Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (38)

Тридесет и седма глава

Понеделник, 18 октомври

Париж

Джон Смит погледна през прозореца на таксито, черен мерцедес, който се движеше бързо на юг от международното летище „Шарл дьо Гол“ към спящия град. Оставаха няколко часа до зазоряване и само лампите от двете страни на магистралата А1 осветяваха слабо предградията около френската столица. Самата магистрала бе почти празна, което позволяваше на таксиджията, нисък парижанин с кисела физиономия и кървясали очи, да форсира мерцедеса къде с разрешена, къде с по-голяма от разрешената скорост.

Движейки се с повече от сто и двадесет километра в час, те минаха край няколко квартала без осветление, където към небето танцуваха огнени пламъци, оцветявайки в червено и оранжево нощта. Няколко мизерни жилищни блока горяха, хвърляйки призрачна светлина над околните сгради. Близо до тези райони кълба от бодлива тел и набързо издигнати бетонни бариери блокираха всякакъв достъп откъм магистралата и към нея. Всеки пропускателен пункт се охраняваше от полицаи и войници в пълно бойно снаряжение. Бронирани коли с гранатомети за сълзотворен газ и картечници, бронетранспортьори и дори пет десеттонни бойни танкове „Льоклерк“ бяха разположени на стратегически места по шосето.

— Араби! — изсумтя с омраза шофьорът на таксито и изгаси цигарата си в препълнения пепелник. После сви тесните си рамене. — Бунтуват се заради случилото се в Курньов. Подпалват собствените си домове и магазини — както обикновено. Аман!

Той млъкна, за да запали друга цигара без филтър с двете си ръце, използвайки коленете да направлява тежкия германски автомобил.

— Те са идиоти. На никой не му пука какво става в тия гнезда на плъхове. Но само да си подадат крака навън и пф… — Той прекара ръка през гърлото си. — Ще заговорят картечниците.

Смит слушаше мълчаливо. За никого не беше тайна, че пренаселените и престъпни крайни жилищни квартали извън Париж бяха построени така, че да бъдат отцепени бързо в случай на сериозни бунтове.

Мерцедесът отби от магистралата А1 към булевард „Периферии“, сви на юг и после на изток покрай лабиринта от алеи, улици, авенюта и булеварди на града. Все още плюейки по тъпотията на правителството, което го караше да плаща данъци заради благоденствието на бандитите, крадците и „арабите“, шофьорът на таксито се отклони от околовръстния път при Порт дьо Винсен. Таксито продължи на запад, заобикаляйки площад „Насион“; форсира по улица „Фобор-Севг Антоан“, прелетя около Площада на Бастилията и после се шмугна дълбоко към еднопосочните улици на квартала „Маре“ в Трети район.

Някога блато, тази част на Париж бе една от малкото, непокътнати по време на грандиозното рушене и реконструкции през деветнадесети век, извършени от барон Осман по заповед на император Наполеон Трети. Много от сградите датираха от Средновековието. Западнал и порутен в средата на двадесети век, кварталът „Маре“ сега преживяваше възраждане. Той бе един от най-популярните жилищни, туристически и търговски райони на Париж. Елегантни каменни къщи, музеи и библиотеки се издигаха до барове, антикварни магазини и модни салони за дрехи.

С последен замах на пожълтелите си от тютюна ръце шофьорът спря таксито пред главния вход на „Отел де Шевалие“, луксозен хотел само на една пряка от стария елегантен площад „Вогези“.

— Пристигнахме, мосю. За рекордно време при това — обяви той. После се ухили кисело. — Трябва да благодарим на размирниците, а? Защото ченгетата сега са прекалено заети, за да глобяват честни хора като мен.

— Вероятно е така — съгласи се Смит, като тайно се радваше, че пристигна цял.

Той пъхна няколко банкноти евро на таксиджията, грабна малката си пътна чанта и ръчния багаж, който носеше по време на полета от летище „Дълес“, и изскочи на тротоара. Мерцедесът отпраши в мига, в който се затвори вратата, и изчезна в нощта.

Смит постоя за миг неподвижно, за да се наслади отново на тъмнината и спокойствието на празната улица. Неотдавна бе валяло и хладният нощен въздух миришеше на чисто и свежо. Поизпъна крака, схванати по време на дългия полет в тясната седалка, а после пое дълбоко дъх на няколко пъти, за да изчисти дробовете си от тютюневия дим в таксито. Почувства се по-добре и по-свеж. Метна чантата си на рамо и влезе в хотела. Над входа и на рецепцията лампите светеха. Регистраторът, уведомен предварително от летището за неговото пристигане, го посрещна любезно.

— Добре дошли в Париж, доктор Смит — поздрави го чиновникът приветливо на чист, говорим английски. — Дълго ли ще останете при нас?

— Няколко дни вероятно — отговори внимателно Джон. — Можете ли да ме настаните за толкова време?

Дежурният регистратор, спретнато облечен мъж на средна възраст въпреки ранния час, въздъхна.

— При други обстоятелства нямаше да е възможно. Но сега, уви, неприятностите в Курньов накараха много от гостите да си тръгнат преждевременно, а други да отменят резервациите си. Така че няма проблеми.

Смит се разписа в регистъра, като провери по навик имената над неговото за нещо подозрително. Не забеляза нищо обезпокоително. Имаше съвсем малко гости, повечето от европейски страни или от самата Франция. И почти всички, както изглеждаше, пътуваха като него сами. Повечето бяха тук или по работа, или учени, които се ровеха в историческите архиви и музеите. Двойките, дошли в Париж на романтично пътуване, явно първи бяха напуснали града след атаката с нанофагите и последвалите бунтове.

