Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (34)

Тридесет и трета глава

Париж

Лидерът на наблюдателния екип Вилем Линден прехвърляше бързо кадър след кадър върху огромния монитор, разглеждайки телевизионните образи, предавани от сензорните прибори, закачени на уличните лампи из Курньов. Кадрите бяха почти идентични. Всеки показваше дълги участъци от тротоари и авенюта, покрити с малки тъжни наглед купчини дрехи, изцапани от слуз, и побелели кости. На снимките от няколко камери, разположени около периметъра на поразения район, се виждаха изпочупени полицейски коли, пожарни и линейки — повечето с работещи двигатели и все още включени сигнални лампи на покривите. Първите екипи за спешна помощ, които веднага отговориха на неистовите телефонни обаждания, попаднаха точно в облака от нанофаги и умряха заедно с онези, на които се притекоха на помощ.

Линден заговори в микрофона, докладвайки на далечния Център.

— По всичко изглежда, че няма оцелели сред хората навън.

— Това е отлична новина — заяви мъжът, наречен Лазар, а гласът му бе леко деформиран. — А самите нанофаги?

— Един момент — каза Линден. Той въведе серия от кодове чрез клавиатурата пред него. Телевизионните кадри изчезнаха от екрана и на тяхно място се появиха поредица от графики за всяко от монтираните сензорни устройства.

Във всички сиви кутии имаше въздушен колектор, в който се събираха проби от нанофагите, показателни за тяхното състояние. Докато белокосият мъж разглеждаше графиките, изведнъж линиите се изправиха. — Току-що се активираха саморазрушителните механизми — докладва той.

Сферичните полупроводникови обвивки на всеки нанофаг от трети стадий съдържаха саморазрушаващ се механизъм, който се задействаше в определено време и раздробяваше работното ядро — химическите заряди, които прекъсваха пептидните връзки. При детонирането си тези миниатюрни бомби изпускаха малко количество интензивна топлина. Инфрачервени детектори във въздушните колектори улавяха топлината.

Линден видя как линиите от всички графики спаднаха на нула.

— Саморазрушаването на нанофагите приключи — каза той.

— Добре — отвърна Лазар. — Продължете с последния етап на експеримент три.

— Разбрано — потвърди Линден. Той въведе нова поредица команди на клавиатурата. Светещи червени букви се появиха на екрана. — Зарядите активирани.

На разстояние няколко километра в северна и в източна посока запалителните заряди, прикачени към основата на сивите сензорни кутии, се взривиха. Ослепително бели пламъци изригнаха като фонтани високо във въздуха, след като пълнителите с бял фосфор на всеки заряд се подпалиха. За милисекунди температурата на пламъците достигна до пет хиляди градуса по Фаренхайт — изпепелявайки всеки от елементите на сензорните кутии, а стопеният метал и пластмаса се смесиха неизбежно със стопения метал и желязо на уличните лампи. След като пламъците и пушекът се разнесоха, не бяха останали никакви видими следи от уредите, камерите и комуникационната апаратура, монтирани, за да документират клането в Курньов.

 

 

Белият дом

Настоятелното писукане на телефона събуди президента Сам Кастила от неспокойния му, изпълнен с кошмари сън. Той се протегна за очилата, сложи си ги и видя, че е четири и половина сутринта. Небето над жилищната част на Белия дом беше все още тъмно, без никакви признаци за наближаващото зазоряване. Той грабна телефона.

— Кастила слуша.

— Съжалявам, че ви събудих, господин президент — каза Емили Пауъл-Хил. Неговата съветничка по въпросите на националната сигурност звучеше неспокойно и тъжно едновременно. — Но край Париж се случва нещо, за което трябва да знаете. По ефира вече вървят първите новини — Си Ен Ен, „Фокс“ и Би Би Си съобщават едни и същи факти.

Кастила се изправи и седна в леглото. Инстинктивно погледна извинително вляво заради ранното събуждане, преди да се сети, че жена му Каси бе заминала на поредната обиколка на добра воля, този път в Азия. Усета остър пристъп на самота, но веднага пропъди тъгата, която го връхлетя. Задълженията на президентския пост са неумолими, помисли си той. Невъзможно е да ги пренебрегнеш или да избягаш от тях. Просто трябва да служиш, за да оправдаеш доверието, което хората са ти гласували. Между другите неща това означаваше също да се примириш с периодичните отсъствия на жената, която обичаш.

