Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (20)

Деветнадесета глава

Петък, 15 октомври

Санта Фе

Ранното утринно слънце вече проникваше през прозорците на хотелската стая, когато мобилният телефон на Джон Смит звънна. Той остави чашата с кафе върху кухненския плот.

— Да?

— Виж новините — подкани го Фред Клайн.

Смит отмести подноса със закуската си, пусна лаптопа и влезе в Интернет. Зачете се невярващо в заглавията, които вървяха по екрана. Във всички информационни сайтове водещата новина бе: ФБР ПОДОЗИРА ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР ЗА КЛАНЕТО В „ТЕЛЪР“. АКТИВИСТ НА ДВИЖЕНИЕТО Е КУПИЛ ДЖИПОВЕТЕ!

Във всички информации се казваше горе-долу едно и също. Високопоставени източници, свързани със следствието на ФБР, потвърдили, че активист на Движението на Лазар от Албъкърки е платил около сто хиляди долара в брой за джиповете, използвани от мнимите агенти на „Сикрет Сървис“. Няколко часа след нападението при института активистът Андрю Костанцо бил видян от своите съседи да заминава с куфар на задната седалка на автомобила му. Снимки на Костанцо и описанието му бяха разпратени до всяко федерално, щатско и местно полицейско управление.

— Много любопитно, а? — заяви шефът на Първи секретен отдел.

— Това е само един от начините да се каже — отговори кисело Смит.

— Предполагам, че от мен чуваш за първи път за този важен пробив в разследването? — промърмори Клайн.

— Предположението ти е правилно — каза Смит и се намръщи. Той си припомни брифингите на ФБР, на които присъства. Пиърсън и близките й помощници не бяха споменали тази подробност. — Това наистина ли е изтичане на информация или е журналистическа измислица?

— Изглежда, че е истина — отвърна Клайн. — Бюрото дори не си направи труда да опровергае съобщението.

— А знае ли се източникът на информацията? Някой от Санта Фе? Или от Вашингтон? — попита Смит.

— Нямам представа — каза шефът на Първи секретен отдел. — Според мен никой във Вашингтон не се притеснява от това, че информацията се е разчула.

— Не се съмнявам.

Съдейки по старанието на Кит Пиърсън да заобиколи неудобните му въпроси, Смит знаеше колко доволно е ФБР, че разполага с улика, свързваща трагедията в института „Телър“ с Движението на Лазар. Тезата се подсилваше дори още повече след терористичните нападения в Калифорния и Чикаго предната нощ. Откритието за тоя тип Костанцо явно се е сторило на Бюрото като манна небесна.

— Какво мислиш, полковник? — попита Клайн.

— Имам резерви — каза Смит, поклащайки глава. — Прекалено удобно е. Освен това нищо в тая история за Костанцо не обяснява как Движението се е сдобило с нанофаги, предназначени да убиват, и защо ще ги пусне умишлено, при това срещу собствените си привърженици.

— Така е — съгласи се Клайн.

Смит се умълча за миг и се зачете в една от последните статии. В нея се обръщаше внимание на казаното от активистка на Движението на Лазар, жена на име Хедър Донован, по адрес на Андрю Костанцо. Смит се замисли върху думите й. Ако половината от твърденията й бяха верни, ФБР бе тръгнало по погрешна следа. Струваше си да провери.

— Смятам да поговоря с оная говорителка на Движението — каза той на Клайн. — Но се нуждая от някакво прикритие, вероятно на журналист. Картата трябва да издържи на проверка. Никой от организацията на Лазар няма да иска да разговаря свободно с офицер или учен.

— За кога ти трябва? — попита Клайн.

Смит се замисли. Вече беше планирал времето си за деня. Късно предната вечер няколко членове на следователската група от ФБР се престрашиха и поеха риска да работят без защитно облекло. Те останаха живи. Така че медицинските екипи от местната болница и „Номура Фарматек“ започнаха да изнасят телата и останките от трупове от мястото на трагедията. Смит искаше да присъства на част от аутопсиите, които планираха — с надеждата да научи отговорите на някои от въпросите, които продължаваха да го тревожат.