Регистраторът извади малка квадратна картонена кутия и я постави върху бюрото.

— Още нещо, този пакет дойде за вас по куриер преди час. — Той погледна надписа. От „Маклин Медикъл Груп“ в Торонто, Канада. Предполагам, че сте го очаквали?

Смит кимна, усмихвайки се вътрешно. На Фред Клайн винаги може да се разчита, помисли си той с благодарност. „Маклин Медикъл Груп“ бе една от многото подставени компании, които Първи секретен отдел използваше за тайни доставки до агентите си по целия свят.

След като се качи в малката, но стилно обзаведена стая, Смит отвори пакета и откри вътре твърда пластмасова кутия с чисто нов деветмилиметров „Зиг Зауер“, патрони и резервни пълнители. В отделна опаковка имаше кожен кобур за под мишницата.

Смит седна на удобното двойно легло, разглоби пистолета, внимателно почисти всяка част и после го сглоби. Доволен, той зареди пълнителя и мушна зиг зауера в кожения кобур. Отиде до прозореца, който гледаше към малкия двор зад хотела. Над керемидените покриви на старите сгради от другата страна небето от изток бе започнало леко да сивее. Някои от прозорците вече светеха. Градът полека-лека се събуждаше.

Натисна копчето на мобилния телефон с номера на Клайн и му докладва, че е пристигнал без никакви проблеми в Париж.

— Нещо ново? — попита той.

— Тук няма нищо — отвърна шефът на Първи секретен отдел. — Но като че ли хората на ЦРУ в Париж са хванали дирите на автомобила, забелязан в Курньов, на адрес близо до мястото, където си в момента.

Смит долови известна несигурност в гласа на Клайн.

— Като че ли? — повтори той изненадан.

— Бяха много сдържани — обясни Фред. — В последната шифрограма от Париж агентите съобщават, че са постигнали известен успех, но са пропуснали да назоват конкретното място.

Смит се намръщи.

— Странно.

— Да — съгласи се Клайн. — Доста странно. И аз нямам задоволително обяснение за пропуска.

— Ленгли не ги ли притиска да бъдат по-конкретни?

Клайн изсумтя.

— Шефът на ЦРУ и останалите началства са твърде заети със спешни проверки, за да обърнат внимание на агентите си на терен.

— Тогава кое те кара да мислиш, че мястото е в района на „Маре“? — попита Джон.

— Защото са си определили първоначално среща на площад „Вогези“ — обясни Клайн.

Смит кимна на себе си, разбирайки логиката на своя шеф. Мястото на срещата за един таен наблюдателен екип, който действа във вътрешността на града, обикновено се определяше на удобно разстояние пеша от целта. Обикновено се подбираше достатъчно оживено място, за да се прикрият срещите между агентите, на които те си разменят информация или си предават нови заповеди. Площад „Вогези“, построен през 1605 г., бе най-старият в Париж и идеален за подобна цел. Оживените ресторанти, кафенетата и магазините от двете му страни предоставяха великолепно прикритие.

— Има логика — съгласи се той. — Но си даваш сметка, че това не ми е от голяма полза, нали? Те може да са душили около всяка от стотиците сгради в района.

— Това е проблемът — съгласи се Клайн. — Затова ще се наложи да влезеш във връзка с екипа на ЦРУ.

Смит повдигна вежди от изненада.

— О? И как предлагаш да го направя? — попита той. — Да обикалям напред-назад из площада и да нося в ръка голяма покана за среща?

— Всъщност се очертава нещо такова — каза Клайн иронично.

С растящо изумление Смит изслуша идеята на Фред. След като приключиха разговора, той прекъсна линията и набра друг номер.

— Привет от Париж, рум сървис — дочу плътен и звучен английски глас. — Отлично обслужване. Оправяне на леглата. Изпълнение на всяко разумно желание.

— Да не мислиш да си сменяш професията, Питър? — попита Смит ухилен.

Питър Хауел се изкиска.

— Съвсем не. Само като страничен доход към мизерната ми пенсия. — После гласът му стана сериозен. — Предполагам, че имаш новини.

— Така е — потвърди Смит. — Къде си?

— В малък чаровен пансион на левия бряг — отвърна Питър. — Недалеч от булевард „Сен Жермен“. Пристигнах преди няма и пет минути. Тъй че си уцелил момента да ми звъннеш.

— Как си с екипировката?

— Никакви проблеми — увери го англичанинът. — Звъннах на стар приятел на път от летището.

Смит кимна на себе си. Питър Хауел явно имаше благонадеждни контакти из цяла Европа — стари приятели и бойни другари, които му осигуряваха оръжие, друга техника и помощ, без да задават въпроси.

— Добре, къде и кога ще се срещнем? — попита тихо Питър. — И с каква цел?

Смит го осведоми, преразказвайки му информацията, която получи от Клайн, като му каза, че е получил сведенията от един „приятел“. След като приключи, усети неприкритото учудване в гласа на Питър.

— Странен е светът, Джон — каза Питър накрая. — И дяволски малък.

— Без съмнение — съгласи се Смит, усмихвайки се.

После усмивката му изчезна, след като си помисли за терора, пред който бе изправен този малък взаимо-обвързан свят, ако той и англичанинът опрат о камък. Някъде навън онези, които бяха измислили нанофагите, със сигурност замисляха още по-смъртоносно нападение с новото си оръжие. И ако не успееха да ги открият и спрат, скоро много повече невинни хора щяха да умрат, изядени живи от поредния облак от невидимите механизми убийци.