Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (15)

Четиринадесета глава

Емъривил, Калифорния

Някога заспало малко градче, пълно с разнебитени складове и ръждясващи работилници, Емъривил изведнъж процъфтя като един от центровете на биотехнологичната индустрия в района на залива. Мултинационални фармацевтични корпорации, компании от областта на генното инженерство и предприемачи, търсещи нови ниши като нанотехнологиите, се надпреварваха за офис и лабораторни пространства по протежението на натоварената междущатска магистрала 80 между Бъркли и Оукланд. Наемите, таксите и жизненият стандарт бяха безбожно високи, при все това повечето корпоративни директори се стремяха към околностите на Емъривил, за да са близо до първокласните университети, големите летища и което вероятно бе най-важното, до великолепния изглед към Сан Франциско, залива и Златните врата.

Изследователският център по наноелектроника на корпорацията „Телос“ заемаше целия първи етаж на новопостроения небостъргач от стъкло и метал, който се издигаше източно от подстъпите към Бей Бридж. „Телос“ се интересуваше повече от печалбата от милионите инвестиции в оборудване, материали и персонал, отколкото от известност, и не афишираше много присъствието си тук — нямаше дори скъпо светещо лого върху сградата. Училищни групи, политици и представители на печата не бяха допускани тук, за да губят от времето на корпорацията. Сигурността бе в ръцете само на един охранител, който дежуреше точно до главния вход.

Заместник-шефът на корпорацията „Пасифик Секюрити“ Пол Ию седеше зад гишето с мраморен плот в помещението за охраната и четеше криминале. Той обърна една страница мързеливо и забеляза, че убиват още един заподозрян, когото смяташе за убиеца. После се прозя и се протегна. Полунощ отдавна мина, но му оставаха още два часа до края на смяната. Той се размърда върху неудобния въртящ се стол, нагласи широкия край на кобура, който висеше отстрани на хълбока му и се върна към книгата. Очите му се затваряха.

Тихо почукване на стъклената входна врата го разбуди. Ию погледна натам, очаквайки да види някой от полуоткачените бездомни нехранимайковци, които понякога се скитаха наоколо погрешка. Но пред погледа му се появи червенокоса миньонка с притеснено изражение. Току-що откъм залива се бе спуснала мъгла и тя изглеждаше премръзнала в тясната синя пола, бяла копринена блуза и етапно черно вълнено сако.

Охранителят се измъкна от стола, стегна камуфлажната си униформена риза и вратовръзката и се приближи до входа. Младата жена се усмихна облекчено, когато го видя, и се опита да отвори вратата. Беше заключена.

— Съжалявам, госпожо — викна й през стъклото. — Сградата е затворена.

Уплашеното й изражение се върна.

— Моля ви, само трябва да се обадя по телефона да извикам аварийна кола — примоли му се тя. — Колата ми се развали в горния край на улицата, а мобилният ми телефон не е зареден.

Ию се замисли за миг. Правилата бяха железни. Никакви непозволени посетители след края на работния ден. От друга страна, никой от шефовете нямаше да узнае, че се е направил на добър самарянин за тази отчаяна млада жена. Да го наречем добрината за тази седмица, реши той. Освен това тя беше много красива, а той от край време си падаше по червенокосите.

Извади магнитната карта от джоба на ризата си и я прекара през ключалката. Вратата издаде бръмчащ звук и се отвори. После бутна тежката стъклена врата с приветлива усмивка.

— Заповядайте, мадам. Телефонът е…

Бухалката го цапардоса точно между очите и отворената уста. Той се преви на две, причерня му пред очите и се олюля безпомощно. Преди още да се опита да докопа оръжието си, вратата рязко се отвори. От удара се сгромоляса по гръб на пода. Няколко души нахълтаха през отворената врата във фоайето. Силни длани го подхванаха и извиха ръцете му зад гърба, а после закопчаха китките със собствените му белезници. Някой друг нахлупи върху главата му качулка от плат. Някаква жена се наведе и прошепна в ухото му:

— Помни, че Лазар е жив!

Когато следващата смяна дойде и освободи Ию, нарушителите отдавна си бяха отишли. Но в нанотехнологичната лаборатория на „Телос“ цареше разруха — изпотрошени колби и епруветки, изгорели електронни микроскопи, продупчени метални цилиндри и разплискани химикали. Изписаните със спрей по стените лозунги на Движението на Лазар не оставяха никакво съмнение за принадлежността на виновните.

Цюрих, Швейцария

Докато слабото есенно слънце се изкачи до своя зенит, хиляди демонстранти вече бяха задръстили стръмния хълм над стария град в Цюрих и река Лимат. Те блокираха всички улици в района на швейцарския технологичен институт и университета на Цюрих. Яркочервените и зелените знамена на Движението на Лазар се развяваха над тълпите заедно с плакати, призоваващи за забрана на всички изследователски проекти в областта на нанотехнологията в Швейцария.

Полицаи от силите за борба с безредиците с палки и прозрачни щитове от плексиглас чакаха, строени на няколко пресечки от протестиращите. Бронираните коли с водни оръдия и гранатомети за сълзотворен газ бяха паркирани наблизо, но полицията сякаш не бързаше да се намеси и да разчисти улиците.

Доктор Карл Фридрих Каспар, ръководител на една от лабораториите под мирна обсада, стоеше точно зад полицейските барикади, недалеч от гарата на въжената железница, построена преди повече от век да обслужва университета и института. Отново погледна часовника си и стисна безпомощно зъби. Пушейки, той потърси най-висшестоящия полицай, когото можеше да открие.

— Вижте, защо се бавите? Без разрешение демонстрацията е незаконна. Защо не използвате силите си да възстановите реда?

Полицейският офицер сви рамене.

— Следвам заповедите, професор Каспар. В момента нямам такава заповед.

Каспар изсъска от възмущение.

— Но това е абсурд! Моите сътрудници не могат да пристигнат на работа. Имаме да правим толкова много важни и скъпи експерименти.

— Съжалявам — отвърна внимателно полицаят.

— Съжалявате! — измърмори Каспар. — Пълен позор! — Той изгледа гневно полицая. — Човек може да си помисли, че изпитвате симпатия към тая тълпа от невежи тъпаци.

Полицейският офицер се обърна и срещна бесния поглед на Каспар, без да мигне.

— Аз не съм привърженик на Движението на Лазар, ако това имате предвид — каза той тихо. — Но видях какво се случи в Америка. Не желая подобна катастрофа и в Цюрих.

Директорът на лабораторията почервеня.

— Подобно нещо е изключение! Изцяло невъзможно! Нашата работа е напълно различна от онова, което правеха американците и японците в института „Телър“! Няма база за сравнение!

— Това е отлична новина — отговори полицаят, подсмихвайки се иронично. Той посочи към мегафона си. — Вероятно ще успеете да уверите протестиращите за какво става дума. Те ще разберат грешката си и ще се разотидат.

Единственото, което Каспар можа да направи, бе да изгледа полицая, поразен от невежеството и нахалството на един пазител на реда.