светулката да изпитва особено самодоволство от неоспоримия факт, че е едно от най-невероятните чудеса в този цирк, и все пак, стига да предположим, че тя има съзнание, ще разберем, че всеки път, щом коремчето й засияе, светещата гадинка сигурно усеща приятен гъдел от привилегията си. По същия начин Мага бе очарована от невероятните бъркотии, в които винаги се заплиташе, тъй като в живота й законите непрекъснато търпяха провал. Беше от тези, които разрушават мостовете със самото си преминаване или пък с плач и вик се сещат, че са видели на някоя витрина лотарийния билет, току-що спечелил пет милиона. Аз от своя страна бях свикнал да ми се случват умерено необикновени неща и не намирах, че е кой знае колко ужасно да вляза в тъмна стая за някоя плоча и да усетя как в дланта ми се мята живото тяло на гигантска стоножка, решила да поспи точно върху плочата. Или например да намеря доста сив или зелен мъх в кутия с цигари, да чуя изсвирването на локомотив точно в мига и точно с такъв тон, че да се включи ex officio^[4] в пасаж от симфония на Лудвиг ван, или да вляза в някоя pissotière^[5] по улица „Медичи“ и да видя мъж, допреди малко уринирал старателно, който се отдръпва от своето отделение, обръща се към мен и ми показва върху дланта на ръката си, като скъпоценен предмет, като църковна утвар, член с ей такъв размер и цвят, и в същия миг да разбера, че този човек е съвсем еднакъв с друг (макар че не беше другият), който преди двайсет и четири часа бе изнесъл в Salle de Géographie^[6] доклад за тотеми и табута и бе показал на публиката, изящно положени върху дланта му, бастунчета от слонова кост, пера от птица-лира, ритуални монети, вкаменелости, надарени с магически свойства, морски звезди, изсушени риби, снимки на кралски любовници, дарове от ловци и огромни препарирани бръмбари, които караха неизменно присъстващите дами, уж уплашени, да потръпват от удоволствие.

В края на краищата не е лесно да се говори за Мага, която по това време сигурно броди из Белвил или Пантен и старателно гледа надолу, търсейки червено парцалче. Ако не го намери, ще продължи да върви така цяла нощ, ще рови в кофите за боклук с изцъклени очи, убедена, че ще й се случи нещо ужасно, ако не открие този залог за изкупление, този знак за опрощение или отсрочка. Зная какво е, защото и аз се подчинявам на тези знаци, и на мен понякога ми се случва да търся червеното парцалче. Още от малък изтърва ли нещо на земята, трябва да го вдигна на всяка цена, защото, ако не го направя, ще се случи нещастие, не с мен, а с някого, когото обичам и чието име започва с първата буква на падналия предмет. Най-лошото е, че изтърва ли нещо, нищо не може да ме спре и няма смисъл да го вдига друг, понеже проклятието остава в сила. По тази причина често са ме вземали за луд и наистина съм луд, когато го правя, когато бързам да вдигна молив или късче хартия, изплъзнали се от ръката ми, както оная вечер с бучката захар в ресторанта на улица „Скриб“, разкошен ресторант, претъпкан с делови мъже, проститутки със сребърни лисици и образцови съпружески двойки. Бяхме с Роналд и Етиен и аз изтървах бучка захар, която се търкулна под една маса, доста далеч от нашата. Вниманието ми бе привлечено първо от начина, по който бучката се търкулна, понеже обикновено те спират, едва докоснали пода, очевидно заради правоъгълната си форма. Но тази се държеше като топче нафталин, което засили опасенията ми, и стигнах дотам да мисля, че наистина са ми я измъкнали от ръката. Роналд, който ме познава, погледна към мястото, където се беше търкулнала бучката, и се разсмя. Това ме уплаши още повече, но страхът ми беше примесен с ярост. Приближи се един келнер — помислил, че съм изпуснал нещо ценно, писалка „Паркър“ или зъбна протеза, но той само ми пречеше и тогава, без да искам разрешение, се хвърлих на пода и затърсих бучката между обувките на хората — много любопитни, защото смятаха (и с основание), че става въпрос за нещо важно. На масата седяха една червенокоса дебелана, друга жена, не толкова дебела, но със същия вид на проститутка, и двама делови мъже или нещо от този род. Първото, което ми стана ясно, беше, че захарчето не се забелязва, макар да го видях как се търкулна до обувките (които се суетяха като кокошки). За проклетия на пода имаше килим и въпреки че беше отвратително протрит, бучката все пак бе успяла да се скрие в мъха му и не можех да я намеря. Келнерът се хвърли от другата страна на масата и между обувките кокошки, които закудкудякаха като луди някъде отгоре, вече шареха две четириноги. Келнерът все още беше убеден, че става дума за „Паркър“ или за златен луидор, и когато, напъхали се добре под масата, в полумрака, предразполагащ към задушевност, той ме попита и аз му казах, лицето му стана такова, че ми идеше да го напръскам с фиксаж, но на мен не ми беше до смях, стомахът ми се свиваше от страх, накрая съвсем се отчаях — келнерът се беше изправил вбесен, — посегнах и сграбчих обувките на жените, за да проверя да не би бучката да се е завряла под извивката на подметката, а кокотките кудкудякаха, деловите мъже петли ме кълвяха по гърба, чувах гръмкия смях на Роналд и Етиен, но лазех от маса към маса, докато не намерих захарчето, скрито до един стол зад крак в стил Втората империя. Всички бяха побеснели, дори и аз, и докато стисках в шепата си бучката, усетих как се пропива от потта по кожата ми и гадно се стапя в някакво лепкаво отмъщение, и подобни истории всеки ден.