Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (24)

Двадесет и трета глава

На север от Санта Фе

Утринното слънце, което изгря високо на безоблачното синьо небе, изглеждаше като огромен пламък, издигащ се зад планината със заоблено било над ранчото Чимайо. Иглолистните и хвойновите дървета по хребета се очертаваха ясно на фона на ослепителната златиста светлина. Слънчевите лъчи се разпростираха надолу по полегатите склонове и хвърляха дълги сенки над ширналите се ябълкови градини и терасовидния вътрешен двор на старата хасиенда.

Все още в джинси, ботуши и сако от рипсено кадифе, Джон Смит мина през препълнените салони за хранене на старата къща и излезе на каменната тераса. Разположено на около тридесет и седем километра северно от Санта Фе, ранчото Чимайо беше един от най-старите ресторанти в Ню Мексико. Неговите собственици водеха корените си от първата вълна испански заселници в Югозапада. Родът им се бе установил в Чимайо през 1680 година по време на продължителното и кърваво въстание на индианците пуебло срещу испанските управници.

Питър Хауел се бе настанил на една от масите на терасата и го очакваше. Той махна на своя стар приятел към отсрещния празен стол.

— Сядай, Джон — каза той любезно. — Изглеждаш ужасно уморен.

Смит сви рамене, преборвайки се с изкушението да се прозее.

— Имах дълга нощ.

— Някакви сериозни неприятности?

Джон поклати глава. Прибирането на лаптопа и на другата апаратура от апартамента във „Форт Марси“ се оказа неочаквано лесно. Внимавайки първо за ФБР, а после и за наблюдение от терористите, той използва всеки трик, който знаеше, да се измъкне от евентуална опашка, въпреки че не забеляза някой да го следи. Но това му отне доста време и усилия, така че се добра до мотела в покрайнините на Санта Фе чак на зазоряване. После звънна на Фред Клайн да го уведоми за опита да бъде убит. Само успя да затвори очи и Питър му се обади да насрочи тайната среща.

— Никой ли не те последва? Преди това и сега? — попита англичанинът, след като изслуша разказа на Смит за перипетиите му.

— Никой.

— Много любопитно — отговори Питър, повдигна едната си вежда и после се намръщи. — И доста обезпокоително.

Смит кимна. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си обясни защо ФБР следеше всяко негово движение вчера, а после изведнъж сякаш изтегли хората си часове преди четиримата нападатели да се опитат да го убият. Може би агентите на Кит Пиърсън бяха решили, че той ще остане още една нощ в хотелския апартамент, след като си събере багажа, но това изглеждаше несериозно.

— Как се оправи с Хедър Донован? — попита той. — Имаше ли някакви проблеми да я отведеш в безопасност?

— Никакви — отговори Питър. Той си погледна часовника. — В този момент хубавата госпожа Донован прекосява Америка на път за дома на своята леля в Чесапийк.

— Ти нито за миг не си смятал, че тя е в сериозна опасност, нали? — попита Смит тихичко.

— След края на стрелбата ли имаш предвид? — каза по-възрастният мъж. — Не, всъщност не, Джон. Ти беше главната мишена, не тя. Госпожа Донован е онова, което изглежда — донякъде наивна млада жена с добро сърце и приличен ум. Тъй като тя не е наясно въобще какво планират във висшите ешелони на Движението на Лазар, много се съмнявам, че ще гледат на нея като на сериозна заплаха. Докато младата дама стои далеч от теб, мисля, че ще е в пълна безопасност.

— Дотук с историята на моя любовен живот — каза Смит с крива усмивка.

— Професионален риск, опасявам се — каза Питър шеговито. — Имам предвид медицинската ти професия, естествено. Може би трябва да пробваш в разузнаването. Имам чувството, че през този сезон шпионите са на мода.

Смит се направи, че не е разбрал намека. Англичанинът бе сигурен, че той работи за някоя от разузнавателните служби на САЩ, но за Питър бе въпрос на професионална етика да не любопитства. Точно както Смит избягваше да му задава неудобни въпроси за работата, която от време на време вършеше за правителството на Нейно величество.

Питър се зазяпа в усмихната сервитьорка с ослепително бяла блузка и дълга широка пола, която доближаваше с огромен поднос, пълен с блюда и кана с прясно горещо кафе.

