Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (5)

Четвърта глава

Сряда, 13 октомври

„Предварителният анализ показва, че няма замърсяване в първите четири химични бани. Данните за температурата и рН също са в очакваните норми…“

Джон Смит се облегна назад и прочете онова, което току-що бе написал. Очите му се затваряха. Стоя буден почти през цялата предна нощ, преглеждайки биометричните формули и процесите за изграждане на нанофага с Фил Бринкър, Рави Парих и останалите от екипа. Засега грешката, която провали първия експеримент с нанофаг „Модел две“, им убягваше. Изследователите на „Харкорт Биосайънсис“ вероятно още се мъчеха, проверявайки отново и отново разпечатките и данните от теста. След по-малко от четиридесет и осем часа президентът щеше да пристигне, за да похвали както тяхната работа, така и на останалите лаборатории в института „Телър“, и напрежението бе огромно. Никой от корпорацията „Харкорт“ не искаше в медиите да се появят снимки на тяхната нова технология „за спасяване на човешкия живот“, която убива мишки.

— Сър?

Джон Смит се дръпна от монитора на компютъра, сдържайки раздразнението си, че го прекъсват.

— Да?

Набит мъж със сериозно изражение, облечен в тъмносив костюм, закопчана до горе риза и вратовръзка в убито червено, стоеше на прага на вратата в малкия му кабинет. Той погледна ксерокопирания лист, който държеше.

— Вие ли сте д-р Джонатан Смит?

— Аз съм — отговори Смит. Изправи тялото си на стола и забеляза леката издутина от кобур под сакото на мъжа. Беше странно. Само униформените служители от охраната имаха право да носят огнестрелно оръжие в района на института. — А вие кой сте?

— Специален агент Марк Фароус, сър. От „Сикрет Сървис“.

Това обясняваше скритото под мишницата оръжие. Смит се поуспокои.

— Какво мога да направя за вас, агент Фароус?

— Страхувам се, че трябва да ви помоля да напуснете кабинета си за малко, докторе. — Фароус се усмихна неспокойно, очаквайки следващия въпрос. — Спокойно, сър, не сте арестуван. Аз съм от отряда за защита. Тук сме да направим проверка на сигурността.

Смит въздъхна. Научните институти ценяха президентските визити, защото в повечето случаи те увеличаваха тяхната популярност в национален мащаб, а и прибавяха нещо към финансите. Но не можеше да се заобиколи фактът, че създаваха огромни неудобства. Проверки за сигурност като тази, претърсване за взривни устройства, потенциални скривалища за убийци и други опасности винаги разстройваха работата на лабораториите.

От друга страна, Смит знаеше, че в задълженията на „Сикрет Сървис“ влиза да опазят живота на президента. За агентите, на чиито плещи падаше тази задача, охраняването на президента в подобна масивна сграда, натъпкана с токсични химикали, контейнери под високо налягане и високоволтово електричество, достатъчно да захранва малък град, бе истински кошмар.

Ръководството на института вече бе предупредило, че предстои щателна проверка от „Сикрет Сървис“. Очакваше се, че тя ще стане на следващия ден — преди пристигането на президента. Растящото множество от протестиращи отвън явно бе накарало „Сикрет Сървис“ да действа по-рано.

Смит стана, взе си якето от облегалката на стола и последва Фароус в коридора. Десетки учени, лаборанти и служители от администрацията минаваха на върволици, повечето с преносими компютри в ръце, за да продължат работата си, докато „Сикрет Сървис“ им позволи да се върнат на работните си места.

— Молим персонала на института да почака в бюфета, докторе — каза учтиво Фароус и посочи натам. — Проверката наистина няма да продължи дълго. Не повече от час, надявам се.

Беше около единадесет часа преди обяд. Перспективата да стои в претъпкания бюфет някак си не допадаше на Смит. И без това бе затворен вътре от доста време, а и човек трудно може да диша пречистен въздух и да се налива с кафе часове наред, без да се нервира. Обърна се към агента.

— Ако ви е все едно, предпочитам да подишам чист въздух.

Агентът от „Сикрет Сървис“ протегна ръка да го спре.