Той натисна дистанционното на телевизора на един от няколкото конкуриращи се двадесет и четири часови кабелни новинарски канали. Върху екрана се появиха безлюдни улици на предградие до Париж. Кадрите се излъчваха от хеликоптер, кръжащ високо над мястото. Изведнъж образите се уголемиха и върху екрана се показаха стотици странни купчинки от стопена плът и кости, които някога са били човешки същества.

„… хиляди хора се смятат за умрели, макар че френското правителство категорично отказва да прави предположения за причината или мащабите на очевидното бедствие. Външни наблюдатели обаче изтъкват поразителните прилики между тукашните смъртни случаи и смъртните случаи, причинени от изтичането на нанофаги от Института за напреднали технологии «Телър» в Санта Фе, Ню Мексико, само преди няколко дни. Засега е невъзможно да се потвърдят подозренията им. Само на няколко отряда от гражданска защита, екипирани с противохимично защитно облекло, бе позволено да влязат в Курньов, за да проверят за оцелели и да потърсят отговори…“

Целият разтреперен, Кастила изключи телевизора.

— Мили боже — прошепна той. — Отново се случи.

— Така е, сър — отвърна тъжно Пауъл-Хил. — Страхувам се, че е точно така.

Все още с телефона в ръка, Кастила стана от леглото и си наметна халата над пижамата.

— Извикай всички тук, Емили — каза той, напрягайки се гласът му да звучи спокойно. — Възможно най-скоро целият Съвет за национална сигурност да се събере в Ситуационния салон.

Той изключи телефона и набра друг номер. Телефонът в другия край на линията звънна само веднъж.

— Тук е Клайн, господин президент.

— Спиш ли някога, Фред? — попита Кастила.

— Когато мога, Сам — отвърна шефът на Първи секретен отдел. — Което е много по-рядко, отколкото бих искал. Едно от неудобствата на професията, страхувам се, точно като при твоята работа.

— Видя ли новините?

— Да, видях ги — потвърди Клайн. Той се поколеба. — Между другото, тъкмо смятах да ти звънна.

— За този нов ужас в Париж ли? — попита президентът.

— Не съвсем — отвърна тихо другият мъж. — Макар че може и да има връзка, която все още не мога да проумея изцяло. — Той се изкашля. — Току-що получих много тревожен доклад от полковник Смит. Помниш ли какво каза Хидео Номура за увереността на своя баща, че ЦРУ води тайна война срещу Движението на Лазар?

— Да, спомням си — каза Кастила. — Първата му мисъл бе, че това е признак за влошаващото се психично здраве на Джинииро. И ние двамата с теб се съгласихме с него.

— Така е. За съжаление обаче трябва да ти кажа, че по всяка вероятност Джинииро Номура е имал право — каза Клайн с печална нотка в гласа. — И двамата сме сгрешили. Допуснали сме фатална грешка, Сам. Страхувам се, че висши служители от ЦРУ и ФБР, а вероятно и от други служби, наистина участват в незаконна кампания на саботажи, убийства и тероризъм, чиято цел е да бъде дискредитирано Движението на Лазар.

— Това е тежко обвинение, Фред — каза строго Кастила. — Много тежко обвинение. Веднага трябва да ми съобщиш фактите, които го потвърждават.

Ръководителят на изпълнителната власт слушаше мълчаливо, докато Клайн му разказваше за доказателствата, събрани от Джон Смит и Питър Хауел както в Ню Мексико, така и пред провинциалната къща на Хал Бърк във Вирджиния. — Къде са сега Смит и Хауел? — попита Кастила, след като шефът на Първи секретен отдел привърши.

— На път с автомобил към Вашингтон — отвърна Фред. — Те са успели да се измъкнат от наемниците, устроили им засада точно преди час. Изпратих им подкрепление и транспорт в мига, в който Джон се свърза с мен.

— Добре — каза Кастила. — Ами какво е станало с Бърк, Пиърсън и техните наемници? Трябва да ги арестуваме и да започнем да разплитаме тази каша.

