Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (19)

Осемнадесета глава

Чикаго, Илинойс

Ярки прожектори преобразяваха нощта в ден в западния край на „Хайд Парк“ в района на Чикагския университет. Предназначението им бе да осветяват сиво-бежовата каменна фасада на новостроящата се сграда на изследователския център, огромна пететажна постройка с лаборатории и изследователска площ близо 425 000 квадратни фута. Строителни скелета все още препречваха повечето от алеите и зелените пространства по южната страна на 57 улица и източната страна на булевард „Дрексъл“. Във вътрешността на огромната сграда лампите също светеха, докато инженерите, зидарите, железарите и останалите работници се трудеха ден и нощ да завършат грандиозния обект.

Учени от Чикагския университет изиграха ключова роля за най-големите научни и технологични открития на двадесети век — от разработването на метода за датиране с въглерод 14 до появата на контролираната ядрена енергия. Сега университетът бе твърдо решен да продължи да се конкурира и в новите науки на двадесет и първи век. Изследователският център бе крайъгълният камък на тези усилия. След като бъде завършен и влезе в експлоатация, учените от областта на биологията и на физиката ще работят заедно на това превъзходно място. Те се надяваха, че по този начин ще преодолеят изкуствените и много тънки граници между двете традиционни дисциплини.

Близо един милиард долара корпоративни и индивидуални дарения бяха събрани за финансирането на строителството, покупката на необходимите високотехнологични материали и на първата вълна от нови проекти. Една от най-големите корпоративни вноски постъпи от „Харкорт Биосайънсис“ за финансиране на единствения по рода си нанотехнологичен комплекс. След разрушаването на лабораторията в института „Телър“ за ръководството на компанията новият комплекс бе не само жизненонеобходим като заместител, но и сигнал, че тя е твърдо решена да продължи нанотехнологичните изследвания. Вътре в комплекса лаборанти, техници и работници бяха заети с инсталиране на компютри, сканиращи микроскопи, манипулатори с дистанционно управление, системи за херметизация и пречистване на въздуха, хранилища за химикали и друго оборудване.

Джак Рафърти пристигна на работа с усмивка и бодра стъпка. Докато пътуваше с метрото от дома си в предградието Лагрейндж, дребният, слабичък електротехник изчисляваше колко пари от извънреден труд ще получи от този обект. Той сметна, че с тях ще може да плати таксата за енорийското училище на близнаците и че ще му остане достатъчно да си купи мотора „Харли“, на който бе хвърлил око преди повече от година.

Усмивката му се изпари в момента, в който прекрачи в лабораторията. Още от прага забеляза, че някой беше бърникал из електрическата инсталация, която завърши едва вчера. Панелите на стените зееха, излагайки на показ разбъркани кълба от разноцветни кабели. Разкачени жици стърчаха от небрежно пробити дупки по тавана.

Рафърти изпсува наум и се втурна към началника на смяната — огромен като мечок мъжага на име Козлов.

— Томи, каква е тая бъркотия? Да не би някой да е сменил отново спецификациите?

Началникът погледна към дъската с бележките и поклати глава.

— Аз поне не знам, Джак.

Рафърти се намръщи.

— Тогава вероятно можеш да ми кажеш защо Леви се е изгаврил с работата ми и е зарязал тази бъркотия?

Козлов сви рамене.

— Не беше Леви. Някой се обади да ми каже, че Леви е болен. Две нови момчета дойдоха вместо него. — Той огледа стаята. — Видях ги преди не повече от петнадесет минути. Явно са си тръгнали по-рано.

Електротехникът присви очи.

— Добре. Вероятно някакви кретени извън профсъюза. А може току-що да са постъпили. — Той закопча колана с инструментите и нахлупи тежката каска на малката си глава. — Ще ми отнеме половината време само да оправя това, Томи. Така че не искам да чувам приказки за закъснения и тям подобни.

— Няма да чуеш нищо от мен — обеща Козлов и допря огромната си лапа до сърцето.

Рафърти се поуспокои и се залови за работа, като се опита да размотае първо гнездото от кабели, оставено върху стените от заместниците на Леви. Надникна в един от отворените панели и освети с фенерчето тясно пространство, запълнено с жици, тръби и проводници от всякакви размери и видове.

Парче свободен зелен кабел привлече погледа му. За какво ли служеше? Той го дръпна лекичко. В другия край нещо запираше. Бавно, с помощта на тънките си пръсти проследи накъде отива кабелът. Другият му край най-после се показа. Беше закачен за сивкава твърда кутия.

