Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (26)

Двадесет и пета глава

Санта Фе

Градският полицейски участък на Санта Фе се помещаваше на „Камино Ентрада“ в западния край на града — недалеч от областния затвор и точно до градския съд. Половин час след като прекрачи прага на сградата, Джон Смит седеше в кабинета на дежурния полицай с най-висок ранг. Няколко снимки на красива съпруга и три малки деца висяха окачени на гладката бяла стена. Акварел, изобразяващ едно от близките индиански селища, заемаше част от другата стена. През отворената врата се чуваше шумът от звъна на телефони, разговори и натискането на клавиатури в съседните стаи на полицейския участък.

Лейтенант Карл Сарате погледна военната книжка на Смит и после му я върна с озадачен поглед.

— Какво точно се очаква да направя за вас, полковник?

Смит се опитваше гласът му да звучи обикновено. Към Сарате го препрати някакъв обилно потящ се сержант, който се чувстваше неловко от въпросите му.

— Необходима ми е малко информация, лейтенант — каза той спокойно. — Няколко сведения за престрелката предната нощ на централния площад.

Продълговатото кокалесто лице на Сарате пребледня.

— Каква престрелка? — попита той внимателно. В тъмните му очи се четеше безпокойство.

Смит наклони глава.

— Ами, знаете ли — каза той най-после. — Бях изненадан, че печатът изобщо не прояви любопитство към стрелбата в самия център на града. После си помислих, че някой е оказал натиск върху местните вестници и телевизии да си държат устите затворени, докато трае разследването. При създалото се напрежение от бедствието при института „Телър“ би било естествено, предполагам. Но останах истински изумен, след ако узнах, че вие, момчета, в полицейското управление на Санта Фе играете същата игра.

Полицаят го изгледа вторачено. После сви рамене.

— Ако има такава заповед, полковник Смит, не виждам защо трябва да я нарушавам заради вас.

— Може би защото тези правила не се отнасят до мен, лейтенант Сарате — предположи Джон. Той подаде на полицая сноп документи, които Фред Клайн му бе издействал и които му осигуряваха пълен достъп до разследването. Посочи с глава към тях. — Тези заповеди изискват да наблюдавам и да докладвам за всяка стъпка от следствието за „Телър“. Всяка стъпка. Ако погледнете последната страница, ще видите подписа на председателя на Съвета на началник-щабовете. Да не би да искате да участвате в състезание между Пентагона и ФБР за това кой пикае по-далече, особено като се има предвид, че трябва да сме на една и съща страна в тая каша?

Сарате прегледа набързо документите, а веждите му се навъсиха още повече. Той ги побутна през бюрото към Смит със сумтене.

— Има моменти, полковник, когато много ми се ще федералните власти да си държат огромните тромави лапи далеч от моята юрисдикция.

Смит кимна съчувствено.

— Има хора във Вашингтон, които притежават грацията и тактичността на двеста и петдесет килограмова горила и акъла на двегодишно дете.

Сарате се ухили.

— Силни думи, полковник. Може би е по-здравословно да си държите езика в присъствието на момчетата и момичетата от голямото добрутро. Чувам, че не им пука много за войници, които прекрачват границата.

— Аз съм лекар и учен на първо място и офицер от армията — на второ — отвърна му Смит. — Съмнявам се, че фигурирам в нечий списък за бъдещ генерал.

— Ъ-хъ. Затова се мотаете наоколо с лични заповеди, подписани от шефа на началник-щабовете — попита скептично лейтенантът. Той разтвори безпомощно ръце. — За жалост нямам много за казване. Един тип е убит. Вероятно има ранени. Все още взимахме проби от кръвта, когато съдебномедицинският екип получи заповед да се оттегли.

Смит се замисли.

— Екипът ви е бил изтеглен?

— Да — отвърна Сарате. — Пристигнаха от ФБР и поеха нещата. Казаха, че е въпрос, свързан с националната сигурност, и затова случаят попадал в тяхната юрисдикция.

— Кога се случи това? — попита Джон.

— Може би час след като пристигнахме на местопрестъплението — уведоми го полицейският офицер. — Не само че ни изритаха, но и иззеха всички гилзи, документи и снимки. Дори взеха записите на телефонните обаждания на диспечера до полицейските патрулки.

Смит подсвирна тихичко от изненада. Това бе повече от обикновен спор за юрисдикцията. ФБР бе конфискувало всички улики.