— Имам лоши новини — отговори бавно Клайн. — Моят екип е подслушал честотите на местната полиция и противопожарната служба. В къщата на Бърк има пожар. В този миг пламъците са все още извън контрол. А местното шерифство не е успяло да разбере кои са били участниците в стрелбата, за която са съобщили съседи. Нито пък са открили някакви тела в полето пред къщата.

— Явно са избягали — осъзна Кастила.

— Някой бяга — съгласи се шефът на Първи секретен отдел. — Но кой и колко надалеч, остава да разберем.

— И докъде стига тази гнила история? — попита Кастила. — Чак до Дейвид Хансън ли? Дали моят директор на Централното разузнавателно управление не води тайна война под носа ми?

— Бих искал да ти отговоря, Сам — каза Клайн. — Но не мога. Нищо, до което Смит се е добрал до този момент, не доказва, че е замесен. — Той се поколеба. — Бих казал, че по мое мнение Бърк и Катрин Пиърсън не биха могли да организират сами операция като ТОКСИН. Най-малкото, защото е твърде скъпа. Колкото и малко факти да знаем, едно е сигурно, става дума за милиони долари. А никой от тях не е в състояние да източи тайни фондове в такъв размер.

— Тоя тип Бърк беше един от най-близките хора на Хансън, нали? — попита строго президентът. — По времето, когато ръководеше Оперативния отдел на ЦРУ?

— Да — призна Клайн. — Но аз не бих прибързвал със заключенията. Финансовият контрол над ЦРУ е много строг. Не виждам как някой от Управлението може да отклони толкова много федерални пари, без да остави следи с дължина поне километър. Да бърникаш из компютърната система е едно. Да се измъкнеш от ревизорите — съвсем друго.

— Да, може би парите са дошли от другаде — предположи Кастила. После се намръщи. — Ти нали чу какво друго е смятал Джинииро Номура — че корпорациите и други разузнавателни служби, освен ЦРУ преследват Движението на Лазар. Може да е бил прав.

— Възможно е — съгласи се Клайн. — Има и още едно парченце от пъзела, което трябва да открием. Прегледах набързо последните операции, в които е участвал Бърк. Една от тях смърди като гангренясал пръст. Преди да оглави групата, отговаряща за Движението на Лазар, Хал Бърк е ръководел екипа, издирващ Джинииро Номура.

— О, по дяволите — измърмори Кастила. — Възложи ли сме на лисицата да пази пилето, без дори да знаем…

— Страхувам се, че е така — каза тихо Клайн. — Но онова, което не мога да проумея, е връзката между освобождаването на нанофагите в Санта Фе и вероятно в Париж и тази операция ТОКСИН. Ако Бърк, Пиърсън и други се опитват да унищожат Движението на Лазар, защо ще организират кланета с такива мащаби, които само ще укрепят авторитета му? И откъде са се сдобили с подобни ултрамодерни нанотехнологични оръжия?

— Пълна загадка — съгласи се президентът. Той прокара пръстите на едната си ръка през рошавата си коса, опитвайки се да я приглади. — Това е една ужасна каша. А сега научавам, че не мога да разчитам дори на ЦРУ и ФБР да открият истината. По дяволите. Явно ще трябва да извия ръцете на Хансън, висшите му помощници и всички висши служители от Бюрото, преди да е изтекла информация за нелегална война срещу Движението. Защото това ще стане рано или късно. — Той въздъхна. — А когато се разчуе, бурята в Конгреса и в медиите ще направи скандала „Иран — контри“ да изглежда като буря в чаша вода.

— Все още разполагаш с Първи секретен отдел — напомни му Клайн.

— Знам това — отвърна Кастила. — И аз разчитам на теб и на хората ти, Фред. Трябва да се разчовъркате и да намерите отговорите, от които се нуждая.

— Ще се постараем, Сам — увери го другият мъж. — Ще направим всичко възможно.