— А, идва поръчката — каза той доволно. — Надявам се нямаш нищо против, че си позволих да поръчам и за двама ни.

— Съвсем не — отговори Смит, давайки си сметка, че е ужасно гладен.

Няколко минути двамата мъже ядоха мълчаливо. Гощаваха се с яйца, бъркани с нарязани на тънко наденички, черен боб и пикантно Пико де гало — сос от червени и зелени люти чушки, домати, кромид лук и бучка кисела сметана. За да смекчи лютивината на соса, ресторантът предлагаше кошничка с домашни пухкави пържени хлебчета, които се сервираха топли, напълнени с течен мед и разтопено масло.

След като приключиха с храната, Питър се облегна с доволно изражение на кокалестото си лице.

— В някои части на света едно яко оригване ще бъде прието като ласкателство към вожда — каза той, примигвайки. — Но в случая ще се въздържа.

— Повярвай ми, признателен съм ти за това — каза му Смит шеговито. — Ще ми се и друг път да посетя този ресторант.

— Тогава да поговорим за работата — каза Питър. Той посочи към дългата си сива коса. — Сигурно се чудиш защо съм си променил прическата.

— Малко — призна Смит. — Така приличаш на пророк от Стария завет.

— Донякъде — съгласи се самодоволно англичанинът. — Е, хвърли последен поглед към беловласата ми грива и плачи, защото като Самсон скоро ще бъда остриган. — Той се подсмихна под мустак. — Но каузата беше добра. Преди няколко месеца един стар познат ме помоли да си навра носа във вътрешните работи на Движението на Лазар.

„Под «стар познат» разбирай МИ-6, британското разузнаване“ — помисли си Смит.

— Стори ми се забавно и си пуснах тази дълга грива, измислих си ново име, което да звучи библейски и внушително, и се примъкнах към редиците на Движението. Представих се за пенсиониран канадски горски служител с радикални възгледи против науката и технологиите.

— Извади ли късмет? — попита Смит.

— Да проникна във вътрешността на Движението ли? Уви, не — отговори Питър. Изражението му стана малко по-сериозно. — Ръководството е дяволски фанатично към сигурността си. Така и не успях да премина през защитната им обвивка. Но все пак научих достатъчно, за да се разтревожа. Повечето от редовите последователи са почтени хора, но има някои закоравели типове, които ги манипулират зад кулисите.

— Като момчетата, които се опитаха да ме пречукат снощи?

— Вероятно — отговори Питър замислено. — Въпреки че точно тях бих определил повече като мускулести, отколкото умни. Държах ги под око няколко дни, преди да те нападнат — още от пристигането им за митинга на Движението на Лазар.

— Някакви конкретни причини?

— Първо, просто начинът, по който се движеха — обясни Питър. — Тия типове изглеждаха като глутница вълци сред стадо овце. Досещаш се какво имам предвид. Прекалено внимателни, прекалено дисциплинирани… Съвсем наясно с обстановката през всичкото време.

— Точно като нас? — предположи Смит, подсмихвайки се.

Питър кимна.

— Точно така.

— А твоите „приятели“ в Лондон успяха ли да открият нещо въз основа на материалите, които им изпрати? — попита Джон, спомняйки си дигиталните снимки и пръстовите отпечатъци, които Хауел взе от убития нападател с бръснатата глава.

— Страхувам се, че не — отвърна Питър със съжаление. — Досега всичките ми опити да разбера се оказаха напразни. — Той бръкна в джоба на палтото от овча кожа, извади компютърен диск и го подаде през масата на Смит. — Затова си помислих, че ти би могъл да използваш твоите връзки да идентифицираш оня тип, когото така ефикасно повали снощи.

Смит го изгледа.

— О?

— Не е нужно да се правиш на света вода ненапита, Джон — каза му Питър присмехулно. — Сигурен съм, че ти също имаш приятели — или приятели на приятелите ти, които могат да пуснат снимките и отпечатъците през тяхната база данни… Като лична услуга към теб, разбира се.

— Би могло да се уреди — призна Смит замислено. Той взе диска. — Но първо трябва да намеря къде да свържа компютъра си.

По-възрастният мъж се ухили.

