Хулио Кортасар
Игра на дама (39)

38.

Талита не беше много сигурна дали Травълър се радва на репатрирането на някакъв негов приятел от младежките години, защото първото, което направи Травълър, когато научи, че някой си Орасио го връщат в Аржентина с парахода „Андреа С“, беше да изрита цирковия котарак математик и да заяви, че животът си е чисто преебаване. Както и да е, отиде да го чака на пристанището с Талита и с котарака математик, напъхан в кошница. Оливейра излезе от навеса на митницата с един-единствен лек куфар и като позна Травълър, вдигна вежди в нещо средно между учудване и досада.

— Какво ще кажеш, приятел?

— Здрасти — каза Травълър, като му стисна ръката с вълнение, каквото не беше очаквал.

— Виж сега — каза Оливейра, — да отидем до някоя скара на открито около пристанището да хапнем по някоя наденичка.

— Представям ти жена ми — каза Травълър.

Оливейра каза „Много ми е приятно“ и й протегна ръка почти без да я погледне. Но веднага попита какъв е този котарак и защо го носят на пристанището в тази кошница. Талита, обидена от отношението, го намери за определено неприятен и заяви, че се връща в цирка заедно с котарака.

— Добре — каза Травълър. — Сложи го до прозореца в трамвая, нали знаеш, че никак не обича коридора.

Щом стигнаха до скарата, Оливейра се захвана с червеното вино, наденичките и кренвиршите. Понеже разговорът не беше оживен, Травълър му разказа за цирка и как се е оженил за Талита. Представи в резюме политическата ситуация и спорта в страната, като обърна специално внимание на величието и упадъка на Паскуалито Перес. Оливейра каза, че в Париж се бил разминал с Фанхио и че патравият приличал на заспал. Травълър огладня и поръча дреболии. Хареса му, че Оливейра прие с усмивка първата аржентинска цигара и я изпуши с вид на ценител. Двамата заедно подхванаха друг литър червено и Травълър заговори за работата си, и че не е загубил надежда да намери друга, по-добра, тоест по-малко работа и по-добро заплащане, като все чакаше Оливейра да каже нещо, без да знае точно какво, каквото и да е, което да затвърди тази среща след толкова време.

— Хайде, разкажи нещо — предложи му Травълър.

— Времето — каза Оливейра — беше много променливо, но понякога имаше и добри дни. И още нещо, както много добре е казал Сесар Бруто: Ако отидеш през октомври в Париж, непременно Лувъра виж. Какво друго? А, да, веднъж стигнах до Виена. Има няколко страхотни кафенета, там дебеланите си водят кучетата и съпрузите да ядат щрудел.

— Добре, добре — каза Травълър. — Никой не те задължава да приказваш, ако нямаш желание.

— Един ден изтървах бучка захар под масата в едно кафене. В Париж, не във Виена.

— За да говори толкова за кафенета, няма смисъл човек да прекосява океана.

— Не трябват много думи за онзи, който разбира — каза Оливейра, докато разрязваше с изключително внимание навързаните кренвирши. — Такова нещо наистина няма в Града на светлината, приятел. Сума ти аржентинци са ми го казвали. Те плачат за бифтека, а дори се запознах с една госпожа, която си спомняше с носталгия за нашето вино. Според нея френското вино не става да го пиеш с газирана вода.

— Какъв ужас — каза Травълър.

— Естествено, доматите и картофите тук са по-вкусни от където и да било другаде по света.

— Ясно е — каза Травълър, — че си се отъркал в каймака на обществото.

— Понякога. В общи линии моето отъркване не им харесваше, за да използвам твоята изящна метафора. Каква влага, братче.

— А, да — каза Травълър. — Ще трябва отново да се аклиматизираш.

И продължиха в този дух още около двайсет и пет минути.