Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (2)

Първа глава

Вторник, 12 октомври

Институт за напреднали технологии „Едуард Телър“

Санта Фе, Ню Мексико

Подполковник Джонатан (Джон) Смит, доктор по медицина, се отклони от шосето при Олд Агюа Фрайа и продължи към главния вход на института. Той присви очи, заслепен от ранната утринна светлина. Вляво от него слънцето тъкмо огряваше заснежените върхове на планината Сангре де Кристо. То освети стръмните склонове, покрити с трепетлики със златистожълти листа, високи борове, елхи и дъбове. По-надолу, в подножието на планината, по-ниските борове, хвойнови дървета и избуял пелин, заобикалящи жълтеникавите тухлени стени на института, все още бяха потопени в сянка.

Някои от протестиращите, които лагеруваха край шосето, се измъкнаха от спалните си чували, за да наблюдават преминаващата кола. Неколцина размахаха написани на ръка плакати: „ПРЕСТАНЕТЕ ДА УБИВАТЕ НАУКАТА, НЕ НА НАНОТЕХНОЛОГИЯТА“ или „ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР“. Повечето останаха в чувалите. Не им се искаше да се излагат на сутрешния октомврийски студ. Санта Фе се намира на надморска височина седем хиляди мили и нощите тук ставаха все по-студени.

За миг Смит изпита прилив на съчувствие към протестиращите. Дори при включено отопление във взетата под наем кола усещаше студа през кафявото си кожено яке и зеленикавите панталони.

На входа униформен пазач му махна да спре. Джон свали стъклото и му подаде картата си за самоличност. На снимката се виждаше як мъж малко над четиридесетте, чиито високи скули и гладка тъмна коса му придаваха вид на надменен испански роялист. На живо обаче игривите тъмносини очи на Смит разбиваха илюзията за безцеремонност.

— Добро утро, полковник — поздрави пазачът, бивш рейнджър от пехотата, сержант на име Франк Диас. След като провери картата, се наведе и погледна през стъклото на колата да се увери, че Смит е сам. Дясната му ръка бдително стоеше над деветмилиметровия пистолет „Берета“ в кобура на хълбока му. Кобурът бе откопчан, за да може в случай на нужда да измъкне бързо беретата.

Смит повдигна вежди. Мерките за сигурност в института „Едуард Телър“ обикновено не бяха толкова строги, със сигурност не и на нивото на свръх секретните ядрени лаборатории в близкия Лос Аламос. Но президентът на САЩ Самюъл Адамс Кастила щеше да посети института след три дни. А речта му щеше да съвпадне с многолюдния анти технологичен протест. Демонстрантите пред входа тази сутрин бяха само първата вълна от хилядите, които се очакваше да пристигнат от всички краища на света. Той посочи с палец над рамото си:

— Да си виждал някой от онези хора, Франк?

— Не — отвърна Диас. — Но ги държим под око. Момчетата от администрацията са се побъркали от тоя митинг. ФБР казва, че насам се придвижвали някои наистина яки смутители на реда, от онези, които хвърлят коктейли „Молотов“ и чупят прозорци.

Смит се намръщи. Масовите протести бяха истинска съблазън за анархисти с вкус към насилието и разрушението. Генуа, Сиатъл, Канкун и десетина други градове по целия свят вече станаха свидетели на улични битки между смутители на реда с маски на лицата и полицията.

Преглътна проверката, махна за поздрав на Диас и подкара колата към паркинга. Перспективата да попадне сред безредици не го блазнеше особено. Не и когато се намираше в Ню Мексико на нещо като почивка.

Забрави, каза си Смит и се усмихна накриво. Превърни го в работна ваканция.

Като военен лекар и специалист по молекулярна биология той прекарваше повечето време в Института за медицински изследвания в областта на инфекциозните болести към армията на САЩ (АИМИИБ) във Форт Детрик, Мериленд. Пребиваването му в института „Телър“ беше временно.

Отделът за научни технологии на Пентагона го изпрати в Санта Фе да наблюдава и да докладва за работата в три от лабораториите за нанотехнологии. Изследователите от цял свят се конкурираха жестоко да изнамерят практическо и печелившо приложение на нанотехнологиите. Някои от най-способните работеха именно тук, в „Телър“, включително екип от самия институт, от „Харкорт Биосайънсис“ и „Номура Фарматек“. Смит със задоволство си помисли, че Министерството на отбраната всъщност му предоставяше възможност да обогати представите си за най-обещаващите нови технологии на века, при това му плащаше да го прави.

Работата тук бе от неговата област. Терминът нанотехнология включваше невероятно широк диапазон от значения. Основното бе създаването на изкуствени механизми във възможно най-малките размери, които човек може да си представи. Нанометърът е една милиардна част от метъра, около десет пъти по-голяма от атома. Всяко нещо с широчина десет нанометра се равнява на десет хилядни от дебелината на човешкия косъм. Нанотехнологията е конструиране на молекулярно ниво, в което участват квантовата физика, химията, биологията и суперкомпютрите.

Популяризаторите на научни открития разказваха за роботи с големината на няколко атома, които се движат из човешкото тяло и лекуват болести и вътрешни рани. Други караха читателите да си представят информационна банка с размерите на една милионна от зрънце сол, която може да побере цялото човешко познание. Или прашинки, нещо като миньори в атмосферата, които летят кротко из замърсените небеса и ги прочистват.