— Съжалявам, сър, но не ми е все едно. Заповедите ни са много ясни. Всички служители на института отиват в бюфета.

Смит го изгледа мрачно. Той нямаше нищо против да остави хората на „Сикрет Сървис“ да си вършат работата, но нямаше да им позволи за нищо на света да му нареждат какво да прави. Изчака, докато мъжът махна ръката си от ръкава на коженото му яке, и каза:

— В такъв случай заповедите ви не важат за мен, агент Фароус. Аз не работя в института „Телър“.

Смит отвори портфейла си да му покаже военната си карта за самоличност.

Фароус я погледна. Повдигна вежди.

— Значи сте от армията, подполковник? Аз пък ви мислех за учен.

— И двете съм — отговори Смит. — Изпратен съм от Пентагона. — Той посочи с глава към листа, който мъжът все още държеше в ръка. — Честно казано, съм учуден, че тази подробност не е отразена във вашия списък.

Фароус повдигна рамене.

— Явно някой е пропуснал. Случва се. — Допря радиостанцията до ухото си. — Изчакайте да изясня това с моя началник.

Смит кимна. Всеки отряд на „Сикрет Сървис“ се командваше от отговорен специален агент. Той изчака търпеливо, докато Фароус обясняваше ситуацията на своя началник.

Най-после мъжът му махна с ръка.

— Можете да вървите, полковник. Но не се отдалечавайте много. Ония ненормалници от Движението на Лазар в момента са в лошо настроение.

Смит мина покрай него и се озова в огромното фоайе. Вляво от него едно от трите стълбища на сградата водеше към втория етаж. Вратите от двете страни бяха на кабинетите на администрацията. На отсрещната страна на фоайето мраморен парапет, висок до кръста, отделяше кабинките за регистриране на посетителите и за информация. Вдясно двете крила на дървената входна врата зееха отворени.

След като излезе през нея, по широко стълбище с пясъчен цвят стигна до широката алея за автомобили. Два огромни джипа с табелки на американското правителство бяха паркирани в единия край на алеята, вдясно от стълбите. Втори цивилен агент на „Сикрет Сървис“ стоеше до входа и наблюдаваше фоайето и паркираните отпред автомобили. Носеше слънчеви очила и държеше страховит на вид деветмилиметров автомат „Хеклер и Кох“ МР5. Извърна леко глава и изгледа Смит, който мина покрай него, но после се върна към задълженията си.

Навън Смит спря на стълбището и постоя за миг, радвайки се на слънцето. Времето се затопляше и пухкави бели облачета се носеха лениво по синьото небе. Беше чудесен есенен ден.

Пое дълбоко въздух, опитвайки се да изгони натрупаните токсини от организма си.

„ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР! НЕ НА НАНОТЕХНОЛОГИЯТА! ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР“

Смит се намръщи. Ритмичните, напевни скандирания раздразниха слуха му и развалиха моментната илюзия за свобода. Бяха по-силни и по-гневни, отколкото предния ден. Огледа множеството от скандиращи демонстранти, които напираха към периметъра на оградата. Днес като че ли бяха още повече. Вероятно десетина хиляди.

Море от кървавочервени и яркозелени знамена и плакати се надигаше и спадаше в ритъм с всеки рев от тълпата. Организаторите на протеста се суетяха върху подвижна сцена, разположена недалеч от кабината на охраната, и крещяха в микрофона, като докарваха демонстрантите до лудост.

Главната порта беше заключена. Малък отряд охранители в сиви униформи стояха зад нея, нервно оглеждайки скандиращата тълпа. Отвън, малко по-нататък, на шосето за института, Смит забеляза няколко патрулни коли — две от тях с черно–белите маркировки на щатската полиция в Ню Мексико, а останалите с бели, светлосини и златни ивици на областното шерифство в Санта Фе.

— Очертава се голяма лудница, полковник — каза недоволен познат глас зад него.

Франк Диас излезе от своя пост и се изправи до вратата. Днес бившият рейнджър от пехотата носеше бронежилетка. В едната си ръка държеше щит от онези, които се използваха при безредици, а през рамото на другата ръка бе преметнал пушка „Ремингтън“. От патрондаш висяха гранати със сълзотворен газ и патрони за пушката.

