Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (7)

Шеста глава

Доктор Рави Парих изплуваше бавно от тъмнината, опитвайки се да възстанови напълно съзнанието си. Отвори очи. Лежеше с лице към пода. Студените кафяви плочки се тресяха под него всеки път, когато внимателно поставените взривни устройства вдигаха във въздуха другите лаборатории в северното крило и ги превръщаха в пламнали руини. Молекулярният биолог стенеше, опитвайки се да се пребори с пристъпите на болка и гадене.

Плувнал в пот, той се насили да се изправи, като се подпираше на ръце и колене. Повдигна бавно глава. Пред него се намираше високият от пода до тавана прозорец, който заемаше цялата предна стена на лабораторията. Капаците, обикновено пуснати, сега бяха широко отворени.

Близо до главата му странният метален цилиндър, на който толкова се чудеше, все още стоеше върху една от масите до прозореца. Мигащ дисплей в единия край отброяваше поредица от числа: 10… 9… 8… 7… 6… 5…

Малки кръгли заряди, прикрепени към прозореца, избухнаха един след друг сред оранжевочервени пламъци. От стъклото останаха само хиляди дребни парченца, които се изсипаха навън. От внезапната промяна в налягането десетки листове хартия се разхвърчаха във въздуха, а после излетяха през огромната дупка.

Все още зашеметен и отмалял, Парих наблюдаваше напълно объркан. Пое дълбоко дъх.

3… 2… 1. Мигащият дигитален дисплей замря. Превключвателят на клапа щракна и я превъртя в цилиндъра.

После с тихо съскане като на змия металният цилиндър с нанофаги започна да изпуска под високо налягане смъртоносното си съдържание към външния свят.

* * *

Невидимата струя нанофаги от втори стадий се понесе кротко през избития прозорец. Бяха десетки милиарди все още в инертно състояние частици в очакване на сигнала, който ще ги съживи. Изтласкана навън от системата за налягане на лабораторията „Харкорт“, огромната маса от микроскопични нанофаги постепенно се разпръсна и после бавно, много бавно се понесе из въздуха.

Невидимата мъгла се спусна бавно върху хилядите стъписани демонстранти от Движението на Лазар, които с ужас наблюдаваха как експлозиите разрушават горния етаж на института „Телър“. С всяко вдишване милиони нанофаги попадаха в белите дробове на протестиращите. Милиони други навлизаха в телата им през кожата на лицата или проникваха през лигавицата на очите.

За няколко секунди нанофагите останаха неактивни и се разнесоха чрез кръвоносните съдове и клетъчните стени по естествен път. Но един на всеки сто хиляди, по-голям и по-съвършен като модел от себеподобните си, веднага се активира. Тези контролирани механизми превземаха телата на приемниците, след което тръгваха на лов за някой от разнообразните биосигнали, които техните сензорни редици можеха да познаят. Всяко разчитане на сигнал бе съпроводено от освобождаване на потоци от кодирани уникални молекули.

Останалите нанофаги, които продължаваха да се движат кротко из тялото, разполагаха с по един сензор, способен да открива въпросните кодирани молекули дори ако съдържанието им бе разредено до няколко на милиард. Създатели наричаха тази способност на своя модел „рецептора на акулата“, тъй като имитираше способността на белите акули да подушват и най-малката капчица кръв из дълбините на морето. Сравнението беше ужасно точно и в още едно отношение. Всеки нанофаг реагираше и на най-слабия сигнал от кодирана молекула точно както акула, подушила прясна кръв във водата.

* * *

Притиснат в центъра на тълпата, стройният, загорял от слънцето мъж пръв разбра истинския кошмар, който тегнеше над демонстрантите. Както всички, и той се бе умълчал и наблюдаваше експлозиите. Повечето детонации ставаха в северната и източната част на института „Телър“ и изпращаха огромни кълба пламъци и отломки високо във въздуха. Но Малаки дочуваше и други, по-малки експлозии дълбоко във вътрешността на масивната сграда.

Жената до него, млада блондинка с решително изражение, облечена в широко армейско яке с навити ръкави, изведнъж изстена. Тя падна на колене и започна да се дави отначало леко, а после неудържимо. Макнамара я погледна и забеляза следите от спринцовка върху ръцете й. Някои бяха все още пресни.

