Хулио Кортасар
Игра на дама (25)

24.

— Не мога да се изразявам — каза Мага, бършейки лъжичката с един доста мръсен парцал. — Сигурно други могат да го обяснят по-добре, но аз винаги съм си била такава, много по-лесно е да говориш за тъжните, отколкото за веселите неща.

— Това е закон — каза Грегоровиус. — Съвършен изказ, дълбока истина. Прехвърлен в полето на литературното коварство, води до това, че от добрите чувства се ражда лоша литература и други в тоя дух. Щастието не се обяснява, Лусия, вероятно защото е най-пълно постигнатият момент от булото на Мая.

Мага го изгледа шашната. Грегоровиус въздъхна.

— Булото на Мая — повтори. — Но да не смесваме нещата. Вие много добре сте забелязали, че нещастието е, да кажем, по-осезаемо, може би защото от него се ражда раздвояването на субект и обект. Затова се запечатва така в спомена, затова бедствията могат да се разкажат толкова добре.

— Работата е там — каза Мага, като бъркаше млякото на котлона, — че щастието е само на един, докато нещастието, изглежда, е на всички.

— Изключително верен извод — каза Грегоровиус. — Освен това, забележете, аз не обичам да задавим въпроси. Онази вечер, на сбирката на Клуба… Е, водката на Роналд твърде много развързва езика. Не мислете, че съм нещо като куция дявол, само исках да разбера по-добре приятелите си. Вие и Орасио… Както и да е, във вас двамата има нещо необяснимо, някаква централна загадка. Роналд и Бабс казват, че сте съвършената двойка, че се допълвате. Аз не виждам да се допълвате чак толкова.

— Какво значение има?

— Не че има някакво значение, но ми казахте, че Орасио си е тръгнал.

— Това няма нищо общо — каза Мага. — Не мога да говоря за щастието, но това не значи, че не съм го изпитвала. Ако искате, мога да продължа да ви разказвам защо си тръгна Орасио, защо можех да си тръгна и аз, ако не беше Рокамадур — посочи неопределено към куфарите, към страшната бъркотия — книжа, съдове и плочи, които изпълваха стаята. — Всичко това трябва да се прибере, човек трябва да потърси къде да отиде… Не искам да оставам тук, много е тъжно.

— Етиен може да ви намери хубава светла стая. Когато Рокамадур се върне на село. Към седем хиляди франка на месец. Ако нямате нищо против, аз ще взема тази стая. Харесва ми, има флуиди. Тук може да се мисли, човек се чувства добре.

— Не мислете така — каза Мага. — Към седем момичето отдолу започва да пее „Les Amants du Havre“. Хубава песен е, ама с течение на времето…

Puisque la terre est ronde,

Mon amour t’en fais pas,

Mon amour t’en fais pas.^[1]

— Хубаво — каза Грегоровиус безучастно.

— Да, има голяма философия в нея, както би казал Ледесма. Не, вие не го познавате. Беше преди Орасио, в Уругвай.

— Негърът ли?

— Не, негърът се казваше Иренео.

— Значи историята с негъра е истина?

Мага го изгледа учудено. Грегоровиус наистина беше глупак. С изключение на Орасио (а понякога и…), всички, които я желаеха, винаги се държаха като кретени. Бъркайки млякото, се приближи до леглото и се опита да накара Рокамадур да изпие няколко лъжички. Рокамадур се разрева и отказа, млякото се стичаше по вратлето му. „Топитопитопи“, повтаряше Мага с глас на хипнотизатор, който обявява печалбите. „Топитопитопи“, опитвайки се да вкара лъжичката в устата на Рокамадур, той беше зачервен и отказваше да пие, но внезапно свали гарда, кой знае защо, плъзна се към другия край на леглото и започна да гълта лъжиците една след друга за огромно удоволствие на Грегоровиус, който си пълнеше лулата и се чувстваше мъничко баща.

— Чин-чин — каза Мага, като сложи съдчето до леглото и зави Рокамадур, който бързо се унасяше. — Температурата му още е висока, трийсет и девет и пет, ако не и повече.

— Няма ли да му я премерите?

— Много е трудно, после ще плаче двайсет минути, Орасио не може да го търпи. Ориентирам се, като го пипам по челото. Сигурно има над трийсет и девет, не знам защо не я смъква.

— Боя се, че всичко това е твърде емпирично — каза Грегоровиус. — А това мляко, не е ли вредно при такава температура?