— Довечера по някое време — реши Смит. — Ще се опитам да уредя среща в ресторант или бар в центъра на града. Сега тук цари голяма паника и хората се изнасят към града.

— Кажи на тая госпожа Донован, че си журналист на свободна практика — предложи Клайн. — Нещатен репортер за вестник „Монд“ в Щатите и още няколко по-малки европейски вестника, повечето с лява ориентация.

— Звучи подходящо — каза Смит.

Той познаваше Париж много добре, а вестник „Монд“ и други европейски вестници бяха смятани за симпатизанти на идеите, застъпвани от Движението на Лазар в областта на екологията, против технологиите и глобализацията.

— Следобед в хотела ще ти изпратя по куриер журналистическа карта на вестник „Монд“ — обеща Клайн.

* * *

Заместник-директорът на ФБР Кит Пиърсън седеше зад сгъваемата маса, която й служеше за бюро, и прелистваше изпратен лично до нея факс от ЦРУ от Хал Бърк. В Ленгли разполагаха със съвсем малко повече информация от Бюрото за Джонатан Смит. Името му се споменаваше някак тайнствено в няколко доклада или шифрограми от агенти на терен във връзка с кризисни ситуации или горещи точки.

Присви очи, докато погледът й се плъзгаше по дългия и будещ безпокойство списък. Москва. Париж. Шанхай. А сега и в Санта Фе. И всеки път имаше по някой благовиден предлог за внезапната поява на Смит — или търсеше свой ранен приятел, или участваше в най-обикновен медицински симпозиум, или просто вършеше работата, за която е обучен. На повърхността изглеждаше онова, което твърдеше, че е — военен учен и доктор, който периодично попада на неподходящото място в неподходящото време.

Пиърсън поклати глава. Твърде чести бяха „съвпаденията“, прекалено много благовидните извинения, за да може да ги отмине с лека ръка. За нея съществуваше модел, при това модел, който не й харесваше. Въпреки че ААМИИБ прекъсваше плащанията на Смит, струваше й се, че той разполага с прекалено голяма свобода да отсъства, когато пожелае, и че служебните му задължения имат твърде широк диапазон. Беше абсолютно сигурна, че работи под прикритие, и то от най-високо ниво. Най-много обаче я притесняваше фактът, че не може да разкрие истинските му работодатели. Всяко проучване за него по официални канали се губеше някъде из необятните бюрократични дебри. Сякаш някой на много висок пост беше поставил печат с големи букви НЕПРИКОСНОВЕНА ТЕРИТОРИЯ върху живота и кариерата на подполковник Джонатан Смит, доктор по медицина.

Всичко това я изнервяше — ужасно много я изнервяше. Затова тя възложи на двама души да го държат под око. В мига, в който добрият доктор пресечеше очертаните от нея граници, възнамеряваше да го отстрани веднага от разследването, ако ще и с ритници или вързан.

Тя мушна факса от ЦРУ в машината за унищожаване на документи и започна да наблюдава как тънките ленти се изсипват в кошчето за боклук. Още преди да падне и последното късче, обезопасеният телефон издаде тих звук.

— Тук е Бърк — дочу глас от другия край на линията. — Хората ти още ли следят Смит?

— Да — потвърди Пиърсън. — Той е в болницата „Сейнт Винсънт“, в лабораторията по патология.

— Освободи ги — каза Бърк.

Тя се изправи от стола, изненадана от искането му.

— Какво?

— Чу какво казах — отговори колегата й от ЦРУ. — Кажи на хората си да се оттеглят. Веднага.

— Защо?

— Довери ми се, Кит — тросна се Бърк. — Не ти трябва да знаеш.

След като телефонът замлъкна, Пиърсън остана неподвижна, чудейки се дали има начин да се измъкне от капана, който се затваряше около нея.

* * *

Джон Смит влезе през въртящата се входна врата в малкото помещение с хладилни камери до лабораторията по патология. Нямаше никого. Прозявайки се, той седна на една пейка и свали ръкавиците и маската си. Хвърли ги в коша за рециклиране, който вече бе препълнен. После махна зелените хирургически дрехи. Почти се бе облякъл, когато му звънна Фред Клайн.