Наркоманка, осъзна той и у него се породи смесено чувство на съжаление и отвращение. Вероятно митингът на Движението на Лазар я бе привлякъл заради обещаната от организаторите тръпка и от възможността да участва в нещо по-голямо и по-значимо от мизерния й живот. Дали тази млада глупачка бе взела свръхдоза тук и сега? Той въздъхна и коленичи, за да види дали може да й помогне.

После видя странната мрежа от бразди с червени ръбове, която бързо покриваше лицето й и белязаните от игли ръце, и веднага разбра, че това бе нещо много по-ужасно. Тя изстена отново, издавайки звук, който бе по-скоро животински, отколкото човешки. Браздите се разшириха. Кожата й се олющи и постепенно се разтвори в нещо като прозрачна слуз.

Ужасен, Макнамара видя как свързващите тъкани под кожата й — мускулите, сухожилията и хрущялите — също се размекнаха. Очите й се изцъклиха и изтекоха от кухините. Яркочервена кръв изпълни ужасяващите рани. Под кървавата маска, каквато представляваше сега лицето й, се показваха белите кости.

Вече сляпа, младата жена заопипва отчаяно с протегнати ръце. Още оцветена в червено слуз изтичаше от безформения отвор, където преди това беше устата й. Отвратен и засрамен от собствения си страх, Макнамара се отдръпна назад. Момичето падна, а тялото й се разтрепери от спазми. Ръцете и пръстите й се разпаднаха на купчина отделени кости. Пред очите му якето и джинсите й хлътваха все повече навътре, подгизнали от кръв и телесни течности, изтичащи от разчлененото тяло.

Макнамара, който имаше чувството, че е минала цяла вечност, бе вперил в нея очи невярващо, ужасено и без да може да отвърне погледа си. Сякаш тази жена бе изядена жива отвътре. Накрая тя се отпусна безжизнено, превръщайки се по-скоро в купчина кости и напоени със слуз дрехи, отколкото в неидентифициран човешки труп.

Той бързо се изправи, но сега чуваше страховит хор от мъчителни викове, стенания и виене, който идваше от тълпата край него. Стотици други протестиращи залитаха, хващаха се и се вкопчваха един в друг, докато отвътре нещо изяждаше плътта им.

Все още незасегнатите активисти на Движението на Лазар за миг останаха неподвижно, втренчени в земята, шокирани и смразени от страх. Но изведнъж те се разбягаха във всички посоки, прескачайки мъртвите и агонизиращите, обезумели от паника, мъчейки се да се измъкнат незасегнати от новата чума, която излиташе през взривените лаборатории на института „Телър“.

Малаки Макнамара побягна с тях. Той чуваше учестения пулс в ушите си, докато се чудеше колко ли му остава да живее.

* * *

Подполковник Джон Смит лежеше присвит в основата на стълбището в северното крило. Няколко мъчителни секунди не можеше да се помръдне. Всяка кост, всеки мускул в тялото му го боляха, сякаш изкълчени, наранени или раздрани по особено болезнен начин.

Институтът „Телър“ се разлюля, разтърсен от нова мощна експлозия някъде на горния етаж. Градушка от прах и изпотрошена мазилка се изсипа надолу по стълбите. Листове хартия, подпалени при взрива, се носеха из въздуха и падаха надолу по етажите като малки горящи факли.

Време е да тръгвам, каза си Смит. Ако останеше, пострадалата от бомбите сграда можеше да рухне и да го премаже. Внимателно изпъна тялото си и се изправи. Потрепери От болка. Петте метра от стълбището, които измина, като се преметна презглава, бяха лесната част, помисли си той и направи кисела физиономия. Поради острата болка в костите му всичко след това беше като непоносим кошмар.

Огледа се наоколо. Последните кълба червен дим от гранатата се разнасяха, но откъм партера се носеха облаци по-плътен и тъмен дим. Из цялата сграда горяха пожари. Погледна към тавана. Противопожарната система явно бе извън строя.

Смит облиза устни намръщено. Можеше да се обзаложи, че всичко това бе преднамерено. Не ставаше дума за разкрит индустриален шпионаж, нито за обикновен саботаж. Беше хладнокръвен, безмилостен тероризъм.