 

 

Планината Чилтърн, Англия

Трафикът в ранното неделно утро беше слаб на магистрала М40, свързваща Лондон с Оксфорд. Сребристият ягуар на Оливър Лейдъм се носеше с висока скорост покрай зелени планини, малки селища с нормандски сивокаменни църкви, девствени зелени гори и обгърнати от мъгли долини. Но жилавият и с хлътнали бузи англичанин не обръщаше никакво внимание на природната красота. Шефът на отдела за наблюдение на Движението на Лазар в МИ-6 бе съсредоточил вниманието си върху новините, които бълваше радиото в колата му.

„Първоначалните съобщения от френското правителство, изглежда, потвърждават връзката между смъртните случаи в Курньов и онези пред американския изследователски институт в Ню Мексико — четеше водещият по Би Би Си със сериозен глас, какъвто обикновено се използваше за важни международни събития. — Говори се, че десетки хиляди жители от предградията на Париж бягат панически и са задръстили авенютата и шосетата, водещи извън града. Армейски части и сили за сигурност са разположени, за да държат под контрол евакуирането и да гарантират реда и спазването на законите…“

Лейдъм се протегна и изключи радиото, неприятно изненадан да узнае, че ръцете му треперят леко. Той тъкмо бе заспал във вилата си извън Оксфорд, когато му се обадиха от щаба на МИ-6. После се сблъска с поредица неудачи. Първо, не успя да се свърже с Хал Бърк, за да разбере какво става в Париж. Точно когато операцията ТОКСИН бе започнала да се разпаря по шевовете, американецът изчезна от полезрението му. После дойде ужасното разкритие, че неговият шеф сър Гарет Саутгейт е внедрил свой агент, Питър Хауел, в Движението на Лазар без знанието на Лейдъм. Това само по себе си бе достатъчно неприятно. А сега шефът на МИ-6 му задаваше неудобни въпроси за Иън Макрей и останалите, които Лейдъм наемаше понякога за различни мисии.

Англичанинът направи гримаса, обмисляйки възможностите. Колко знаеше Хауел? Какво бе докладвал на Саутгейт? Ако операцията ТОКСИН наистина се бе издънила, каква правдоподобна версия щеше да изложи, за да прикрие връзката си с Бърк?

Дълбоко замислен, Лейдъм натисна здраво педала на газта, за да изпревари тежък камион, който се клатушкаше пред него. Ягуарът форсира и се размина на косъм с колите от отсрещното движение. Шофьорът на камиона светна с фаровете, за да изрази раздразнението си, а после се наведе напред и натисна клаксона. Проглушителният звук прокънтя по цялата магистрала, а ехото го върна обратно откъм околните планини.

Лейдъм пренебрегна гневните жестове и се съсредоточи към това да стигне до Лондон колкото може по-бързо.

С малко късмет той можеше да се измъкне сух от кашата. Ако не, щеше да опита да сключи сделка — да продаде информация за ТОКСИН срещу обещание, че няма да го накажат.

Внезапно ягуарът изтрещя и се разклати от серия малки експлозии. Предната дясна гума гръмна и стана на парчета. Късове гума и метал се разхвърчаха и паднаха върху пътната настилка. Върху капака и предното стъкло се изсипа дъжд от искри. Колата сви рязко надясно.

Ругаейки високо, Лейдъм стисна здраво волана с двете си ръце и го завъртя бързо надясно в опит да поеме отново контрола. Никаква реакция. Същата серия малки експлозии, които спукаха гумата, бяха разрушили системата за управление. Той изкрещя неистово и продължи отчаяно да върти безполезния вече волан.

Изцяло неконтролируема, колата се стрелна напряко на магистралата с висока скорост, после се преобърна и се претърколи няколко пъти през настилката. След неколкостотин метра ягуарът най-после спря, но сега представляваше купчина изпочупен метал и смачкана пластмаса. По-малко от секунда по-късно друг експлозив избухна и запали резервоара с горивото, превръщайки автомобила в горяща гробница.

* * *

Камионът мина покрай горящите останки, без да спре. Той продължи по завиващата на югоизток магистрала М40 към Лондон и неговите пълни с народ улици. В кабината шофьорът, мъж на средна възраст със славянски черти, пусна дистанционното управление обратно в торбата в краката си. После се облегна назад доволен от резултата от свършената тази сутрин работа. Лазар също щеше да е доволен.