— Уредено ли е интервюто ти с госпожа Донован? — порита шефът на Първи секретен отдел.

— Да — отговори Смит. Наведе се да се обуе. — Имам среща с нея в девет довечера. В малко кафене на площад „Меркадо“.

— Добре. — Как вървят аутопсиите? Нещо ново?

— Няколко неща — отвърна Смит. — Но да пукна, ако мога да ги проумея. Разбираш ли, много малко части от телата са незасегнати, за да бъдат изследвани. Почти всичко, което е останало от мъртвите, е някаква странна органична супа.

— Продължавай.

— Ами, налагат се някои странни изводи от аутопсиите, които извършихме — докладва Смит. — Рано е, изследванията са недостатъчни за окончателни заключения, но подозирам, че тенденцията, която наблюдавахме, ще се запази.

— Например? — прекъсна го Клайн.

— При повечето от убитите се наблюдават системна злоупотреба с наркотици или хронични заболявания — отговори Смит, докато ставаше от пейката, за да си вземе шлифера. — Не при всички, но в по-голямата част от тях.

— Знаеш ли вече какво е убило тези хора?

— Не.

— Кажи ми най-правдоподобното си предположение, полковник — настоя Клайн.

— Предположенията са всичко, с което разполагам — отговори Смит. — Но мога да ти кажа, че най-голяма вреда са нанесли химически вещества, разпространени чрез нанофагите и предназначени да разградят тъканите.

— Но тези механизми не са убили всички, в които са проникнали — каза Клайн. — Защо?

— Предполагам, че нанофагите са се задействали чрез различни биохимични сигнали…

— Като например онези, които се намират у наркоманите или у хора с болно сърце, или от други болести и хронични състояния — досети се изведнъж Клайн. — Без тези сигнали механизмите не реагират.

— Бинго.

— Но това не обяснява защо онзи грамаден зеленоок мъж, с когото си се бил, изведнъж се е разпаднал — напомни Клайн. — И двамата сте били изложени на облака нанофаги и отначало сте останали незасегнати.

— Тоя тип беше убит, Фред — каза Смит. Той затвори очи и си припомни ужасната сцена, при която врагът му се разпадна пред него. — Абсолютно сигурен съм, че някой го улучи с игла, натопена в неизвестен химикал, който активира нанофагите, които бе вдишал преди това.

— Искаш да кажеш, че собствените му хора са го ликвидирали, за да не го пипнем? — каза Клайн.

— Така си представям нещата — потвърди Смит. Той направи гримаса при спомена за смъртоносното свистене, което чу покрай ушите си. — Мисля, че се опитаха да улучат и мен със същата игла.

— Пази се, Джон — каза Клайн. — Все още не знаем кой е врагът, а също и какви са намеренията му. Докато не разберем, трябва да смяташ всеки, включително госпожа Донован, за заплаха.

 

 

Тайна квартира на наблюдателния екип в покрайнините на Санта Фе

На две мили източно от института „Телър“, в къщата, където се бе разположил наблюдателният екип, цареше тишина. Само компютрите бръмчаха леко, докато приемаха данни чрез различни сензори, насочени към района на института. Двама дежурни мъже седяха безмълвно пред радиопредавателите и едновременно наблюдаваха постъпващата информация.

Единият от тях се заслуша в гласовете в слушалките си. Той се обърна към ръководителя на екипа, по-възрастен от него белокос холандец на име Вилем Линден.

— Хората на терена докладват. Смит тъкмо се е появил на площад „Меркадо“.

— Сам?

По-младият мъж кимна.

Линден се усмихна широко, показвайки пожълтелите си от тютюна зъби.

— Това е отлична новина, Абрантиш. Момчетата да останат на място. После се свържи с Центъра и ги информирай, че всичко върви по плана. Кажи им, че ще ги уведомим в мига, в който Смит бъде ликвидиран.

Абрантиш го погледна разтревожено.

— Сигурен ли си, че ще мине гладко? Чел съм досието на американеца. Може да бъде много опасен.

— Не се паникьосвай, Витор — успокои го белокосият. — Ако пуснеш куршум или забиеш нож където трябва, всеки умира.