Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (25)

Двадесет и четвърта глава

Кварталът Шиндзуку, Токио

Като мултинационална корпорация на стойност близо петдесет милиарда долара „Номура Фарматек“ притежаваше предприятия, лаборатории и складове по целия свят, но продължаваше да поддържа съществено присъствие в Япония. Комплексът на компанията в Токио бе разположен върху площ от четиридесет акра в разрастващия се квартал Шиндзуку. В три еднакви небостъргача се намираха административните офиси и научните лаборатории на хилядите предани служители на „Номура“. Нощно време ярките и трепкащи неонови светлини на Токио се отразяваха върху огледалните фасади на кулите, превръщайки ги в колони от скъпоценни камъни, на които се опираше тъмното небе. Останалата част от комплекса представляваше спокоен провинциален пейзаж от паркови площи с дървета, водопади и застинали езерца. Докато заемаше поста изпълнителен директор и председател, Джинииро Номура, бащата на Хидео, настояваше да се създаде оазис с природна красота, спокойствие и тишина около централата на корпорацията — независимо колко щеше да струва на компанията и на акционерите й.

Три входни врати контролираха достъпа до обградения със стени комплекс. От всеки вход алеи с три платна — за пешеходци, леки коли и камиони — водеха към трите кули.

Мицухара Нода работеше за „Номура Фарматек“ през целия си живот. През двадесет и петте години стаж ниският слаб мъж със силно развито чувство за ред и рутина се издигна постепенно, макар и не впечатляващо, от младши пазач до отговорник по сигурността при Трети вход. Работата бе еднообразна и невпечатляваща. Освен да внимава охранителите на негово подчинение да проверяват пропуските на служителите, всекидневните задължения на Нода включваха също да следи доставките на храни, канцеларски принадлежности и химикали да пристигат навреме и да бъдат насочвани към съответните рампи за разтоварване. Преди началото на всяка смяна той идваше винаги по-рано, за да има достатъчно време да запамети графика на пристигане, отпътуване и товарене на всеки камион, който щеше да премине през Трети вход в следващите осем часа.

Ето защо неочакваният рев на тежкотоварен камион, който шумно превключи скоростта, отклонявайки се от главния път, накара Мицухара Нода да изскочи от малкия си офис в къщата на охраната. По негови изчисления в близките два часа и двадесет и пет минути не се очакваха никакъв вид доставки. Дребният мъж се смръщи. Черните му вежди образуваха дълбока бръчка на челото му, докато наблюдаваше как огромният камион доближава, а двигателят му бучи все по-силно с увеличаването на скоростта.

Зад него няколко от охранителите си шепнеха нервно, чудейки се какво да предприемат. Единият откопча кобура на хълбока си, за да измъкне бързо пистолета в случай на необходимост.

Нода присви очи. Алеята от Трети вход водеше право към кулата, където бяха съсредоточени изследванията на „Номура Фарматек“ в областта на нанотехнологиите. В офиса му се бяха получили четири предупреждения до всички служители на компанията във връзка със заплахите, отправяни от Движението на Лазар. А върху бързо приближаващия камион нямаше надписи от коя компания е нито на каросерията, нито на кабината.

Той взе решение.

— Пуснете преградата! — заповяда Нода. — Хошико, телефонирай в главния офис и докладвай, че имаме заплаха за сигурността.

Нода застана по средата на пътя, сигнализирайки на шофьора на връхлитащия камион да спре. Зад него солидна желязна решетка се спусна със свистене и прегради входа. Останалите охранители бръкнаха за оръжията си.

Но камионът продължаваше да приближава. Двигателят му бучеше все по-силно с увеличаването на скоростта, която достигна над шестдесет километра в час. Все още не вярвайки на очите си, дребничкият отговорник по охраната продължаваше да стои на място, да маха с ръце и да крещи към шофьора да спре.

През затъмненото предно стъкло той мярна за миг човека зад волана. Лицето му бе напълно безизразно, а очите му сякаш не виждаха нищо.

„Камикадзе!“ — осъзна с ужас Нода.

Твърде късно се обърна, за да избяга.

Предницата на огромния камион го блъсна със смъртоносна сила, раздробявайки костите на торса му. Без да успее дори да издаде звук през разкъсаните си бели дробове, Нода полетя назад и се блъсна в преградната решетка. От удара гръбнакът му се пречупи на две. Той вече бе мъртъв, когато камионът влетя през решетката сред дрънчене от падащ метал.

Двама от изпадналите в шок охранители реагираха достатъчно бързо и откриха огън. Но изстреляните от пистолетите им куршуми само рикошираха от бронираните стъкла. Камионът продължи навътре в комплекса на „Номура Фарматек“ право към високата кула с огледална фасада, където бяха разположени лабораториите за нанотехнологии на компанията.

На около двеста метра от главния вход на небостъргача връхлитащият камион мина направо през бариерите от бетон и желязо, издигнати набързо след терористичната атака срещу института „Телър“. Огромни късове разбит бетон се разхвърчаха на всички посоки, но бариерите останаха. Огромният камион се разтресе и след това избухна.

Гигантското оранжевочервено огнено кълбо се издигна високо в небето. Ударната вълна изби прозорците от фасадата на лабораторния комплекс. Остри парчета стъкла се разпиляха върху паважа и зелените площи ниско долу. Парчетата от взривения от бомбата камион излетяха нависоко и пробиха дупки в металната конструкция на сградата.

Самите нанолаборатории обаче, които бяха празни и запечатани под наблюдението на властите, останаха непокътнати. Жертвите, с изключение на шофьора самоубиец и злощастния Мицухара Нода, бяха забележително малко.

Тридесет минути по-късно се получиха имейли от Движението на Лазар в офисите на всички големи медии в Токио. В тях японското крило на Движението поемаше отговорност за нападението, което наричаше „мисия на героична саможертва в защита на планетата и цялото човечество“.

Тайна квартира на наблюдателния екип в покрайнините на Санта Фе

Два големи микробуса бяха паркирани близо до предния вход на уединената къща на върха на хълма. Задните им врати стояха отворени, излагайки на показ натъпканите в багажниците кутии и сандъци с оборудване. Петима мъже стояха до микробусите, очаквайки своя лидер.

Възрастният белокос холандец на име Линден беше вътре и обикаляше от стая в стая, за да се увери, че не оставят нищо подозрително или уличаващо след себе си. Онова, което видя, или по-скоро не видя, го удовлетвори. Тайната квартира беше опразнена и почистена. С изключение на няколко мънички дупчици, пробити в стените, нямаше никакви следи от купищата камери, радио- и късовълнови предаватели, компютри и комуникационна техника, която бяха монтирали, за да подслушват всяка педя в института „Телър“. Всички повърхности на дървените и металните мебели лъщяха, почистени от пръстови отпечатъци и други следи от доскорошното човешко присъствие.

Излезе от къщата и остана на място, заслепен от силното слънце. Махна с пръст към единия от хората си.

— Прибрано ли е всичко, Абрантиш?

По-младият мъж кимна.

— Готови сме.

— Добре, Витор — каза Линден. Лидерът на наблюдателния екип погледна часовника си. — Да тръгваме тогава. Трябва да хванем самолетите. — Оголи пожълтелите си от тютюна зъби в безизразна усмивка. — Графикът, който Центърът изпрати за новата мисия, е много сгъстен, но е хубаво, че се махаме от тази безплодна пустош и се връщаме в Европа.