— По чия заповед? — попита той тихо.

— Заместник-директорът Катрин Пиърсън беше подписала заповедите — отвърна Сарате. — Няма да си кривя душата и да твърдя, че бях доволен от това да си подвия опашката и да се подчиня, но никой в кабинета на кмета или в градския съвет не би искал да си създава неприятности с федералните точно в този момент.

Джон кимна с разбиране. След ужасното бедствие на прага му Санта Фе разчиташе много на федерални парични помощи и съдействие. Така че местната гордост и самолюбие естествено трябваше да отстъпят на заден план.

— Само още един въпрос — обеща той на Сарате. — Казахте, че имало един труп. Знаете ли какво стана с тялото? Или къде се извършва аутопсията?

Лейтенантът от полицията поклати объркано глава.

— Това е именно най-шибаното в цялата ситуация — въздъхна той. — Обадих се до няколко морги и болници просто да проверя нещата за мое сведение. Единственото, което мога да кажа, е, че никой не правеше нищо, за да идентифицира убития. Доколкото успях да разбера, ФБР набутало трупа в линейка и го изпратило до гробищата в Албъкърки направо за кремиране. — Той погледна Смит в очите. — Как, по дяволите, бихте обяснили това, полковник?

Джон положи огромни усилия да запази самообладание и да не издаде с нищо огромната си изненада. Лицето му остана напълно безизразно. Какво точно правеше Кит Пиърсън в Санта Фе? Кого се опитваше да прикрие?

* * *

Минаваше пладне, когато Смит излезе от полицейския участък и се отправи по „Камино Ентрада“. Хвърляше периодично по един бърз поглед към двете страни на улицата, но иначе с нещо не издаваше, че го интересува околността. Все още потънал в мисли, се качи във взетия под наем тъмносив мустанг и потегли. След няколко завоя се озова в препълнен паркинг до закрития градски търговски център „Вила Линда“. Промуши се между няколко редици автомобили, създавайки впечатление, че търси място за паркиране. Накрая се измъкна от търговския център, прекоси околовръстния път „Уейгън Роуд“ и паркира под сянката на няколко дървета, които растяха до плитка падина, отбелязана на картата му като Аройо де лас Каминос.

Две минути по-късно друг автомобил, бял буик с четири врати, спря точно зад него. Питър Хауел излезе от вътре, протегна се и заоглежда внимателно наоколо. Доволен, че не ги наблюдават, той се поразтъпка малко, после отвори вратата на мустанга откъм мястото до шофьора и се шмугна на кожената седалка до Смит.

В часовете след като се срещнаха на закуска, англичанинът намери време да се подстриже късо по модата. Той смени дрехите си, захвърляйки избелелите дънки и ватираната фланелена риза, които носеше като Малаки Макнамара. Сега беше облечен в сиво-зелени панталони, синя риза, закопчана догоре, и спортно сако на рибена кост. Пламенният фанатик от Движението на Лазар беше изчезнал и на негово място се появи строен, загорял от слънцето британец, тръгнал на следобеден пазар.

— Забеляза ли нещо? — попита Джон.

Питър поклати глава.

— Нищо, дори подобие на подозрително извърната глава. Чист си.

Смит се поуспокои малко. Хауел действаше като негово прикритие отдалеч, шляейки се наоколо, докато той беше в полицейското управление. После продължи да дебне за евентуална опашка, след като Смит излезе оттам.

— Успя ли да разбереш нещо? — попита Питър. — Или въпросите ти удариха на камък?

— О, доста неща научих — отвърна мрачно Джон. — Може би повече, отколкото очаквах.

Питър повдигна питащо вежди, но иначе продължи да стои мълчаливо, изслушвайки внимателно разказа на Смит за онова, което бе научил. След като чу, че тялото на Долън е било кремирано, поклати глава крайно изненадан.

— Виж ти, виж ти… прах от прахта, пепел от пепелта. И никакви пръстови отпечатъци и зъбни проби, които да съответстват на неудобни лични досиета. Предполагам, че колкото и старателно да са били заличени данните в ЦРУ и ФБР, все някой някъде би могъл да разпознае човека.

— Да — съгласи се Джон, потропвайки с пръсти върху волана. — Смрадлива история, а?

