Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (43)

Четиридесет и втора глава

Нънс се обърна от прозорците към Вилем Линден. Бавно насочи пистолета си към целта. Издърпа предпазителя с огромния си палец.

Белокосият холандец се бе вцепенил пред оръжието, чието дуло сочеше към челото му. Пребледня като платно.

— Какво правиш? — запелтечи той.

— Това е твоята отплата. Услугите ти вече не са необходими — каза му Нънс невъзмутимо. — Но Лазар ти благодари за усилията. Сбогом, хер Линден.

Третият от групата „Хораций“ изчака известно време, докато другият проумее ужасната истина, и натисна спусъка два пъти, стреляйки в главата на Линден от упор. Кръв, раздробени кости и късчета мозък изригнаха от задната част на разтрошения скалп на холандеца и опръскаха стената. Мъртвият падна назад и се строполи на пода.

В този миг откъм тъмния ъгъл на стаята прогърмя нов изстрел, последван от втори, после от трети. Нънс погледна натам. Един от хората му току-що бе убил четиримата спящи членове на наблюдателния екип. Сгащени на походните легла, те бяха лесна плячка. Изстреляни от разстояние по-малко от три метра, трите дванадесети калибър патрона, пълни с едри сачми, ги разчлениха на жалки парчета разкъсана плът и натрошени кости.

Едрият мъж дочу внезапно сподавен вик на страх вляво от себе си. Той се обърна натам рязко и видя най-младия член на екипа на Линден, португалския специалист по телекомуникации Витор Абрантиш, който се олюляваше. Абрантиш викаше истерично в слушалките си, прикован към сателитния предавател с усукан около краката му кабел.

Нънс стреля два пъти в движение. Първият деветмилиметров куршум удари младежа високо в гръдния кош. Вторият се заби в лявото му рамо и го завъртя на триста и шейсет градуса. Пребледнял от шока, Абрантиш падна назад над предавателя. Стенейки, той се свлече на пода и притисна с ръка смазаното си рамо.

Нънс се ядоса на собствената си непохватност, направи още няколко крачки към ранения мъж и отново вдигна пистолета. Този път щеше да се прицели с по-голяма точност. Погледна над дулото. Пръстът му обви спусъка и тъкмо да го натисне…

Изведнъж прозорецът до него се взриви и във въздуха се разхвърча облак от натрошени стъкла с остри ръбове.

* * *

Все още увиснал на въжетата точно пред стаята, Джон Смит стана свидетел на хладнокръвната касапница вътре. Тези копелета убиваха собствените си хора, осъзна той изведнъж. Целта им бе да заличат всякакви следи, потенциални свидетели и улики. Свидетели и улики, от които той спешно се нуждаеше. Изпаднал в ярост, той реагира инстинктивно, измъкна пистолета си „Зиг Зауер“ от кобура и стреля в стъклото.

Три бързи изстрела от горния край до основата избиха прозореца. Изпочупени стъкла и куршуми се посипаха през отвора в стаята. Преди да паднат и последните парченца, той прибра пистолета в кобура и измъкна една от двете заслепяващи и заглушаващи гранати от джоб на лявото си бедро. С десния палец издърпа халката. Предпазното езиче цъкна.

Смит метна цилиндъра през разбития прозорец и се отблъсна от стената, отдалечавайки се от отвора. След като стигна до крайната точка на маховото движение, се отблъсна отново, още по-силно, и започна да се връща обратно към прозореца, като този път летеше по-бързо.

Точно тогава гранатата избухна с ослепителни припламвания и оглушаващи експлозии, предназначени да изненадат и объркат всеки, който попаднеше в радиуса на детонацията. Гъст облак дим се понесе навън и се завъртя лудо във въздуха, придружен от серия силни гърмежи.

Джон се вмъкна през отвора на прозореца с ходилата напред. Той тупна тежко на пода, присвит на две, и после започна да лази проснат по очи. Малки парченца стъкла хрущяха под него. Измъкна отново зиг зауера и се заоглежда за присъстващи сред мъглата и дима.

Смит търсеше на първо място едрия зеленоок мъж. Имаше петна от кръв върху дървения под, където той стоеше, когато прозорецът избухна над него, но само това. Кестенявият гигант явно се бе хвърлил на пода да се прикрие, когато гранатата избухна. Кървавата следа, оставена от него, изчезваше през арковидния вход.

Откъм далечната страна на тежката маса се чуха тихи стъпки.

