Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (41)

Четиридесета глава

Вторник, 19 октомври

Минаваше полунощ, но все още по добре осветените парижки улици се движеха хора, които се прибираха у дома след вечеря и други забавления. Макар и доста встрани от оживените кафенета, бирарии и клубове на квартал „Маре“, улица „Вини“ също имаше своите пешеходци.

Един от тях, сбръчкана стара жена, навлечена дебело срещу нощния есенен студ, се тътреше с мъка нагоре по улицата. Високите й токчета кънтяха върху настилката. Тя стискаше здраво торбата си от плат под мишница, явно решена да защити своята собственост срещу крадци. Уморена и с болки в краката, тя поспря пред номер 18, за да си почине и да поеме дъх. Прозорците на последния етаж светеха под пресечения под ъгъл покрив на старата каменна сграда. На долните етажи осветлението беше загасено.

Дишайки тежко, старата жена се спря на съседната четириетажна жилищна сграда на номер 16. Тя се суетя доста дълго пред входа — първо ровейки в огромната торба, а после явно затруднена да напъха ключа. Най-после се справи. Ключалката щракна. С усилие тя отвори тежката врата и се заклатушка бавно към вътрешността.

На улицата отново се възцари тишина.

Няколко минути по-късно двама мъже, единият тъмнокос, а другият побелял, се появиха на улица „Вини“. И двамата бяха облечени в тъмни канадки и носеха през рамо пътни чанти. Вървяха един до друг, като си бъбреха на разговорен френски за времето, за несигурните полети със самолет в тия времена. За всеки, който ги погледнеше, те приличаха на хора, които се връщат от пътуване през уикенда.

Спряха пред сградата на номер 16. По-младият тъмнокос мъж отвори вратата и я задържа за своя по-възрастен спътник.

— След теб, Питър — каза той тихо и махна с ръка.

— Възрастта преди красотата, а? — промърмори другият мъж и се мушна в тесния и тъмен вход, след което любезно поздрави възрастната жена, която ги очакваше.

После и Джон Смит влезе в сградата, но преди това отлепи спокойно черната лента, с която „старицата“ беше затиснала резето на ключалката, за да не се затвори вратата. Той сви лентата на топче и я пъхна в джоба на канадката си, след което пусна вратата да се затвори.

— Добре си се справила с ключалката — похвали Смит навлечената дебело стара дама, която стоеше до Питър Хауел.

Ранди Ръсел му се ухили. Под маската от бръчки и провиснала кожа, която прибавяше около четиридесет години към истинската й възраст, очите й светеха, пълни с енергия и възбуда.

— Ами завърших с най-висок успех от всички в моя клас във Фермата — каза тя, имайки предвид тренировъчната база на ЦРУ близо до Уилямсбърг, щата Вирджиния. — Радвам се, че не съм си губила напразно времето там.

— Сега накъде? — попита Смит.

Тя посочи с глава към коридор, който излизаше от входното фоайе.

— От там — каза Ранди. — Централното стълбище води към последния етаж. На всеки етаж има площадки с входните врати за апартаментите.

— Някакво раздвижване сред обитателите?

Ранди поклати глава.

— Не. Вижда се светлина под няколко врати, но иначе е спокойно. И нека не вдигаме шум, момчета. Не ми се ще да прекарам следващите двадесет и четири часа, като отговарям на тъпи въпроси в най-близката префектура на полицията.

Начело с Ранди тримата се заизкачваха внимателно по стълбите — движеха се бавно покрай площадки, на които имаше велосипеди, детски колички и малки пазарски колички на две колела. На последния етаж се сблъскаха с още една заключена врата, която веднага поддаде на шперца на Ранди. Минаха през вратата и се озоваха на покривната площадка — градина от типа, който парижаните много обичаха — миниатюрен градски парк, оформен с лабиринт от керамични саксии с дървета джуджета, храсти и цветя. Намираха се в задната част на жилищната кооперация, отделена от улица „Вини“ с редица високи комини, изпоцапани със сажди, и гора от радио- и телевизионни антени.

