Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (23)

Двадесет и втора глава

Събота, 16 октомври

Щабквартирата на ЦРУ, Ленгли, Вирджиния

Малко след полунощ директорът на ЦРУ Дейвид Хансън влезе забързано в офиса си със сив килим на седмия етаж. Въпреки че беше на крака от осемнадесет часа, той все още изглеждаше безупречен в добре ушития костюм, чиста риза и вратовръзка с перфектен възел. Хвърли загрижен поглед към изпомачкания и уморен мъж, който го очакваше.

— Трябва да поговорим, Хал — каза той строго. — Лично.

Хал Бърк, който оглавяваше специалната група за Движението на Лазар в ЦРУ, кимна:

— Добре, да поговорим.

Директорът на ЦРУ влезе във вътрешния кабинет и хвърли куфарчето си върху едно от двете удобни кресла с високи облегалки пред бюрото му. Махна на Бърк да седне на другото. После Хансън скръсти ръцете си и се облегна на лакти върху огромното празно бюро. Изгледа внимателно своя подчинен над върховете на пръстите си.

— Идвам от Белия дом. Както сигурно се досещаш, президентът не е особено доволен от нас и от ФБР.

— Предупредихме го какво може да се случи, ако Движението на Лазар издивее — отговори грубо Бърк. — Институтът „Телър“, лабораторията на „Телос“ в Калифорния и бомбеният взрив в Чикаго бяха само началото. Трябва да спрем тия подмолни действия и да ударим здраво Движението, преди да се окопае по-дълбоко. Някои от активистите му от средния ешелон все още са на светло. Ако успеем да ги пипнем и да ги пречупим, все още имаме шанс да проникнем във вътрешността. Това е най-доброто, което можем да направим, за да унищожим Движението на Лазар.

— Поставих този въпрос много настоятелно — каза му Хансън. — И не съм единствен. Кастила е подложен на натиск от лидерите и на двете партии в Сената и в Камарата на представителите.

Бърк кимна. В ЦРУ се говореше, че Хансън почти през целия ден е бил на Капитолийския хълм, срещайки се с председателите на комисиите за разузнаване на Сената и Камарата, както и с лидерите на мнозинството и на малцинството в двете камари. Под негов натиск влиятелните му съюзници в Конгреса настояваха президентът Кастила да обяви официално Движението на Лазар за терористична организация. След като това станеше, федералните правоохранителни служби щяха да свалят кадифените ръкавици и да разполагат със свободата да действат силово срещу Движението — да следят лидерите му, банковите сметки и каналите за комуникации.

Действайки през главата на президента в Конгреса обаче, Хансън си играеше с огъня. Директорите на ЦРУ нямаха право да използват политически средства, за да манипулират политиката на президента, на когото служеха. Но Хансън никога не се колебаеше да се възползва от възможностите, когато залозите бяха високи. Освен това очевидно вярваше, че подкрепата за него на Камарата и на Сената бе достатъчно силна, за да го предпази от гнева на Кастила.

— Имаме ли шанс? — попита Бърк.

Хансън поклати глава.

— Все още не.

Бърк се начумери.

— Защо, по дяволите, не?

— След клането пред института „Телър“ Лазар и последователите му са яхнали огромна вълна на обществено съчувствие и подкрепа. Особено в Европа и Азия — напомни му директорът на ЦРУ. — Последните актове на насилие може да ги подкопаят малко, но твърде много хора ще приемат на доверие версията на Движението на Лазар, че атаките в „Телос“ и Чикаго са били инсценирани, за да дискредитират каузата му. Така че правителствата по света оказват сериозен дипломатически натиск да оставим Движението на мира. Те предупреждават президента, че агресивни действия срещу Лазар може да предизвикат антиамерикански демонстрации в собствените им страни.

Бърк изсумтя с отвращение.

— Да не искате да кажете, че Кастила няма нищо против Париж или Берлин, или някоя друга второстепенна сила да има право на вето върху политиката ни срещу тероризма?

— Не точно вето — каза Хансън. — Но просто няма да действа открито. Не и докато не представим железни доказателства, че Движението на Лазар дърпа конците на тези терористични актове.

Няколко минути Бърк остана безмълвен, оглеждайки, без да мига, своя началник. После кимна.

— Това може да се уреди.

— Истински доказателства, Хал — предупреди шефът на ЦРУ. — Факти, които могат да издържат проверка. Разбра ли?

Бърк отново кимна. „О, разбирам те, Дейвид — помисли си той, — дори по-добре, отколкото ти разбираш себе си.“ Умът му работеше трескаво да изнамери нови начини да овладее ситуацията, която беше започнала да излиза извън неговия контрол при института „Телър“.