— В такъв случай ще се радваш да узнаеш, че нашите домакини имат достъп до безжичен Интернет. Тази чаровна хасиенда може да е от седемнадесети век, но собствениците на ресторанта определено са от съвременната епоха. — Питър дръпна стола си назад и се изправи. — А сега съм сигурен, че нямаш нищо против да се усамотиш за малко, а аз като добро старо куче ще се ослушвам и ще душа наоколо.

Джон го изгледа, поклати глава, без да крие възхищението си към способностите на англичанина да получи от всеки онова, което иска.

„Питър Хауел може да накара цяло племе канибали да станат вегетарианци — бе казала веднъж тяхната обща приятелка, офицерът от ЦРУ Ранди Ръсел. — Нищо чудно после да ги принуди да му платят за това.“

Все още развеселен, Смит набра номера на Фред Клайн по кодирания мобилен телефон.

— Да, полковник? — каза шефът на Първи секретен отдел.

Смит му предаде молбата на Питър за идентифициране на мъртвия нападател.

— Имам диск със снимки и отпечатъците на пръстите му у себе си — завърши той.

— Какво знае Хауел? — попита Клайн.

— За мен? Не е задавал въпроси — отвърна насила Смит. — Питър е сигурен, че работя за военното разузнаване или друга служба на Пентагона, но не се интересува конкретно.

— Добре — отговори Клайн и прочисти гърлото си. — Няма проблеми, Джон, изпрати ми файловете и ще видя какво мога да изровя. Ще изчакаш ли на място? Това ще отнеме известно време.

Смит огледа тихата и спокойна тераса. Слънцето бе достатъчно високо вече и времето се бе стоплило. А във въздуха се носеше сладко ухание на цветя. Той даде знак на сервитьорката да му донесе нова кана кафе.

— Няма проблеми, Фред — каза той в телефона провлачено. — Ще стоя тук и ще страдам.

* * *

Шефът на Първи секретен отдел се обади след един час и без да губи време за любезности, каза:

— Имаме сериозен проблем, полковник.

Смит забеляза Питър Хауел да чака до вратата на терасата и му махна.

— Продължавай — каза той на Клайн. — Целият съм в слух.

— Мъжът, когото си застрелял, е американец на име Майкъл Долън. Бивш командос от специалните части на армията. Ветеран с отличия и медали. Напуснал е службата си като капитан преди пет години.

— Гадост — каза тихо Джон.

— Още по-лошо е, полковник — предупреди го Клайн. — След като излязъл от армията, Майкъл Долън подал документи за Академията на ФБР в Куонтико. Отхвърлили го веднага.

— Защо? — учуди се на глас Смит. Бившите армейски офицери обикновено се ценяха високо от ФБР заради бойните им умения, физическа форма и дисциплина.

— Провалил се при психическия тест — отговори Клайн. — Явно е показал симптоми и поведение на социопатия. Психолозите на Бюрото са открили у него определена склонност да убива без угризение и съжаление.

— С други думи, не е човек, на когото да повериш значка на пазител на закона и оръжие, предполагам — каза Смит.

— Така е — съгласи се Клайн.

— Добре, ФБР не го е поискало — продължи да го притиска Смит. — Тогава кой го е наел? Как е бил въвлечен в Движението на Лазар?

— Ето че стигаме до същността на нашия сериозен проблем — отговори бавно шефът на Първи секретен отдел. — Оказва се, че покойният и непрежалим господин Долън е работел за ЦРУ.

— Исусе — каза Смит и поклати невярващо глава. — В Ленгли са наели този тип?

— Не официално — отвърна Клайн. — Управлението доста мъдро го е държало на една ръка разстояние. На хартия Долън е бил независим консултант по сигурността. Но е получавал пари от разни отдели на ЦРУ. Работел, е периодично за тях след уволнението си от армията, главно с участие в рискови контратерористични операции, обикновено в Латинска Америка или Африка.

— Хитро. Така от Ленгли са можели да отрекат, че той е техен човек в случай на издънка — осъзна Смит и се намръщи.

— Именно — каза Клайн.

— А снощи Долън в операция на ЦРУ ли е участвал? — попита Смит, чудейки се в каква каша се е забъркал и колко опасна е ситуацията за тях. Дали снощната стрелба не е била резултат на пълно недоразумение — ужасен инцидент на приятелски огън между две тайни сродни организации, действащи на една и съща територия, без да знаят.