На тази височина студеният есенен бриз донасяше приглушено шумовете на града — клаксони на автомобили, които се движеха по булевард „Бомарше“, пронизителния вой на мотопедите, които препускаха из тесните улички, смеха и музиката, които се носеха през отворената врата на нощен клуб някъде наблизо. Обилно осветените бели кубета на базиликата във византийски стил „Сакре Кьор“ блестяха на север високо над Монмартър.

Смит се придвижи внимателно до ръба на покрива и се надвеси над парапета от ковано желязо на орнаменти. В тъмнината ниско долу успя да различи само редица кофи за смет, които заемаха почти цялото платно на тясна уличка. Стената на другата стара жилищна сграда се издигаше вертикално от обратната страна на покривната градина. През капаците на прозорците и спуснатите завеси се процеждаше жълтата светлина от включени лампи. Той се върна няколко крачки назад и отиде при Питър и Ранди и скромното прикритие, което им осигуряваха градинските дръвчета и храсти.

Вдясно от тях се мержелееше потъналата в мрак парижка централа на Движението на Лазар. Двете сгради бяха близо една от друга, но тази на улица „Вини“ 18 беше един етаж по-висока. Шестметровата сляпа стена от камък ги делеше от стръмния покрив на тяхната цел.

— Добре — прошепна Питър и коленичи. Отвори един от двата сака и заизважда отвътре дрехи и екипировка. — Да се размърдаме.

С бързи движения в студената нощ тримата започнаха да се преобразяват от обикновени граждани в изцяло екипирани специални оперативни агенти. Ранди първоначално свали сивата перука, която скриваше истинската й руса коса. После обели маската от бръчки, която добавяше няколко десетилетия към външния й вид.

И тримата свалиха връхните си дрехи и останаха по черни джинси и поло. Шапки в тъмен цвят покриха косите им. Почерниха лицата и челата си с камуфлажна боя.

Обувките, с които ходеха по улиците, бяха сменени с алпинистки кубинки. Ръкавици от дебела кожа щяха да пазят кожата на ръцете им. Надянаха бронежилетки, а върху тях бойни жилетки, каквито използваха командосите от САС, препасаха колани с кобури за личното си оръжие — пистолет „Зиг Зауер“ за Смит, браунинг за Питър и деветмилиметрова берета за Ранди. Накрая се пребориха с екипировката за катерене с рапели и метнаха през рамо торби с навити на макари въжета. Преди да тръгнат, Питър им подаде по две цилиндрични метални кутии с големина на флакон с пяна за бръснене.

— Светло и шумозаглушителни гранати — обясни той. — Вършат чудна работа за хвърляне на противника в смут. Много са популярни като изненада на шумни партита, поне така съм чувал.

— Предполага се да вършим всичко това тайно — напомни му Ранди троснато. — Не да се впуснем в стрелба и да започнем Трета световна война.

— Така е — отвърна Питър. — Но по-добре да сме подсигурени, отколкото да съжаляваме, мисля аз. В края на краищата онези типове — той посочи с глава към сградата на Движението на Лазар — може да не ни се зарадват, ако ни хванат да надничаме.

Той пристъпи около Джон и Ранди, оглеждайки екипировката им, затегна поясите за катерене, провери различните такъми, за да се увери, че всичко е здраво. После търпеливо изчака, докато Смит направи същата проверка на неговата екипировка.

— А това е за онова нищо и никакво парче стена — обяви Питър, бръкна в торбата си и извади малък въздушен пистолет, зареден със стрела с шипове от титаний, прикачена към шпула с навито метално въже с найлоново покритие. С лек поклон той подаде пистолета на Ранди. — Ще ми окажете ли тази чест?

Ранди отстъпи няколко сантиметра. Тя протегна врат, за да огледа добре стената отпред, търсейки подходящо място за закрепване. Тясна цепнатина привлече погледа й. Прицели се внимателно, насочвайки дулото на пистолета натам. Натисна спусъка. Пистолетът изкашля тихо и малката титанова стреля излетя, размотавайки металното въже зад себе си. С тихичко дрънчене шиповете около малката стрела се забиха дълбоко в камъка и се закрепиха здраво.

Смит се протегна и натисна яко опънатото метално въже с найлоново покритие. То остана на място. Обърна се към другите.

— Готови ли сме?

Те кимнаха.