— Наистина повдига някои въпроси — съгласи се Питър. Той започна да отброява на пръсти. — Кои са тези оперативни агенти като покойния и непрежалим Майкъл Долън и за кого работят? Дали за Движението на Лазар, както изглежда на пръв поглед? Или за някоя друга тайна организация? Всичко е много объркано, не мислиш ли?

— Едно е сигурно — каза му Смит. — Кит Пиърсън е в тази помия до гушата. Тя вероятно има пълномощията да поеме престъплението на площада. Но няма никакъв начин да обясни кремирането на тялото на Долън в противоречие със стандартите и процедурите на ФБР.

— Дали не работи и за Движението на Лазар? — попита тихичко Питър. — И се опитва да саботира разследването на ФБР отвътре?

— Кит Пиърсън като агент на Лазар? — Джон поклати категорично глава. — Не мога да го допусна. Най-малкото тя полага кански усилия да хвърли вината за случилото се в института „Телър“ на Движението.

Питър кимна.

— Прав си. В такъв случай, щом не работи за Лазар, трябва да работи срещу Движението, което предполага, че прикрива свръх секретна операция срещу Лазар, организирана от ФБР, ЦРУ или от двете служби.

Смит го погледна.

— Смяташ, че те извършват операция без одобрението на президента?

Питър сви рамене.

— Случва се, Джон, както добре знаеш. — Той се усмихна лукаво. — Нали помниш историята на клетия Хенри Втори? Една нощ се напива яко и извиква: „Няма ли кой да ме отърве от тоя досаден свещеник?“ После, преди още да е изтрезнял, подът на Кентърбърийската катедрала плувва в кръв. И Томас Бекет се превръща неочаквано в мъченик. А тъжният, разкаян крал махмурлия се самобичува, скубе си косите и се извинява публично.

Смит поклати бавно глава.

— Да, знам. Разузнавателните служби понякога надвишават правомощията си. Но това е дяволски опасна игра.

— Така е — съгласи се Питър. — Провалят се кариери и високопоставени служители може да отидат в затвора. Може би затова са решили да те убият.

Джон се намръщи.

— Мога да разбера евентуална тайна операция на ЦРУ и ФБР, целяща да подкопае Движението на Лазар отвътре. Би било глупаво и напълно незаконно, но мога да го разбера. Разбираем е също опитът на Движението да саботира лабораториите в института „Телър“. Но онова, което според мен не се вмества и в двата сценария, е изпускането на нанофагите и избиването на протестиращите.

— Да — каза замислено Питър, а в очите му се четеше ужасът от спомена. — Това парче определено не пасва на пъзела. При това е дяволски ужасяващо парче.

Кимвайки, Смит се дръпна назад от волана и извади телефона си.

— Може би е време да престанем да стоим отстрани. — Той набра някакъв номер. Отговориха му веднага. — Тук е подполковник Джонатан Смит, агент Латимър — каза той рязко. — Искам да говоря със заместник-директора Пиърсън. Веднага.

— Дразниш лъвицата в леговището й? — измърмори Питър. — Не е много хитро дори за теб, Джон.

Смит му се ухили над телефона.

— Оставям хитростите на британците, Питър. Понякога се налага да наденеш щика и да предприемеш нападение на нож като в добрите стари времена. — Той се заслуша в гласа от другата страна на линията и постепенно усмивката му изчезна. — Ясно — каза тихо Смит. — И кога стана това?

Той затвори телефона.

— Неприятности? — попита Питър.

— Може би — отговори намусено Смит. — Кит Пиърсън е на път обратно към Вашингтон за спешни и непредвидени консултации. Ще вземе правителствен самолет малко по-късно следобед от Албъкърки.

— Значи птичето ще лети, а? Интересен момент е избрала, не мислиш ли? — каза Питър и очите му изведнъж се озариха. — Започвам да подозирам, че госпожа Пиърсън е получила доста смущаващо обаждане от местната полиция.

— Вероятно си прав — съгласи се Смит, припомняйки си нервните погледи на полицая Сарате. Сержантът сигурно беше уведомил ФБР, че подполковник от армията на име Джонатан Смит рови в инцидент, който Бюрото се опитва да покрие. Той погледна англичанина. — Имаш ли нещо против непредвидено пътуване до Вашингтон? Знам, че не е в оперативния ти район, но аз мога да използвам някои връзки. Кит Пиърсън е една от солидните ми следи, която не мога да си позволя да изпусна.

— Брой ме — отвърна Питър с хищническа усмивка. — Няма да пропусна това за нищо на света.