Смит се обърна и видя един от другите стрелци да приближава през облака дим. Макар и зашеметен от влудяващия гръм и ослепителната светлина, стрелецът все още държеше пистолета си насочен напред с две ръце. Мигайки неистово, за да проясни погледа си, той забеляза главата на Смит, която се подаваше над масата, извъртя се настрани, опитвайки се да се прикрие.

Смит стреля два пъти — първият куршум го прониза в сърцето, а вторият в шията.

Нападателят се преви и падна напред мъртъв, преди още да докосне пода.

Джон се скри отново зад масата и се претърколи на другата страна, откачи бързо алпинисткия пояс, за да се освободи от въжето, което още се влачеше след него през прозореца. Ако останеше прикачен за него, движенията му щяха да се затруднят. Освен това то щеше да служи като гигантска стрелка, сочеща право към него, където и да мръднеше. Най-накрая той успя да откачи въжето и запълзя по издраскания под.

Един повали. Заедно с огромния мъж оставаха още трима, помисли си той мрачно. Къде ли са се намирали останалите противници, когато гранатата влетя през прозореца? И още по-важно, къде ли бяха сега?

Той се провря покрай ъгъла на една маса и видя белокосия мъж проснат пред него. Смит се намръщи от гледката на отвратителната каша, която се бе изсипала от раздробения череп на мъртвия мъж. Този размазан от куршуми мозък съдържаше информацията, от която толкова се нуждаеха.

Пропълзя покрай трупа и се отправи към тъмния ъгъл на стаята, който бе използван за спално отделение на смени.

Някъде зад него прогърмя три пъти пистолет. Единият куршум мина ниско над главата му. Другият отцепи трески от крака на тежката дъбова маса съвсем близо до лицето му. Третият деветмилиметров куршум го удари в гърба и отскочи, отбит от бронежилетката му. Все едно че го изрита муле между плешките.

Задушавайки се от непоносимата болка, опитвайки се да поеме дъх в дробовете си, които усещаше като премазани, Смит се обърна на една страна. В пода се забиха още два куршума, точно там, където лежеше секунда по-рано. Големи парчета дърво се отцепиха от пода, преди куршумът да рикошира. Смит се заизвива неистово, опитвайки се да мерне стрелеца.

Там!

Сянка премина пред замрежения му от болката поглед. Един от бандитите бе коленичил зад една маса само на шест метра от него и хладнокръвно се прицелваше. Джон стреля със зиг зауера, натискайки спусъка бързо, колкото можеше. Пистолетът отскочи назад в ръцете му. Куршумите удариха масата и компютърната апаратура върху нея. Градушка от трески, искри и строшени парчета пластмаса и метал изпълни въздуха. Изненадан, бандитът изчезна от погледа му.

Смит се претърколи през пода, търсейки по-надеждно прикритие. Спря някъде в средата на една от импровизираните кабини, формирани от четири маси под формата на буквата и, и рискува да погледне назад. Нищо.

После погледът му попадна върху телевизионен монитор на масата пред него. Той замръзна, тъй като видя собствената си смърт върху екрана.

Третият противник се изправяше откъм съседната кабинка с насочен пистолет в тила му.

* * *

Разположени на ръба на покрива, Питър и Ранди чуха, че се води престрелка, видяха ослепителната светлина на гранатата и после как Джон влетя през прозореца под тях. Те си размениха ужасени погледи.

— Мили боже. Дотук с хитростта и дискретността — измърмори Питър, измъкна браунинга от кобура си и го хвана готов за стрелба.

Още изстрели долетяха в усилващо се кресчендо, отеквайки като ехо от тухлените и каменните стени на околните сгради.

— Хайде — запелтечи Ранди и започна да се спуска по въжето с къси и бързи отскоци.

Питър полетя почти веднага след нея, като се движеше със същата скорост, но с по-дълги отскоци.

* * *

Съзнавайки, че е твърде късно и че пръстът на бандита натиска спусъка, Смит се заизвива отчаяно, докато правеше опити да насочи собственото си оръжие на мушка. Адреналинът, който запулсира из тялото му, сякаш забавяше времето и отлагаше кошмарния миг, в който дъжд от дванадесети калибър патрони със сачми щеше да превърне мозъка му в кървава слуз…

И точно тогава избухна още един прозорец, раздробен на парчета от серия деветмилиметрови куршуми, изстреляни от близко разстояние. Улучен на няколко места в гръдния кош, шията и главата, противникът на Джон се олюля на една страна и се просна върху една от масите. Пушката се изхлузи от безжизнените му пръсти и падна на пода.

Първо Ранди, а след нея Питър се втурнаха през разбития прозорец и скочиха на пода. Те бързо разкачиха въжетата и заеха позиции от двете страни на Джон, оглеждайки продълговатото тясно помещение за признаци за движение.