Протегна се към автомата, който лежеше до него. Беше цяло чудо, че не гръмна в ръцете му, докато се търкаляше по стълбите. Магазинът на автомата, който побираше тридесет патрона, бе някак странно изкривен. Натисна предпазителя — не помръдваше.

Захвърли автомата и извади деветмилиметровата берета. Пистолетът изглеждаше невредим, но болката, която усети, му подсказа, че на следващата сутрин ще има рана с форма на берета на кръста си.

Ако до утре сутринта останеш жив, напомни си той.

С пистолета в ръка Смит започна да си проправя път през горящата и полуразрушена от взривовете сграда. Не бе никак трудно да следва пътя, по който се бяха измъкнали нападателите. Бяха оставили след себе си само трупове.

Смит мина покрай няколко тела, сгърчени в изпълнения с дим коридор. Повечето от хората познаваше най-малкото по физиономия, а с някои от мъжете и жените бе контактувал лично. Между тях бе Такаши Укита, ученият, завеждащ лабораторията на „Номура Фарматек“. Беше прострелян с два куршума в главата. Джон поклати глава със съжаление.

Дик Пфаф и Бил Коримонд лежаха мъртви недалеч в същия коридор. И двамата бяха застреляни от упор. Те бяха старши изследователи от групата за нанотехнологии на института. Усилията им бяха насочени към разработване на миниатюрни самовъзпроизвеждащи се механизми, които да разграждат разливи от петрол, без да вредят на околната среда.

Колкото повече напредваше, толкова по-голяма ярост го обземаше. Парих, Бринкър, Пфаф, Коримонд, Укита и останалите бяха отдадени изцяло на науката изследователи и търсачи на истината. Изследванията им щяха да са от огромна полза на целия свят. А сега някакви терористи, някакви кучи синове ги бяха убили и пратили по дяволите дългогодишните им усилия. Той щеше да направи и невъзможното, за да накара същите тези терористи да си платят за престъпленията.

Смит ускори ход. Държеше очите си присвити. Някъде отпред се намираха мъжете, които трябваше да убие или да залови.

Мина край още трупове. Димът ставаше все по-гъст. Усещаше топлината от безконтролно разрастващите се пожари из офисите от двете страни на коридора. Някои от дървените врати вече се бяха подпалили. Смит се затича.

Накрая стигна до един от страничните входове, оставен полуотворен. Бързо се наведе и заоглежда за жици на взривно устройство. Не видя нищо и бързо се измъкна навън.

Пред погледа му се откри сцена като извадена от странните картини, изобразяващи ада, дяволите и проклятията — един от любимите сюжети на средновековните християни. Хиляди ужасени активисти на Движението на Лазар се опитваха да напуснат района на института, лазейки с мъка през градината от кактуси, пелин и диви цветя. Някои се олюляваха, после падаха на колене с отчаяни викове и стенания. Един след друг те се препъваха и падаха. Смит се бе вторачил в тях с ужас. Стотици хора буквално се разпадаха и се превръщаха в червеникава слуз. Стотици други вече бяха станали на купчини от изпоцапани дрехи и бели кости.

За момент почувства непреодолимо желание да се обърне и да избяга. Имаше нещо толкова зловещо, нечовешко в онова, което се случваше с тези хора, че страхът, който смяташе, че отдавна е погребал с тренировки, дисциплина и воля, се завърна у него. Никой не биваше да умира по този начин, помисли си той отчаяно. Никой не бива да става свидетел на разлагането на собственото си тяло, докато е още жив.

С огромно усилие Смит отклони поглед от разпадащата се плът и безформените трупове пред института. С пистолета в ръка той огледа внимателно бягащата към оградата тълпа, опитвайки се да открие онези, които не показват признаци на страх, а се движат самоуверено, без паника. Забеляза група от шестима мъже, които крачеха спокойно към оградата. Бяха на стотина метра пред него. Четирима, облечени в сини защитни комбинезони, мъкнеха тежки чанти с инструменти. Смит поклати глава. Това бяха специалистите, поставили бомбите в института. Другите двама мъже, които вървяха няколко крачки зад тях, бяха облечени в еднакви тъмносиви костюми. Бяха въоръжени с къси автомати „Узи“. По-ниският от двамата беше горе-долу с неговия ръст и с късо подстригана черна коса. Но другият, който наистина грабна вниманието му, як мъж с кестенява коса, който явно даваше заповедите, беше поне с една глава по-висок от останалите.