Озадачен, Рафърти зяпа кутията няколко минути и се чудеше какво е предназначението й. После мозъкът му прещрака и той пребледня.

— Исусе… това е пластичен експлозив…

Шестте бомби, заложени на различни места в лабораторния комплекс, избухнаха едновременно. Ослепително бяла светлина изригна през стените и тавана. Първата ударна вълна разкъса Рафърти, Козлов и останалите работници от лабораторията на парчета. Стълб от пламъци и свръх нажежен въздух се спусна през коридорите на полупостроената сграда, превръщайки във въглен всичко по пътя си. Огромната сила на взрива изригна навън, разруши скелетата от метал и бетон и ги разпиля като кибритени клечки.

Отначало бавно, а после с все по-голяма скорост една цяла страна на изследователския център потрепери, прегъна се навътре с пронизителна какофония от дрънчене и чупене, а после рухна. Купища изпочупени камъни и разкривени метални парчета се разпиляха по земята. Гъст задушлив облак дим и бетонен прах изригнаха към небето, осветени от оцелелите прожектори на строежа.

* * *

Час по-късно на десет пресечки от тук тримата лидери на чикагската организация на Движението на Лазар се срещнаха спешно на най-горния етаж на жилищна сграда в „Хайд Парк“. Все още видимо развълнувани, двамата мъже и една жена на по двадесет и няколко години стояха прави и гледаха по телевизията предаваните на живо сцени.

Комбинезоните на строителни компании, каски, комплекти с инструменти и фалшиви документи за самоличност, с които се бяха снабдили с огромен труд през последните четири месеца, бяха струпани върху маса в съседната стая. Най-отгоре на купчината имаше кафява папка. Тя съдържаше плановете на изследователския институт, свалени от уебсайта на Чикагския университет. Плътно затворени буркани с течности с противна миризма, спрейове с боя и навити на рула плакати на Движението бяха подредени в кашони до масата върху дървения под.

— Кой би направил това? — попита Фрида Макфадън учудено. Тя дъвчеше нервно краищата на боядисания в зелено кичур на косата си. — Кой би взривил института? Ние получаваме заповеди от най-горе, от самия Лазар.

— Нямам ни най-малка представа — отговори гаджето й угрижено. Бил Оукс закопчаваше ризата, навлечена набързо, след като им съобщиха по телефона ужасната новина. Той отметна нервно дългата си руса коса, която влизаше в очите му. — Но знам със сигурност едно нещо: трябва да се отървем от нещата, които осигурихме за нашата задача. Възможно най-скоро. Преди ченгетата да звъннат на вратата ни.

— Да, мамка му — измърмори Рик Ейвъри, третият член на групата, едър младеж, който гладеше брадата си. — Но къде ще е най-сигурно? В езерото?

— Там ще ги намерят — каза подигравателен глас зад гърбовете им. — Или ще ви видят, докато ги хвърляте.

Стреснати, тримата активисти от Движението на Лазар се обърнаха. Никой не бе чул вратата да се отваря или затваря. Пред тях стоеше много висок и едър мъж и ги наблюдаваше от вестибюла, който отделяше дневната от трапезарията. Беше облечен в тежко вълнено палто.

Оукс възвърна пръв самообладанието си. Той пристъпи напред със зяпнала уста.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Може да ме наричате Търс — отвърна спокойно зеленоокият непознат. — Имам за вас нещо — подарък.

Той извади внимателно ръката си от джоба на палтото и насочи срещу тях деветмилиметров пистолет „Валтер“.

Фрида Макфадън изпищя от страх. Ейвъри замръзна на място, пръстите му все още държаха брадата. Само Бил Оукс запази самообладание.

— Ако си ченге — запелтечи той, — ни покажи значката си.

Високият мъж се усмихна учтиво.

— Уви, не съм полицай, господин Оукс.

Оукс усети тръпки по тялото си в последната секунда преди валтерът да издаде звук на сподавена кашлица. Куршумът проби челото му и го уби на място. Тялото му падна до телевизора.

Вторият член на групата „Хораций“ насочи леко вляво пистолета и стреля отново. Ейвъри изстена и падна на колене, притискайки разкъсаното си гърло, от което изригваше кръв. Огромният кестеняв мъж натисна спусъка трети път, прицелвайки се този път право в челото на брадатия активист.

Пребледняла от ужас, Фрида Макфадън се обърна и направи опит да побегне в съседната стая. Едрият мъж я простреля в гърба. Тя се олюля, падна безпомощно върху дивана и застена от болка. Той прибра пистолета в джоба си, пристъпи напред, хвана главата й със силните си ръце и я стисна. Вратът й изпука.

