Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (33)

Тридесет и втора глава

Полето на Вирджиния

Търс се облегна на тъмната стена в малкия кабинет на Бърк. Изглеждаше спокоен, почти отпуснат, но погледът — напрегнат и съсредоточен. Той продължаваше да държи беретата, която отне от офицера на ЦРУ. Деветмилиметровият пистолет изглеждаше малък в огромната му дясна ръка в ръкавица. Усмихна се студено, долавяйки нарастващото безпокойство у двамата американци, които седяха, без да мърдат, под зоркия му поглед. И Бърк, и Кит Пиърсън не бяха свикнали да се подчиняват на нечия чужда воля. Търс се забавляваше да върти на пръста си двамата старши разузнавачи.

Разгледа малкия старинен часовник върху бюрото на Бърк. И последните изстрели отвън замряха няколко минути преда това. Досега шпионите, които неговите хора преследваха, трябваше да са мъртви. Колкото и да бяха обучени, никоя двойка агенти от ФБР не можеше да се мери с неговия екип от бивши командоси.

В слушалката на главата му се чу глас.

— Тук е Укида. Имам да докладвам нещо от терена.

Търс се изправи, опитвайки се да прикрие изненадата си. Укида, бивш японски десантчик, бе един от петимата мъже, на които възложи да преследват нарушителите и да ги вкарат внимателно в подготвената засада в северния край на фермата на Бърк. Той очакваше да му докладват по-скоро от мястото на засадата.

— Казвай — подкани го Търс.

Изслуша разказа на Укида за пълния провал мълчаливо, без да издава гнева си. Четирима от мъжете бяха мъртви, включително Макрей, най-добрият му следотърсач. Засадата, която планираха, се бе пропукала откъм фланга. Това бе лошо, но още по-лоша бе новината, че оцелелите от екипа му бяха изгубили дирите на оттеглящите се американци. Това, че хората му бяха открили и повредили автомобилите на нарушителите, не го утешаваше много. Те вече се бяха свързали без съмнение със своя щаб и са докладвали за онова, което са чули. Вероятно са поискали и подкрепление.

— Да продължаваме ли? — попита Укида.

— Не — тросна се Тръс. — Влизайте в автомобилите и чакайте инструкциите ми.

Беше проявил прекалена самоувереност и екипът му плати висока цена. Шансовете в тая тъмница да открият американците, преди да им пратят подкрепление, бяха съвсем нищожни. А дори и в този слабо населен селски район стрелбата можеше да привлече внимание, което не бе препоръчително. Беше време да изчезват от това място, преди ФБР или друга организация да сформира кордон.

— Неприятности? — попита хладнокръвно Кит Пиърсън.

Тъмнокосата жена бе доловила гнева и колебанието в гласа му. Тя се изпъна в стола си.

— Малка засечка — излъга спокойно Търс, полагайки огромно усилие да контролира раздразнението и нетърпението си. Продължителните тренировки и физическото натоварване го бяха научили да не се поддава на слабост. Той й махна с беретата да се отпусне. — Успокойте се, госпожо Пиърсън. Всичко ще бъде изпълнено по план.

Вторият от групата „Хораций“ отново погледна часовника и пресметна наум шестчасовата разлика във времето между Вирджиния и Париж. Обаждането трябваше да дойде скоро, помисли си той. Но дали достатъчно скоро? Дали да не действа, без да получи конкретни заповеди? Той отпъди тази мисъл. Инструкциите бяха съвсем ясни.

Клетъчният му телефон звънна и той се обади.

— Да?

Гласът от другия край, леко деформиран от кодиращия софтуер и от множеството сателитни предаватели, заговори бавно и произнесе командата, която Търс очакваше да чуе.

— Експериментът на терен три започна. Може да продължиш по плана.

— Разбрано — каза Търс. — Затварям.

Усмихвайки се, той погледна към тъмнокосата агентка от ФБР в другия край на стаята.

— Надявам се, че ще приемете извинението ми предварително, госпожо Пиърсън.

Тя се намръщи, явно озадачена.

— Извинението ви? За какво?

Търс сви рамене.

— За това.

С плавно движение той повдигна пистолета, който отне от Бърк, и натисна спусъка два пъти. Първият изстрел я улучи в средата на челото. Вторият куршум мина точно през сърцето й. С лека въздишка тя се отпусна назад върху оплисканата с кръв облегалка на креслото. Мъртвите й сивкави очи се изцъклиха срещу него, изразявайки за вечни времена пълно недоумение.

— Мили боже. — Бърк стисна страничната облегалка на креслото. Ситни капчици от кръвта й изпръскаха лицето му. Той извърна ужасено поглед от мъртвата жена и се обърна към огромния мъж, който стърчеше над него. — Какви… по дяволите, ги вършиш?

— Изпълнявам заповеди — отговори простичко Търс.

— Никога не съм те карал да я убиеш! — изкрещя агентът на ЦРУ, после преглътна, потискайки повика да повърне.

— Така е, не си ме карал — съгласи се зеленоокият мъж. Той постави внимателно беретата на пода в краката му и измъкна от джоба си пистолета „Смит и Уесън“ на Кит Пиърсън. Отново се ухили. — Но в такъв случай не разбираш истинското положение, господин Бърк. Твоята така наречена операция ТОКСИН беше само камуфлаж за далеч по-мащабна операция. Ти не си господарят тук, а само слуга. Излишен слуга, уви.

Очите на Бърк се разшириха от ужас, осъзнавайки ситуацията. Той се заизвива на стола, борейки се отчаяно да се изправи на крака, да направи нещо, да се защити. Но не успя.

Търс стреля три пъти от упор в стомаха на офицера от ЦРУ. Всеки от деветмилиметровите куршуми направи по една огромна дупка на гърба му, разпръсквайки кръв и частици от кости, както и парченца от вътрешни органи върху въртящия се стол, бюрото и компютърния екран зад него.

Бърк се отпусна в стола. Пръстите му се бяха вкопчили в ужасните рани на корема му. Устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо.

С презрителна непринуденост Търс протегна крак, катурна въртящия се стол и умиращият агент се намери на твърдия дървен под. После вторият от групата „Хораций“ го прекрачи и подхвърли пистолета „Смит и Уесън“ в подгизналия от кръв скут на Кит Пиърсън.

Когато се обърна, видя, че Бърк лежи неподвижно, превит на две от агонията. Високият зеленоок мъж бръкна в джоба на якето си и извади малък пластмасов пакет с прикачен отгоре дигитален таймер. С отмерени и бавни движения той нагласи таймера на двадесет секунди, включи го и постави пакета върху бюрото, точно до компютъра на Бърк. Дигиталният часовников механизъм започна да отмерва времето. Доволен, той излезе навън и затвори входната врата след себе си.

След това се обърна. Пламъците вече се виждаха през полуспуснатите завеси на прозореца в кабинета. Те танцуваха и ставаха все по-големи, поглъщайки бързо мебелите, книгите, оборудването и труповете. Търс натисна копчето на мобилния си телефон на предварително въведен телефонен номер и зачака търпеливо за отговор.

— Докладвай — нареди същият спокоен глас, който чу преди това.

— Инструкциите ви са изпълнени — каза му Търс. — Американците ще открият само дим и пепел и улики за собственото им съучастие. Съгласно заповедта моят екип и аз потегляме веднага към Центъра.

На няколко хиляди километра по-далеч, седнал в хладна, затъмнена стая, мъжът, наричан Лазар, се усмихна.

— Много добре — каза той доволно.

После се обърна към мониторите, за да следи данните, изпращани от Париж.