Смит затича отново. Втурна се през откритата площ, заобикаляйки зловещите останки от хора, разхвърляни навсякъде, и догони бързо оттеглящите се терористи. Беше на по-малко от петнадесет метра от тях, когато шефът им обърна глава, за да се наслади за последно на разрушения и обхванат от пламъци институт „Телър“, и го забеляза.

— Нападение! Откъм гърба! — извика гигантът.

Той вече бе насочил автомат към Смит и веднага откри огън по него.

Джон се хвърли вдясно и падна по гръб. Веднага се изправи и се подпря на коляно, насочвайки беретата. Без да се прицелва, натисна спусъка и стреля два пъти. Нито един от куршумите не улучи, но поне накараха едрия мъж да се снижи зад висок храст от пелин.

Още един откос от узи раздроби земята точно зад Смит, разпръсквайки наоколо огромни буци пръст. Той се превъртя. Чернокосият нападател връхлиташе срещу него отстрани и стреляше, докато тичаше.

Джон насочи беретата, изпреварвайки мъжа със секунди. Издиша бавно и стреля три пъти. Първият изстрел не улучи. Вторият и третият куршум се забиха в крака и дясното рамо на терориста.

Виейки от болка, чернокосият се олюля и падна. Двама от мъжете в защитни костюми пуснаха куфарите с инструменти и се затичаха да му помогнат. В същия миг високият мъж изскочи от храста и започна отново да стреля.

Смит усети, че един от куршумите проби подплатата на якето му. Нажежената въздушна струя опари ребрата му.

Отново се претърколи, опитвайки се отчаяно да се измъкне от насочения автомат. Още куршуми се забиха в пясъка и сухата растителност около него. В очакване едрият мъж да стреля отново, Смит отвърна с няколко изстрела напосоки с надеждата да го принуди да се прикрие.

Все още претъркулвайки се, той се мушна зад голям камък, полузаровен сред участък от висока трева. Легна по корем. Автоматичната стрелба засипа издадената част на камъка.

Ревът на мощен двигател заглуши трясъка от стрелбата. Джон внимателно подаде глава, за да види какво става. Видя огромен тъмнозелен форд екскършън да набира скорост през една от дупките в оградата. Джипът зави надясно, а после тръгна право към полесражението. Стотици демонстранти, изпаднали в паника, се разбягаха от пътя му, докато джипът подскачаше на скорост през неравния терен.

Спирачките изскърцаха, автомобилът поднесе и после спря съвсем близо до групата терористи. Облаците прах, които вдигна с гумите си, се разсеяха бавно от вятъра. Защитени от големия автомобил, четиримата специалисти по експлозивите хвърлиха куфарите си на задната седалка, напъхаха ранения терорист вътре, а после и те се вмъкнаха в колата. Все още стреляйки към Смит, кестенявият гигант се оттегляше назад към автомобила. Той се хилеше, а очите му светеха от удоволствие.

Ах, ти, мръсен убиец! Гневът на Джон избухна в неудържима ярост, която надделя над всякакъв инстинкт за самосъхранение. Без въобще да се замисли, той се изправи и насочи беретата към стрелеца.

Изненадан от неговата дързост, високият мъж мина от премерени изстрели изцяло на автоматична стрелба. Автоматът „Узи“ затрещя лудо.

Смит чуваше как куршумите свистят във въздуха съвсем близо до главата му. Не им обръщаше внимание. Съсредоточи се изцяло към своята мишена. Петдесет метра бе пределът на точната стрелба с неговия пистолет, така че концентрацията бе от решаващо значение. Насочи мерника на беретата към масивните гърди на мъжа и го задържа.

Започна да натиска спусъка, произвеждайки изстрел след изстрел, без да измества мерника. Първият куршум проби дупка във вратата откъм седалката за пътници на автомобила само на сантиметри от бедрото на огромния мъж. Вторият счупи стъклото съвсем близо до лакътя му. Джон се намръщи. Беретата даваше отклонение вляво. Измести леко мерника и отново стреля. Този път деветмилиметровият куршум изби автомата от ръцете на терориста и го запрати далеч от него. Куршумът рикошира от бронята на джипа, разпръсквайки дъжд от искри.

