Хулио Кортасар
Игра на дама (77)

76.

И при Пола както винаги бяха ръцете. Свечеряване, умора от времето, изгубено по кафенетата в четене на вестници, които винаги са все същият вестник, и нещо като капак от бира, който лекичко го притиска в областта на стомаха. Човек е готов за какво ли не, може да попадне в най-лошите клопки на инерцията и занемареността и изведнъж една жена си отваря чантата, за да си плати кафето, и пръстите се заиграват за миг със заяждащата както обикновено закопчалка на чантата. Създава се впечатлението, че закопчалката пази входа към дома на зодиака, че когато пръстите на онази жена успеят да плъзнат тънката позлатена кукичка с едно недоловимо полузавъртане и механизмът се откачи, изригване ще заслепи посетителите, опиянени от перното и Тур дьо Франс, или по-скоро ще ги погълне, фуния от виолетово кадифе ще изтръгне света от рамките му — цялата Люксембургска градина, улица „Суфло“, улица „Гей Люсак“, кафенето „Капулад“, фонтана „Медичи“, улица „Мосю льо Пренс“, ще потопи всичко в едно последно бълбукане, оставило само една празна маса, отворената чанта, пръстите на жената, които вадят монета от сто франка и я подават на татко Рагон, докато Орасио Оливейра, естествено, напет и оцелял след катастрофата, се готви да каже каквото се казва по повод на големите катаклизми.

— О, знаете ли — отговори Пола. — Страхът не е силната ми страна.

Каза Oh, vous savez^[1] донякъде като сфинкса, преди да зададе гатанката, едва ли не извинително, не желаейки да злоупотребява с авторитет, за който се знае, че е голям. Говореше като жените в толкова романи, чиито автори не искат да губят време и влагат най-добрите описания в диалозите, като по този начин добавят полезното към приятното.

— Когато казвам страх — отбеляза Оливейра, седнал на пейката, покрита с червен плюш, отляво на сфинкса, — мисля преди всичко за обратната страна на нещата. Вие движехте ръката си, сякаш докосвахте някакъв предел, след който започва свят наобратно, където аз например бих могъл да се окажа вашата чанта, а вие — татко Рагон.

Очакваше Пола да се засмее и нещата да престанат да бъдат толкова засукани, но на Пола (после узна, че се казва Пола) тази възможност не й се стори достатъчно абсурдна. Когато се усмихваше, разкриваше малки и много равни зъби, леко притиснати от устните, покрити с ярко оранжево червило, но Оливейра все още беше при ръцете, както винаги го привличаха ръцете на жените, изпитваше нужда да ги докосва, да прокара пръсти по всяка фаланга, да проследи с движенията на японски кинезитерапевт недоловимите пътища на вените, да проучи състоянието на ноктите, да заподозре като хиромант къде са злокобните линии и благоприятните издатинки, да чуе грохота на луната, опрял до ухото си дланта на една малка ръка, леко влажна от любов или от чаша чай.