Смит видя достатъчно много през седмиците, които изкара в „Телър“, за да е наясно, че някои от тези на пръв поглед невероятни измишльотини бяха съвсем близо до действителността. На паркинга той промуши колата между два огромни джипа. Предните им стъкла бяха прашасали — доказателство, че учените или лаборантите, които ги притежаваха, са били в лабораториите през цялата нощ. Поклати одобрително глава. Това бяха хората, които творяха истинските чудеса, при това на диета от силно черно кафе, газирани напитки с кофеин и пакетирани сладкиши от машините за закуски.

Излезе от колата и дръпна ципа на якето, потръпвайки от хладния утринен въздух. После пое дълбоко дъх и долови слаб мирис на огньове и канабис, който вятърът донасяше откъм лагера на протестиращите. Напливът от миниванове, автобуси и автомобили на газ и електричество се увеличаваше постоянно, като потокът се отклоняваше от междущатско шосе 25 по пътя за института. Той се намръщи. Обещаното множество от хора се събираше.

За нещастие потенциално тъмната страна на нанотехнологията подхранваше въображението на активистите и съмишлениците на Движението на Лазар, които се събираха пред телената ограда. Те се ужасяваха от идеята, че маломерни механизми биха могли да проникват свободно в човешките клетки и да променят структурата на атома.

Радикални либертарианци предупреждаваха за опасността от „молекули шпиони“, кръжащи незабелязано във всяко публично или частно пространство. Налудничави конспиративни теоретици пълнеха чатрумовете в Интернет със слухове за тайни миниатюрни машини за убиване. Други се страхуваха, че излезли извън контрол наномашини ще се самовъзпроизвеждат непрестанно, ще се реят из света като безкраен парад от магьосници с летящи метли и най-накрая ще завладеят Земята и всичко на нея.

Джон Смит сви рамене. Човек не може да сложи край на подобни дивашки преувеличения по друг начин, освен с видими резултати. Веднъж хората да видят с очи непротивоестествените облаги от нанотехнологиите, страховете им щяха да изчезнат постепенно. Или така поне се надяваше. Обърна се рязко на токовете си и закрачи към главния вход на института, нетърпелив да узнае какви нови чудеса са сътворили през нощта гениите там.

* * *

На двеста метра от телената ограда Малаки Макнамара се бе разположил с кръстосани крака върху шарено индианско одеяло, постлано в сянката на хвойново дърво. Бледосините му очи бяха отворени, но той седеше тихо, без да мърда. Последователите на Движението на Лазар, насядали наблизо, бяха убедени, че мършавият загорял канадец медитира, възстановявайки духовната и физическата си енергия преди решителната битка. Пенсионираният биолог от горската служба на Британска Колумбия бе спечелил тяхното възхищение с пламенните си призиви за „незабавни действия“ за постигане целите на Движението.

„Земята умира — заявяваше той настойчиво. — Тя се дави в потопа от токсични пестициди и замърсители. Науката няма да я спаси. Технологията няма да я спаси. Те са нейни врагове, източникът на ужаса и заразата. Ние трябва да ги спрем. Сега. Не по-късно. Веднага! Докато все още е останало малко време…“

Макнамара прикри леката си усмивка при спомена за озарените лица, разпалени от неговото красноречие. Той притежаваше много по-голям талант на оратор или проповедник, отколкото си бе представял.

Наблюдаваше оживлението около себе си. Внимателно си подбра този наблюдателен пост. От него се виждаше голямата зелена брезентова палатка, разпъната като команден център от Движението на Лазар. Десетки от ръководните национални и международни активисти работела вътре неуморно на компютрите, свързани с интернет страниците му по целия свят, регистрираха новопристигналите, правеха плакати и знамена, координираха плановете за предстоящата демонстрация. Другите групи от коалицията — „Организъм против технологиите“ — клуб „Сиера“, „Първо Земята!“ и други подобни — също разполагаха със свои командни центрове из непрестанно разрастващия се бивак и Макнамара знаеше, че е на точното място в точното време.

Движението бе истинската сила в протестната акция. Останалите организации за защита на природата и против технологиите бяха дошли само на разходка, опитвайки се отчаяно да задържат своите членове и малкото им останало влияние. Все повече от техните най-запалени привърженици ги изоставяха и се присъединяваха към Движението на Лазар, привлечени от яснотата на целите му и от неговия кураж да се опълчи срещу най-мощните корпорации и правителства в света. Неотдавнашното клане на негови последователи в Зимбабве подейства като още по-притегателна сила за новите съмишленици. Снимки на клането в Кусаса бяха представени като доказателство за страха на „глобалните корпоративни управници“ и техните марионетни правителства от Движението и неговите послания.

Канадецът с кокалесто лице се поизпъна още малко.

Няколко грубовати млади мъже вървяха към зелената палатка, като с мъка си проправяха път през тълпите. Всеки носеше продълговата мъхеста торба през рамо. Движеха се с грациозността на дебнещи хищници.

Един след друг те влязоха в палатката.

— Браво, браво, браво — измърмори на себе си Макнамара. Бледите му очи светнаха. — Колко интересно.