— Какво толкова са се разпалили тия хора? — попита Смит. — Нали президентът Кастила и медиите ще дойдат вдругиден. За какво е тоя рев?

— Някой е видял сметката на двама членове на Движението на Лазар снощи — каза Диас. — Полицията в Санта Фе е открила два трупа, натъпкани в контейнер за смет. Зад търговския център на пътя за Серилос. Единият е бил намушкан с нож, а на другия е счупен вратът.

Смит изсвири леко с уста.

— По дяволите.

— Не се майтапя — ветеранът от пехотата се изкашля и плю на земята. — Тия там сега обвиняват нас.

Смит се обърна и го изгледа.

— Наистина ли?

— Явно убитите са имали намерение да срежат оградата миналата нощ — обясни Диас. — За някаква акция на гражданско неподчинение. Естествено радикалите твърдят, че ние сигурно сме ги хванали и сме ги заклали. Пълни глупости естествено…

— Разбира се — съгласи се Смит разсеяно. Той прокара поглед по телената ограда. Изглеждаше недокосната. — Но въпреки това са мъртви и ви набеждават, че сте лошите момчета, а?

— По дяволите, полковник — каза бившият рейнджър. Звучеше почти обидено. — Ако аз бях убил тия розови задници, еко идиоти нарушители, мислите ли, че съм толкова глупав, че да ги напъхам в кофа за боклук зад проклет търговски център?

Смит поклати глава. Той не успя да удържи усмивката, която грейна на лицето му.

— В никакъв случай, сержант Диас. Наистина не бих повярвал, че си толкова глупав.

— Направо идиотщина.

— И все пак се чудя кой може да е бил толкова глупав?

* * *

Рави Парих бе съсредоточил вниманието си върху силно увеличения образ на монитора. Полупроводниковата сфера, която наблюдаваше, изглеждаше напълно според параметрите на модела. Увеличи още повече образа, изучавайки предната част на нанофага.

— Не откривам никакъв проблем в подреждането на сензорите, Фил — каза той на Бринкър. — Всичко си изглежда на мястото.

Бринкър кимна уморено.

— Това прави деветдесет и девет от сто — Той разтърка очи. — А сбърканият, който открихме, не беше формирал сензорна редица въобще, което означава, че енергийният източник не се е активирал.

Парих се намръщи замислено.

— Това не е фатална грешка.

— Да, поне за приемника. — Бринкър се вторачи в монитора мрачно. — Но каквато и диващина да се е получила, за мишка номер пет определено е била фатална. — Той се прозя. — Човече, Рави, това е като да търсиш игла в купа сено с размерите на Юпитер.

— Може да извадим късмет — предположи Парих.

— Да, бе, разполагаме с… ъ, да видим… четиридесет и седем часа и тридесет и три минути да оправим работата.

Бринкър се завъртя на стола. Недалеч от него стоеше началникът на екипа от „Сикрет Сървис“, изпратен да гарантира сигурността на президента. Беше едър мъж, над метър и деветдесет и вероятно тежеше около сто и двадесет килограма, като по-голямата част бяха мускули. Точно в този момент той бе зает да наблюдава двама от своите хора, които поставяха устройства срещу подслушване и радари за засичане на опасности на различни места из лабораторията.

Бринкър щракна с пръсти, опитвайки се да си спомни името на агента. Фицджералд? О’Конър? Нещо ирландско.

— О, агент Кенеди?

Едрият кестеняв мъж обърна глава.

— Името ми е О’Нийл, д-р Бринкър.

— Разбира се, извинявайте — каза Бринкър. — Е, просто исках да ви благодаря, че ни позволихте да останем с Рави, докато хората ви си вършат работата.

О’Нийл се усмихна, но зелените му очи останаха непроницаеми.

— Не е необходимо да ми благодарите, д-р Бринкър. Няма защо.

* * *

„ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР! НЕ НА СМЪРТТА! НЕ НА НАНОТЕХНОЛОГИЯТА! ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР!“

Малаки Макнамара стоеше близо до платформата на ораторите, почти в самия център на гневната скандираща тълпа. Както другите около него и той ритмично вдигаше юмрук нагоре в израз на гняв и скандираше оглушително. Но през цялото време бледосините му очи не спираха да оглеждат наоколо.