Уплашен от стрелбата по автомобила, шофьорът натисна рязко педала на газта. Гумите на форда се превъртяха за секунда на празни обороти, но после поддадоха на тягата. Тъмнозеленият джип потегли, забуксува отново, докато завиваше рязко, и отпраши с рев към оградата, изоставяйки високия мъж сред облак прах и пясък.

За момент гигантът замръзна на място, докато наблюдаваше как хората му го изоставят. После за изненада на Смит той само вдигна широките си рамене и се обърна към американеца с напълно безизразно лице. Джон се приближи до него с насочен пистолет.

— Горе ръцете!

Мъжът остана на място, без да мърда.

— Казах горе ръцете! — кресна Смит.

Той продължи да върви, скъсявайки разстоянието все повече. Спря на около петнадесет метра, откъдето знаеше, че може да насочи куршума където пожелае.

Мъжът не каза нищо. Зелените му очи се присвиха. Изражението им напомняше на Джон на тигър в клетка, който обикаля напред-назад покрай човешка плячка, която не може да достигне.

— И какво ще направиш, ако откажа? Ще ме убиеш — отговори най-после високият мъж.

Гласът му бе по-тънък, отколкото Джон очакваше, а английският му — перфектен, без следа от акцент.

Смит кимна хладно.

— Ако се наложи.

— Тогава действай — каза мъжът.

Без да чака повече, той се хвърли напред със смъртоносната грация на хищник. Дясната му ръка се стрелна под сакото, измъквайки остър боен нож.

Смит натисна спусъка на беретата. Тя отскочи нагоре, а откатът избута плъзгача назад, изхвърляйки празната гилза. Този път обаче плъзгачът остана в задния край. Смит изруга тихичко. Току-що бе изстрелял последния от петнадесетте патрона на пистолета.

Деветмилиметровият куршум улучи противника му от лявата страна. За част от секундата той се олюля назад. Погледна малката дупка с червени ръбове върху сакото си. От раната бликаше кръв и се стичаше бавно по тъмния плат. Разтвори пръстите на лявата си ръка и стисна ножа с дясната. Устните му се разтегнаха в жестока усмивка. Поклати глава, имитирайки съжаление.

— Не беше съвсем точен. Както виждаш, още съм жив.

Все още зловещо усмихнат, зеленоокият мъж се канеше да убие противника си, описвайки с ножа криволичеща, почти хипнотизираща дъга. Смъртоносното острие блестеше на слънцето.

Отчаян, Смит хвърли срещу него вече ненужната берета.

Огромният мъж се наведе, за да избегне удара, и атакува. Замахна с невероятна бързина към гърлото на американеца.

Смит отскочи встрани. Острието на ножа мина на по-малко от сантиметър от лицето му. Бързо заотстъпва назад. Дишаше тежко.

Зеленоокият го последва. Отново замахна, този път по-ниско.

Джон се извъртя на една страна, замахна силно с юмрук, опитвайки се да счупи китката на мъжа. Все едно удари висококачествена стомана. Ръката му изтръпна. Отново отстъпи назад и раздвижи пръстите си. Срещу какво, по дяволите, се биеше? Едрият мъж се канеше да го атакува за трети път с още по-широка усмивка, явно се забавляваше. Замахна уж с дясната ръка, с която държеше ножа, но нанесе толкова силен удар в ребрата на Смит с лявата, че изкара въздуха от дробовете му. Джон се олюля назад, опитваше да си поеме дъх — сега се бореше да остане на крака и в съзнание.

— Може би трябваше да запазиш последния патрон за себе си — каза учтиво зеленоокият мъж. Той вдигна бойния нож. — Щеше да е по-бързо и по-безболезнено от това.

Смит продължи да отстъпва и се заоглежда за нещо, което да му послужи за оръжие. Нищо — само пясък и спечена земя. Почувства, че го обзема паника. Стегни се, Джон, заповяда си той. Ако се гипсираш пред това копеле, мъртъв си. Може и да те убие, но нека поне да е в битка.

Стори му се, че чува вой на полицейски сирени някъде в далечината — сирени, които доближаваха. Но зеленоокият мъж продължаваше да го дебне, твърдо решен да го убие.