Смит се усмихна леко, все още в шок от това, че му се размина на косъм.

— Радвам се да ви видя — прошепна той. — Мислех, че ще трябва да се оправям сам.

— Идиот — тросна му се Ранди, но в очите й имаше топлина.

— Никога не пропускам купон — обади се и Питър. — Колко остави за нас?

— Един със сигурност — отвърна Смит. После посочи с глава към далечния край на помещението. — Скрил се е там някъде. А още един тип, техният лидер, мисля, че се измъкна през вратата.

Питър погледна към Ранди.

— Ще покажем ли на нашия приятел доктор как професионалистите играят тази игра? — След това Питър се обърна към Смит. — Ти ни прикривай откъм вратата, Джон.

Питър извади една граната от джоба на бедрото си, измъкна халката и преди да дръпне предпазното езиче, започна да брои:

— На пет. Четири, три, две…

Питър метна гранатата над масата. Тя прелетя ниско над пода, изчезна от погледа и избухна. Нов облак дим изригна над стаята, осветен във вътрешността от ослепителни отблясъци във формата на шишарки.

Ранди вече бе скочила на крака и тичаше бързо, приведена ниско. Тя мерна сред дима тъмна сянка и се хвърли на пода. Оцелелият бандит вървеше, като се олюляваше, към нея. Ранди стреля два пъти с беретата и видя как той падна. Потрепери веднъж и после застина на пода с вперени в нея безжизнени очи.

Още известно време Ранди остана в залегнало положение, изчаквайки димът да се разсее.

— В този край е чисто — викна тя, след като можеше да вижда добре, за да е сигурна.

— Провери наоколо дали не е останал някой жив — предложи Смит и се изправи с мъка на крака. Той погледна към Питър. — Междувременно смятам ние с теб да издирим онова огромно копеле, което се измъкна.

— През вратата ли?

Смит кимна намръщено.

— Точно така.

Обясни набързо поразяващата прилика между високия зеленоок мъж, когото видя тук, и лидера на терористите, когото видя да умира в Ню Мексико.

Питър подсвирна леко.

— Значи, имаме неприятно съвпадение.

— Нещо такова — отговори бавно Смит. — Но не мисля, че е съвпадение.

— Вероятно не е — съгласи се Питър. — Но трябва да побързаме, Джон. Френската полиция може да е разположена извън Париж, но тая олелия тук няма начин да не привлече внимание.

С насочени и готови за стрелба оръжия двамата мъже се отправиха внимателно към арковидния изход. Смит посочи безмълвно към следите от кръв на пода. Огромни червени капки водеха към отворената врата. Питър кимна, потвърждавайки, че е разбрал. Те търсеха ранен мъж.

Смит спря точно на прага от вътрешната страна на стаята. Той погледна през отвора и забеляза, че част от площадката в бели и черни плочки е заградена с високи метални парапети.

Следите от кръв продължаваха към широкото мраморно стълбище, което водеше към долните етажи на сградата. Едрият мъж, когото търсеха, можеше да е избягал! Напълно решен да не го изпусне, Джон импулсивно стреля през арковидния отвор, пренебрегвайки предупреждението на учудения Питър.

Твърде късно Джон осъзна, че кървавата следа спираше само на две крачки. Очите му се разшириха. Освен ако не се е научил по някакъв начин да лети, зеленоокият мъж трябваше да се е върнал…

Смит усети силен удар отстрани. Загуби равновесие и се хлъзна през площадката с раменете напред, забивайки тялото си в металния парапет. Зиг зауерът му издрънча върху плочките. За миг той се взираше от основата на парапета, без да вижда нищо. Все още беше зашеметен и му се виеше свят, когато до ушите му достигна приглушен вик и после видя как Питър прелетя край него. Англичанинът се претърколи с главата надолу по стълбите. Той изчезна от поглед, а по стълбището се раздрънча разпилялата се екипировка.

С жестока усмивка кестенявият гигант тръгна към Смит. Лицето му, нарязано от острите като бръснач парченца стъкло, представляваше кървава маска. Едната му очна кухина бе празна, но в другата единственото му зелено око проблясваше свирепо.

Джон се изправи на крака, усещайки остра болка в дясната част на гърба. Той бързо извади бойния нож, втъкнат в колана на кръста му. Приведе се ниско и размаха ножа.

Необезпокоен ни най-малко от хладното оръжие, едрият мъж закрачи към него. Той размахваше огромните си ръце измамно мързеливо, описвайки малки кръгове, докато доближаваше, готов да го нападне, да му причини тежка телесна повреда и да го убие. Усмивката се разширяваше.