 

 

Полето във Вирджиния, извън Белтуей

Три часа преди разсъмване в полята на Вирджиния се изсипа студен дъжд като из ведро и разкаля съвсем и без това мократа земя. Есента обикновено беше по-суха, особено след влажните тропически бури през летните месеци, но през тази година времето не следваше обичайния модел.

На около шейсет километра югозападно от Вашингтон малка къща бе кацнала на невисок хълм с изглед към няколко пояса от дървета и четиридесет акра ливади, обрасли с бурени и гъсти къпинови храсти. Овъглените развалини от стар хамбар без покрив стърчаха близо до къщата. Останки от ограда очертаваха празните буренясали ниви на фермата, като повечето от гредите й или бяха изпочупени, или лежаха полуизгнили във високата трева, буренак и шипкови храсти. Набразден от дири на коли път водеше към ниския хълм откъм павираното шосе, което минаваше покрай оградата на фермата. Пътят свършваше до изпоцапаната с петна от масло циментова площадка пред входа на къщата.

На пръв поглед малката сателитна чиния на покрива и късовълновата антена на съседен хълм бяха единствените свидетелства, че западналата ферма има нещо общо със съвременната епоха. В действителност първокласна алармена система охраняваше къщата, чиято вътрешност бе обзаведена с последен модел високотехнологични компютри и друга електронна апаратура, с каквато разполагаше ЦРУ.

Хал Бърк седеше зад бюрото в своя кабинет и слушаше как дъждът чука по покрива на къщата, която той язвително наричаше „моята селска обител“. Един от чичовците му обработваше тази неплодородна земя в продължение на десетилетия, докато накрая тежкият труд и чувството на безсилие го убиха. След смъртта му тя мина през ръцете на няколко негови не много умни братовчеди, преди да стане собственост на агента на ЦРУ, който я получи преди десетина години като частично погасяване на стар семеен дълг.

Нито имаше парите, нито време да засади нещо, но много му допадаше уединението, което фермата предлагаше. Никога не идваха неканени гости, нито дори представители на местните Свидетели на Йехова. Беше толкова отдалечена от пътя, че дори бързо разрастващите се предградия в Северна Вирджиния я задминаваха. При ясно време нощем Бърк се разхождаше навън и наблюдаваше оранжевия отблясък от светлините на Вашингтон и на предградията. Те оцветяваха небето в огромна дъга на север, североизток и изток и постоянно му напомняха за мравуняка, в който се бе превърнало съвременното общество, и за тъпата бюрокрация, която толкова презираше.

Лошите провинциални пътища и натоварените магистрали често правеха пътуването до и от Ленгли дълго и мъчително, но комуникационната апаратура, монтирана в къщата за сметка на федералния бюджет, му позволяваше да работи и от фермата, ако възникнеше неочаквано криза. Апаратурата работеше невероятно добре като за официална употреба от ЦРУ. Още по-модерен хардуер и софтуер, доставени от други, му позволяваха да контролира разпръснатите надалеч елементи на ТОКСИН при по-голяма сигурност. Пристигна тук веднага след срещата с Хансън в полунощ. Събитията се развиваха главоломно и сега той трябваше да е в постоянна връзка с агентите си.

Компютърът издаде звук, сигнализирайки, че е пристигнал кодиран доклад от екипа за сигурност, който работеше в Ню Мексико. Намръщи се. Бяха закъснели.

Бърк разтърка очи и набра паролата. Бъркотията от случайни на пръв поглед букви, числа и знаци изведнъж се промени и започна да се подрежда в думи, а после и в изречения, докато програмата си вършеше работата. Той прочете съобщението с нарастваща тревога.

— По дяволите — измърмори Бърк. — Кое, мамка му, е това копеле?

След това Бърк вдигна обезопасения телефон до компютъра си и набра своя колега от ФБР.

— Кит, слушай — каза той припряно. — Имам нужда от теб да оправим една каша. Един труп трябва да изчезне. Завинаги.

— Полковник Смит? — попита оживено Пиърсън.

— Бих искал.

— Докладвай — каза тя. Той чуваше шума в слушалката, докато тя навличаше бързо дрехите си. — И никакви извъртания този път. Само фактите.

Офицерът от ЦРУ я информира за провалилото се нападение. Пиърсън слушаше, без да го прекъсва.

— Уморих се да оправям кашите на твоята частна армия, Хал — каза тя огорчено, след като той приключи.

— Смит е имал подкрепление — тросна се Бърк. — Нещо, което не очаквахме. Всички смятахме, че действа като вълк единак.

— Някакво описание на другия мъж? — попита тя.

— Не — призна офицерът от ЦРУ. — Било е тъмно и моите хора не са успели да го видят добре.

— Чудесно! — каза студено Пиърсън. — Става все по-добре и по-добре, Хал. Сега Смит ще е сигурен, че има нещо гнило около историята със закупуването на джиповете от терористите, което аз свързвах с Движението. Защо просто не вземеш да лепнеш на челото ми една огромна червена точка?