Сега доброволци от Движението на Лазар се промъкваха през множеството и раздаваха нови плакати и знамена. Ръцете на всички бяха протегнати към тях. Макнамара се шмугна между хората, за да вземе и за себе си. На плаката бе отпечатана цветна снимка на Паоло Понти и Одри Кравиц — снимката вероятно бе направена съвсем наскоро, тъй като двамата стояха на фона на белите върхове на планината Сангре де Кристо. Над младите усмихнати лица с дебели червени букви бяха изписани думите: ТЕ БЯХА УБИТИ, НО ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР ЩЕ ПРЕБЪДЕ!

Като продължаваше да скандира, бледоокият мъж поклати глава. Умно, мислеше си той. Много умно.

* * *

— Боже мой, полковник — измърмори Диас, заслушан в дивата омраза, която изригваше от тълпата навън. — Прилича на зоопарк с изгладнели зверове.

Смит кимна мълчаливо. За миг му се прииска да е въоръжен. После отпъди тази мисъл. Ако се стигнеше до ексцеси, петнадесетте деветмилиметрови патрона в пълнителя на беретата нямаше да спасят живота му. А и не бе постъпил в армията на САЩ, за да стреля срещу невъоръжени размирници.

Светещи фарове откъм алеята за автомобили привлякоха вниманието му. Малка колона от черни джипове и седани се движеше бавно по алеята, като си проправяше път през набъбващите тълпи. Дори и от това разстояние Джон забеляза гневните удари с юмруци по колите. Погледна към Диас.

— Очаквате ли подкрепления, Франк?

Охранителят поклати глава.

— Не бих казал. По дяволите, като изключим Националната гвардия, всички останали сили за сигурност в радиус от седемдесет километра са впрегнати. — Той се загледа в приближаващите автомобили. Първият тъкмо спря пред външната врата. — Това със сигурност не са хора от Националната гвардия.

Радиостанцията на Диас изведнъж запращя, достатъчно силно, за да чува и Смит.

— Сержант — чу се глас. — Тук е Баталия, на входа.

— Продължавай — прекъсна го грубо Диас. — Казвай.

— Дошли са още федерални. Но мисля, че тук има нещо нередно…

— Какво?

— Ами, тези момчета твърдят, че са от предния отряд на „Сикрет Сървис“. Единственият — запелтечи другият пазач. — Специален агент на име О’Нийл е тук при мен и е бесен, че не му отварям вратата.

Диас намали звука на радиостанцията. Погледна Смит объркано.

— Два отряда на „Сикрет Сървис“? Мамка му, възможно ли е да дойдат два отряда?

Тръпки побиха Смит.

— Невъзможно.

Той бръкна във вътрешния джоб на якето и извади мобилния си телефон. Беше специален модел, сигналите, които излъчваше и приемаше, бяха строго кодирани. Натисна един-единствен бутон, с който активира автоматичното набиране на спешния номер.

Телефонът от другата страна звънна веднъж — само веднъж.

— Клайн слуша — чу се тих глас. Гласът на Натаниел Фредерик Клайн, недостъпният шеф на Първи секретен отдел. — Какво искаш, Джон?

— Хората ти могат ли да влязат във вътрешната комуникационна система на „Сикрет Сървис“? — попита Смит.

Последва кратка пауза.

— Да — отговори Клайн. — Можем.

— Тогава действайте, незабавно! — каза настоятелно Смит. — Трябва да знам точното местонахождение на предния отряд за охрана на президента в института „Телър“.

— Изчакай секунда.

Смит задържа телефона между рамото и ухото си, освобождавайки за малко двете си ръце. Погледна към Франк Диас, който имаше странно, невярващо изражение.

— Твоят шеф дал ли е на първия отряд от „Сикрет Сървис“ достъп до честотите на радиостанцията ти?

— Да, естествено.

— Добре тогава, сержант — каза хладно Смит. — Ще ми е нужно оръжие.

Бившият пехотинец кимна бавно.