С присвити очи Смит наблюдаваше как врагът идваше все по-близо. Доближи още малко, копеле, помисли си той. Преглътна с мъка, борейки се с растящото чувство на страх от вида на гиганта. Смит не си правеше никакви илюзии за евентуалния изход при ръкопашен бой отблизо. Дори полусляп, противникът му бе много по-силен, по-едър и без съмнение с повече умения от него.

Огромният кестеняв мъж забеляза страха му. Той започна да се смее, а от лицето му потече още кръв.

— Какво? Не ти стиска да се биеш без пистолет, а? — попита той тихо с циничен и подигравателен тон.

Джон не се поддаде на дразненето и остана на място, готов да реагира бързо на всяко движение. Той бе фиксирал погледа си в единственото око на мъжа, тъй като бе наясно, че то ще сигнализира за всяко негово движение.

Светлозеленото око примигна изведнъж. Ето това е!

Смит заостри вниманието си.

С ужасяваща скорост огромният мъж скочи напред с намерение да порази лицето на Джон със саблен удар. Смит си дръпна главата точно навреме. Смъртоносният удар го подмина на сантиметри.

Смит успя да блокира друг мощен удар с лявата си ръка. Ужасната сила го изблъска назад към парапета. Задъхвайки се, той се сви още по-ниско.

Ухилен сега до уши, зеленоокият мъж отново се доближи. Едната си ръка държеше в готовност да отбие удара с нож. С другата, стисната в мощен юмрук, замахна назад, засилвайки се за нов саблен удар, с който да катурне Смит през парапета върху стълбището, където да намери смъртта си, или да смачка черепа му.

Джон се хвърли напред в краката на по-високия мъж. Той се превъртя и се изправи, но го посрещна нова серия от удари — бързи крошета, които той парира с лявата ръка и раменете си. От силата Смит се блъсна в стената, изкарвайки въздуха от дробовете си. Отчаяно той замахваше с ножа, принуждавайки противника си да отстъпи — немного, само няколко стъпки, но достатъчно да опре гърба си на железния парапет.

Сега или никога, каза си Джон.

С див рев той измъкна последната граната от джоба на бедрото и я метна с цялата сила, която му бе останала, право в лицето на своя враг. Реагирайки инстинктивно, едрият мъж отби безвредната граната с двете си ръце, излагайки за първи път открито тялото си.

В този миг Джон скочи и нанесе удар с ножа. Само връхчето на оръжието потъна в средата на единственото зелено око на мъжа. Но това стигаше. Кръв и лимфа потекоха от новата ужасна рана.

Напълно сляп, кестенявият гигант зарева едновременно от ярост и от болка. Той замахна силно и изби ножа от ръката на Смит. После запристъпя напред с широко разтворени ръце в последен опит да заклещи невидимия си противник и да го смачка.

С бързи движения Джон се мушна под огромните разперени ръце и нанесе смъртоносен удар в гърлото на мъжа, пречупвайки ларинкса. После отскочи назад, твърдо решен да се държи на безопасно разстояние.

Гигантът започна да се задъхва, да се дави, да се напъва неистово да поеме кислорода, от който се нуждаеше, но не можеше да вдиша, след което се смъкна бавно на колене. Под кървавите рани кожата му започна да посинява. Отчаяно той се протегна за последен път, все още опитвайки се да докопа мъжа, който му отне живота. След това ръцете му се отпуснаха. Той падна на пода и се претърколи на гръб, а празните очни кухини се впериха невиждащо към тавана.

Изтощен, Смит падна на колене.

Някъде отдолу се чу внезапно нова стрелба, която кънтеше из цялото централно стълбище. Смит се надигна, взе пистолета си от пода и затича към стълбите.

Видя Питър, който бавно се качваше нагоре, куцайки болезнено.

— Беше безкрайно шибано падане, Джон — обясни Питър, след като забеляза угриженото лице на Джон. — Добре, че браунингът ми остана у мен. — Той се усмихна леко.

— Голям късмет, да знаеш. Налетях на двама от тия типове, докато се изкачвах.

— Мисля, че те няма да ни досаждат повече — предположи Смит.

— Не и в този живот — съгласи се Питър.

— Джон! Питър! Елате! Бързо!

Двамата мъже се обърнаха, чувайки гласа на Ранди, която ги викаше спешно. Те се втурнаха в стаята.

Агентката на ЦРУ бе коленичила до едно от телата на пода. Тя вдигна очи към тях учудена.

— Тоя тип е още жив.