Един след друг те се плъзнаха по въжето до стената и стъпиха внимателно на стръмния покрив на сградата на улица „Вини“ 18.

Центърът на Лазар, Азорски острови

Седнал зад бюрото си от тиково дърво в личния си кабинет, Хидео Номура следеше компютърната симулация на първите полети с „Танатос“ с растящо удоволствие. Огромен екран показваше дигитална карта на Западното полукълбо. Икони показваха непрекъснато осъвременяваната позиция на всеки от самолетите „Танатос“, изпратени от неговата база тук, на Азорските острови, намираща се приблизително на две хиляди и петстотин мили от американското крайбрежие.

След като светещите точки прекосиха Атлантическия океан и навлязоха над континенталната част на САЩ, цели пояси от сушата на дигиталната карта започнаха да си променят цветовете — това бяха районите, атакувани от носените от вятъра облаци нанофаги от четвърти стадий, които неговите невидими за радарите самолети щяха да пуснат. Различните цветове показваха предполагаемия процент на жертвите за всяко преминаване. В яркочервено бяха оцветени районите, където изтреблението щеше да е стопроцентово за всички в очертаната зона.

Докато Номура наблюдаваше, Ню Йорк, Вашингтон, Филаделфия и Бостън и прилежащите райони към тях станаха яркочервени, а това означаваше, че повече от тридесет и пет милиона американски мъже, жени и деца щяха да измрат. Той кимна, усмихвайки се на себе си. Сами по себе си тези масови убийства бяха без значение, само предвкусване на необходимото клане, което възнамеряваше да предизвика. Те щяха да послужат за далеч по-мащабна цел. Мигновеното унищожаване на най-гъсто населените центрове на правителствената и икономическата мощ със сигурност щеше да вкара Съединените щати в криза — оцелелите лидери въобще нямаше да са в състояние да разберат източника на унищожителните атаки срещу безпомощната им нация.

Вътрешният телефон иззвъня, отклонявайки вниманието му.

С голяма неохота Номура отлепи очи от виртуалната слава, която се разкриваше пред него. Той натисна бутона на микрофона.

— Да? Кой е?

— Получихме всички необходими данни от парижката станция, Лазаре — информира го с въздържан, академичен тон неговият главен молекулярен биолог. — Въз основа на резултатите от експеримента на терен номер три не виждаме никаква необходимост засега да модифицираме модела.

— Отлична новина — каза Номура. Той погледна отново към симулацията. Зоните на поражение се разширяваха бързо към вътрешността, достигайки до централните земи на Америка. — И кога ще завърши производственият цикъл на първата партида от четвърти стадий?

— Приблизително след дванадесет часа — обеща внимателно ученият.

— Много добре. Дръжте ме в течение.

Номура изключи симулацията на атаката и включи друг екран — на него непрекъснато се осъвременяваха данните за хода на работата в хангарите с огромните самолети в двата края на самолетната писта. От онова, което видя, разбра, че монтажът на неговата ескадрила от самолети „Танатос“ върви по график. В мига, в който първите цилиндри с новосъздадени нанофаги излезеха от тайната лаборатория, той щеше да разполага с три напълно готови самолета да ги приемат.

Номура взе обезопасения сателитен телефон и натисна един от въведените номера.

Нънс, третият Хораций, веднага отговори.

— На твоите заповеди, Лазаре.

— Работата ти в Париж приключи — каза му Номура. — Връщай се в Центъра възможно най-бързо. Билетите и необходимите документи за теб и екипа ти ще ви чакат на гишето на „Ер Франс“ на летище „Орли“ — юг.

— Ами Линден и наблюдателният екип? — попита спокойно Нънс. — Какво ще разпоредиш за тях?

Номура сви рамене.

— Линден и останалите си свършиха работата. Но не виждам необходимост от техните услуги в бъдеще. Няма за какво. Разбираш какво имам предвид? — попита той студено.

— Разбирам — потвърди Нънс. — А оборудването на улица „Вини“ 18?

— Унищожи го — нареди Номура. Той се усмихна жестоко. — Да покажем на ужасения свят, че американски и британски шпиони продължават своята нелегална война срещу благородното Движение на Лазар.