Търс огледа трите тела, търсеше признаци на живот. Доволен се отправи към входната врата и я отвори. Двама от хората му го чакаха на площадката. Всеки държеше по два тежки куфара.

— Готово — уведоми ги той.

Отдръпна се и им направи място да минат. Никой не пожела да си губи времето да гледа труповете. Всеки, който работеше с братята Хораций, рано или късно свикваше с гледката на смъртта.

С бързи движения започнаха да изпразват куфарите, като наизвадиха пакети с пластични експлозиви, детонатори и часовникови механизми върху масата в трапезарията. Един от тях, нисък набит мъж със славянски черти, посочи към купчината дрехи, карти, химикали и бои върху масата и в кашоните на пода.

— Какво ще правим с това, Търс?

— Приберете ги — нареди зеленоокият. — Оставете само строителните дрехи, каски и фалшивите документи за самоличност. Сложете ги при материалите за бомби.

Славянинът сви рамене.

— Номерът няма да заблуди задълго полицията. След като американските власти направят изследвания, няма да открият следи от химикали върху труповете.

Високият кимна.

— Знам — каза той и се усмихна студено. — Но ще спечелим време.

* * *

Светлините, в бара на международното летище „О’Хара“ бяха силно приглушени в ярък контраст с ослепителните неонови лампи в коридорите и салоните за обработка на пасажерите. Дори и в този късен час на нощта беше доста препълнен. Преуморени и недоспали пътници търсеха утеха в сравнително тихия бар и в големи дози алкохол.

Хал Бърк седеше кротко на маса в ъгъла и отпиваше от рома с кола, който си поръча половин час по-рано. Часът на полета му до „Дълес“ наближаваше. Всеки момент щяха да повикат пътниците на борда. Вдигна очи, когато Търс седна на стола срещу него.

— Е?

Едрият мъж оголи зъбите си в самодоволна усмивка.

— Нямаше никакви проблеми — отговори той. — Информацията ни бе точна до последната подробност. Сега организацията на Движението в Чикаго е без ръководители.

Бърк се усмихна кисело. Високопоставените източници, които техният създател имаше в Движението на Лазар, бяха главният мотив да привлече зловещите, почти нечовешки създания Хораций в ТОКСИН. Макар и с неохота, Бърк си даваше сметка, че тези информатори бяха по-добри от всяка мрежа от източници, която бе имал възможност да създаде.

— Чикагската полиция ще види онова, което очаква да открие — продължи Търс. — Пластични експлозиви, детонатори и фалшиви документи.

— Плюс три трупа — напомни му служителят от ЦРУ. — Ченгетата може да се учудят на тази малка подробност.

Другият мъж поклати глава, отхвърляйки веднага опасението.

— Терористичните движения често унищожават свои съмишленици — каза той. — Полицията може да реши, че убитите са били смятани за слаби звена, или да заподозре, че съществува вражда между отделни фракции в Движението.

Бърк се съгласи. Едрият кестеняв мъж отново беше прав.

— По дяволите, случва се — каза той. — Понякога банда радикали с оръжия се оказват натясно под огромен натиск… И на някои от тях може да им избие чивията и да си го изкарат на другите. Предполагам, че това не е нещо необичайно.

Той отпи от питието си.

— Както и да е, поне ще си помислят, че взривяването на изследователския институт е било подготвяно от месеци — измърмори Бърк. — Това ще помогне в убеждаването на Кастила, че клането при института „Телър“ е дело на Движението на Лазар от начало до край. Че е нещо като запазена марка на тия копелета — начин да радикализират привържениците си ида ни притиснат политически. С малко късмет най-после президентът ще обяви цялото Движение за терористична организация.

Вторият член на групата „Хораций“ се усмихна колебливо.

— Вероятно.

Бърк стисна зъби, лицето му се опна, а старият белег отстрани на шията му побеля.

— Имаме още един, по-належащ проблем — каза той — В Санта Фе.

— Проблем? — учуди се Търс.

— Подполковник Джонатан Смит, докторът по медицина — отговори служителят на ЦРУ. — Разбрах, че слухти наоколо и задава неудобни въпроси.

— Все още имаме оперативна група в Ню Мексико — отговори внимателно Търс.

— Добре. — Бърк допи рома и колата. Изправи се. — Уведоми ме, когато са готови да действат. И да е по-скоро. Искам Смит да умре, преди някой по върховете да е започнал да му обръща внимание.