— Няма проблем, полковник — подаде му беретата си и загледа как Смит провери пълнителя, освободи затвора, за да зареди патрон в цевта, после дръпна предпазителя, за да запъне ударника. Смит направи всичко с плавни и бързи движения. — Трябваше да се досетя, че не си обикновен доктор.

Фред Клайн се обади.

— Първият отряд начело с главен специален агент Томас О’Нийл в момента е пред портите на института. Те съобщават, че охраната отказва да ги пусне — Шефът на Първи секретен отдел се поколеба. — Какво става там, Джон?

— Нямам време да обяснявам в подробности — отвърна Смит. — Но явно имаме ситуация, която прилича на историята с Троянския кон. А проклетите гърци вече са вътре.

После изведнъж разбра, че двамата с Диас имат по-малко време, отколкото си е представял.

Мнимият агент на „Сикрет Сървис“, когото бе забелязал да охранява главния вход, излизаше на открито. Той вече насочваше дулото на автомата си към тях.

Смит реагира мигновено. Хвърли се на едната страна. Притисна се към стълбището с беретата, която държеше с двете си ръце, насочена към целта. Диас се хвърли на другата страна.

За част от секундата въоръженият се поколеба, опитвайки се да определи откъде идва най-голямата опасност, после насочи своя МР5 към униформения пазач.

Огромна грешка, помисли си хладнокръвно Смит, освободи предпазителя и натисна спусъка. Беретата отскочи в ръцете му. Той отново я насочи напред и стреля.

Двата деветмилиметрови куршума се забиха точно в целта, разкъсвайки плътта и раздробявайки костите. Улучен два пъти в гърдите, въоръженият се свлече на земята.

Автоматът му издрънча на плочника, а по стълбите се стече кръв.

Смит дочу отваряне на автомобилна врата. Обърна се.

Друг мъж в тъмен костюм изскочи от единия черен джип, паркиран до алеята за автомобили. Той измъкна пистолет „Зиг Зауер“, който насочи право в главата на Джон.

Смит отскочи, опитвайки се отчаяно да се прицели, съзнавайки, че е безсмислено. Реагира твърде бавно, беше прекалено далеч от позиция за стрелба, а мъжът в тъмния костюм вече натискаше спусъка…

Франк Диас стреля с пушката. Сълзотворната граната улучи втория стрелец точно под брадичката и му откъсна главата, после отскочи от бронята на джипа и избухна във въздуха с облак от сивкава мъгла на изток от сградата.

— Мамка му — измърмори Диас. — Несмъртоносна муниция, а? — Бившият рейнджър бързо презареди, този път с патрони. — А сега какво, полковник?

Смит остана притиснат към земята още няколко секунди, като оглеждаше входа на института за други врагове. Нямаше никакви признаци на движение.

— Прикривай ме.

Диас кимна. Той коленичи и се прицели към вратата.

Лазейки по корем, Смит се изкачи по стълбите до мястото, където лежеше първият убит стрелец. Долови с ноздрите си металния мирис на кръв и още по-отвратителната миризма на изпразнени вътрешности. Не обръщай внимание, заповяда си той. Първо победи. После съжалявай, че си отнел човешки живот. Той дръпна предпазителя на беретата и я мушна в колана си. С бързи движения измъкна автомата МР5.

Погледът му падна върху радиостанцията на убития. Ще е от полза да разбера каква е целта на господата, реши той. Откопча радиостанцията от колана на мъжа и я допря до ухото си.

— Делта едно? Делта две? Отговорете — каза строг глас.

Смит задържа дъха си. Това бе гласът на врага. Но кои, по дяволите, бяха тези хора?

— Сектор Делта? Отговорете — повтори гласът. После заговори отново заповеднически: — Тук е Прайм. Делта едно и две не отговарят. До всички сектори. Прекъсвам линията. Сега…

Изведнъж гласът замря. Смит осъзна какво точно се случи. След като разбраха, че комуникациите им са компрометирани, самозванците в сградата превключиха на друг канал, следвайки предварително уговорен план. Така че радиостанцията в ръката му бе вече безполезна.

Смит подсвирна леко. Каквото и да ставаше, едно бе ясно: двамата с Диас се бяха изправили срещу хладнокръвни професионалисти.