— За малко дете не е толкова висока — каза Мага, докато палеше цигара „Голоаз“. — Най-добре ще е да изгасим светлината, за да заспи веднага. Там, до вратата.

От печката излизаха отблясъци, които ставаха все по-ярки, когато двамата седнаха един срещу друг и известно време пушиха, без да говорят. Грегоровиус гледаше как цигарата на Мага се издига и се спуска, за секунда лицето й — с изражение на странно блаженство — се разгаряше като жарава, очите й блестяха, докато го гледаше, после всичко се връщаше към полусянката, в която пъшкането и сумтенето на Рокамадур заглъхваха полека, докато не изчезнаха съвсем, последвани от леко изхълцване, което се повтаряше през определени интервали. Някакъв часовник удари единайсет.

— Няма да се върне — каза Мага. — В края на краищата трябва да дойде да си вземе нещата, но ми е все едно. Край, kaputt^[2].

— Питам се — каза Грегоровиус предпазливо. — Орасио е толкова чувствителен, толкова му е трудно в Париж. Той си мисли, че прави каквото си иска, че тук е много свободен, но всъщност се удря в стени. Трябва само човек да го види как върви по улиците, веднъж го следвах известно време от разстояние.

— Шпионин — каза Мага едва ли не любезно.

— Да кажем, наблюдател.

— Всъщност вероятно сте следвали мен, дори и да не съм била с него.

— Възможно е, но в този момент не ми хрумна подобно нещо. Поведението на моите познати особено ме интересува, винаги се оказва по-вълнуващо от шахматните задачи. Открих, че Вонг мастурбира и че Бабс практикува някакъв вид янсенистко милосърдие с лице, обърнато към стената, докато ръката й пуска парче хляб с нещо в него. Едно време се бях посветил на изучаването на майка ми. Беше в Херцеговина, преди доста години. Адгал ме омагьосваше, упорито носеше руса перука, когато аз много добре знаех, че косата й е черна. Никой в замъка не го знаеше, бяхме се настанили там след смъртта на граф Рослер. Когато я разпитвах (бях едва на десет години, щастливи времена), майка ми се смееше и ме караше да се кълна, че никога няма да издам истината. Не ми даваше мира тази истина, която трябваше да крия и която беше по-проста и по-красива от русата перука. Перуката бе произведение на изкуството, майка ми можеше да се реши съвсем естествено в присъствие на прислужничката, без тя да заподозре каквото и да било. Но когато оставаше сама, ми се искаше, не знам добре защо, да остана при нея скрит зад канапето или зад виолетовите завеси. Реших да пробия дупка в стената, която отделяше библиотеката от будоара на майка ми, работех през нощта, докато другите мислеха, че спя. Така успях да видя как Адгал сваля русата си перука, разпуска черните коси, които й придаваха толкова различен вид — беше толкова по-красива, а после сваля и другата перука; появи се съвършена билярдна топка, толкова отвратителна, че през нощта повърнах голяма част от гулаша върху възглавницата.

— Вашето детство ми прилича донякъде на затворника от Зенда — каза замислено Мага.

— Беше свят на перуките — каза Грегоровиус. — Питам се какво ли би правил Орасио на мое място. Всъщност говорехме за Орасио, вие искахте да ми кажете нещо.

— Това хълцане е странно — каза Мага, като гледаше към леглото на Рокамадур. — За пръв път му се случва.

— Сигурно е от храносмилането.

— Защо настояват да го заведа в болница? Днес следобед пак, лекарят с мравешкото лице. Не искам да го водя там, на него не му харесва. Правя за него всичко, което трябва да се направи. Бабс дойде тази сутрин и каза, че състоянието му не е толкова сериозно. И Орасио не мислеше, че е сериозно.

— Орасио няма ли да се върне?

— Не. Орасио ще се мотае насам-натам, ще търси какво ли не.

— Не плачете, Лусия.

— Секна се. Вече спря да хълца.

— Разкажете ми нещо, Лусия, ако така се чувствате по-добре.

— Не си спомням нищо, не си струва. Не, спомням си. Но защо? Какво странно име, Адгал.

— Да. Кой знае дали е истинското й име. Казаха ми…

— Както русата и черната перука — каза Мага.

— Както всичко — каза Грегоровиус. — Наистина спря да хълца. Сега ще спи до сутринта. Кога се запознахте с Орасио?