Хулио Кортасар
Игра на дама (104)

103.

И Пола не би разбрала защо през нощта той задържа дишането си, за да я слуша как спи и да дебне шумовете на тялото й. По гръб, заситена, тя дишаше тежко и само понякога заради някакъв неясен сън мърдаше с ръка или издишваше, повдигайки горната си устна, при което дъхът й я удряше в носа. Орасио лежеше неподвижно, с леко вдигната или подпряна на юмрук глава, цигарата увиснала между устните. В три след полунощ на улица „Дофин“ беше тихо, Пола вдишваше и издишваше, получаваше се нещо като леко течение, малка, траеща миг вихрушка, вътрешна тръпка, сякаш втори живот, Оливейра бавно се надигаше и доближаваше ухо до голата кожа, опираше се в извивката на стегнатия топъл тъпан, слушаше. Шумове, спускания и пропадания, лудиони^[1] и шумолене, движения на раци и голи охлюви, един черен свят без светлина, който се плъзгаше по плюша, понякога с леки избухвания, друг път нещата бяха по-прикрити (Пола въздишаше, помръдваше). Течен космос, флуиди, нощно разгръщане, плазма, която се надига и спада, непроницаема, мудна машина, която се движи неохотно, и изведнъж — скърцане, неудържимо втурване едва ли не под кожата, теч и бълбукане като при заприщване или слагане на филтър, коремът на Пола — черно небе с едри и отмерени звезди, проблясващи комети, въртене на необятни крещящи планети, море с шептящ планктон, мърморещи медузи, Пола микрокосмос, Пола — нощта на света, преразказана в нейната малка ферментираща нощ, в която киселото мляко и виното се смесваха с месото и зеленчуците, център на безкрайно богата и загадъчна, и далечна, и близка химия.