На Бърк му се прииска да й тресне телефона, но успя да се сдържи.

— Конструктивните предложения биха били по-полезни, Кит — каза той накрая.

— Прекрати ТОКСИН — настоя тя. — Цялата операция беше катастрофа от самото начало. А докато Смит е жив и продължава да души около мен, няма да разполагам с поле за маневриране, за да насоча разследването към Движението на Лазар.

Той поклати глава.

— Не мога да го направя. Нашите хора вече получиха следващите заповеди. Ще бъдем в по-голяма опасност, ако дадем отбой, отколкото ако продължим.

Последва продължителна тишина.

— Да сме наясно по един въпрос, Хал — каза строго Пиърсън. — Ако ТОКСИН се издъни, както се очертава, няма да поема отговорността изцяло върху себе си, ясно ли е?

— Това заплаха ли е? — попита Бърк натъртено.

— Приеми го като факт — отговори тя и затвори телефона.

Хал Бърк поседя вторачен в екрана няколко минути, обмисляйки следващите действия. Дали Кит Пиърсън си изпускаше нервите? Надяваше се да не е така. Всъщност той не харесваше тъмнокосата жена, но я уважаваше заради нейния кураж и воля за победа на всяка цена. Без тях тя щеше да е потенциална опасност — нещо, което ТОКСИН не можеше да позволи.

Взе решение и започна бързо да пише, съчинявайки нови инструкции към оцелелите от групата му в Ню Мексико.

 

 

Видеоконференция на Движението на Лазар

Във всяко кътче на света малки групи мъже и жени от всички цветове и раси се събраха тайно. Те се срещаха пред свързани със сателит монитори и видеокамери. Това бе елитът на Движението на Лазар, лидерите на най-важните му клетки. Всички изглеждаха надъхани, настървени да започнат операциите, които планираха от месеци.

Мъжът, наричан Лазар, стоеше спокойно пред огромен дисплей, на който се появяваха кадри с участниците във всяка група. Той знаеше, че никой от тях няма да види истинското му лице и да чуе истинския му глас. Както винаги, неговите високо усъвършенствани компютърни системи и софтуер конструираха различни идеализирани образи за всяка от клетките на Движението. Също толкова модерен софтуер предоставяше симултанен превод.

— Време е — заяви Лазар и се усмихна леко, забелязвайки нетърпението, което се изписа по лицата на участниците в далечните аудитории. — Милиони хора в Европа, Азия, Африка и Америка прегръщат нашата кауза. Политическата и финансовата мощ на Движението ни расте не с дни, а с часове. Не след дълго цели правителства и корпорации ще треперят пред нашето увеличаващо се влияние.

Увереният му тон предизвика одобрително кимане с глави и шепот на възбуда у лидерите, които го гледаха.

Лазар вдигна предупредително ръка.

— Но не забравяйте, че враговете ни не спят. Тайната им война срещу нас се провали. Сега започнаха откритата война, която аз предвидих. Кланетата в Санта Фе и в Чикаго без съмнение са само началото на зверствата, които планират.

Той погледна право в камерите, съзнавайки, че всички от разпръснатите по света групи ще останат с усещането, че очите му са насочени само към тях.

— Войната започна — повтори той. — Нямаме избор. Трябва да отвърнем на удара бързо и без колебание, без милост. Където е възможно, вашите действия трябва да избегнат отнемане на невинен човешки живот, но ние трябва да унищожим нанолабораториите — тези развъдници на смърт, — преди нашите врагове да причинят още ужаси на света и на нас.

— Ами лабораториите на „Номура Фарматек“? — попита лидерът на групата в Токио. — Все пак това е единствената корпорация, която прие нашите искания. Те вече спряха изследванията.

— Да пощадим „Номура Фарматек“? — каза студено Лазар. — Не мисля. Хидео Номура е хитър младеж, твърде хитър. Той се снижава, когато духа силен вятър, но не се пречупва. Когато се усмихва, усмивката му е като на акула. Не се оставяйте на Номура. Познавам го твърде добре.

Лидерът на групата от Токио наведе глава, приемайки порицанието.

— Да бъде волята ти, Лазаре.

След като екраните угаснаха, мъжът, наречен Лазар, остана сам, наслаждавайки се на вкуса на триумфа. Годините на планирана подготовка даваха плодове. Скоро щеше да започне трудната и опасна работа по завладяването на света. Също скоро тежките, но необходими жертви щяха да бъдат възнаградени.

Очите му посърнаха за миг, изпълвайки се със спомена от болката. Той нежно изрецитира стихотворението, в стил хайку, което често спохождаше будния му мозък:

„Тъга обгръща като мъгла

баща, отречен

от своя син безверен.“