— Не, не мисля — каза шефът на Първи секретен отдел. — Предполагам, че последният му договор с Управлението е бил преди малко повече от шест месеца.

Смит усети как мускулите на лицето му леко се отпуснаха. Той въздъхна с облекчение.

— Радвам се да чуя това. Дяволски се радвам.

— Има и още, полковник — предупреди Фред Клайн и си прочисти гърлото. — Информацията, която ти съобщих, идва от базата данни на нашия отдел — досиета, които съм съставил от свръх секретни материали, изтеглени от ЦРУ, ФБР, СНС и други служби. Без тяхно знание, естествено.

Смит поклати глава. Способностите на Клайн да събира информация от няколкото конкуриращи се клонове в разузнавателната общност на САЩ бе една от причините, поради които президентът Кастила ценеше толкова високо работата на Първи секретен отдел.

— За сверка пуснахме снимките и пръстовите отпечатъци, които ми изпрати, през мрежата на ЦРУ и на ФБР — продължи Клайн. Гласът му стана равен и студен. — Но и в двата случая останах с празни ръце. Що се отнася до Ленгли и ФБР, Майкъл Долън никога не се е явявал на изпит във ФБР и никога не е работил за ЦРУ. Всъщност в техните архиви въобще не се споменава за него.

— Какво? — възкликна изненадано Смит. Той забеляза как Питър повдигна едната си вежда учудено и бързо снижи глас. — Това е невъзможно.

— Не невъзможно — каза Клайн. — Почти невероятно. И много плашещо.

— Искаш да кажеш, че досиетата му в ЦРУ и ФБР са били изтрити — осъзна Смит. Той усети как го побиват тръпки. — А това е нещо, което може да се направи само от хора от най-високо равнище. Хора в нашето правителство.

— Страхувам се, че е така, полковник — съгласи се Клайн.

— Явно някой е поел огромен риск да заличи тези досиета. Сега въпросът е защо и кой?

 

 

Тайна инсталация за нанотехнологично производство във вътрешността на Центъра

Лаборантите, които работеха в нанотехнологичното производствено ядро, бяха облечени изцяло в защитни костюми и носеха на главите си шлемове със собствен кислороден апарат. Плътните ръкавици и тежките костюми пречеха на движенията им, но тренингът и практиката им помагаха да изпълняват деликатната задача да пълнят стотиците милиарди напълно формирани нанофаги трети стадий в четири метални цилиндъра с дебели стени.

След като цилиндрите се напълниха, ги откачиха внимателно от производствените съдове от неръждаема стомана. Лаборантите, които работеха по двойки, натовариха цилиндрите в колички роботи, които щяха да ги отнесат през тесен тунел, затворен херметически в двата края с масивни люкове, и херметизирана камера. Там друг екип от лаборанти с маски, ръкавици и защитни дрехи поемаха грижата за смъртоносния товар.

Те товареха един по един пълните с нанофаги цилиндри в по-големи кухи метални контейнери, които запечатваха внимателно и след това заключваха. След като процедурата приключеше, по-големите метални контейнери се нареждаха в облицовани с морска пяна тежки сандъци. Най-накрая облепваха сандъците с огромни етикети в бяло и червено с надпис: КИСЛОРОД ЗА МЕДИЦИНСКИ НУЖДИ. ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: СЪДЪРЖАНИЕТО Е ПОД НАЛЯГАНЕ!

Високият едър мъж, който се наричаше Нънс, стоеше пред производственото ядро и наблюдаваше през екран процеса на товарене. Той обърна глава към много по-ниския от него старши учен.

— Тази нова система на доставка ще увеличи ли ефективността, както работодателят ни желае?

Ученият кимна подчертано.

— Абсолютно. Конструирали сме нанофагите трети стадий с по-дълъг живот и за по-голям брой външни условия. Новият метод ни позволява да извършим следващия полеви тест от по-голяма височина и при по-разнообразни климатични условия. Компютърните тестове показват, че разпространението на нанофагите ще е далеч по-ефективно.

— И значително по-висок процентът на убийства? — попита безцеремонно Нънс, третият от братята Хораций.

Ученият кимна сдържано.

— Разбира се. — Той преглътна с мъка. — Съмнявам се, че в района на поразяване биха оцелели много хора.

— Добре. — Зеленоокият мъж се усмихна безчувствено.

— В края на краищата това е целта на новата технология, нали?