Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (21)

Двадесета глава

Смит се спря на прага на кафенето „Лонгевити“ и огледа набързо клиентите на някои от малките кръгли масички. Установи с прикрито задоволство, че бяха разнородна тайфа. Повечето от тях, по-специално онези, които седяха по двойки, изглеждаха съвсем обикновено — добре облечени, в добро здраве работещи хора и съвестни колежани. Други привличаха погледите с разнообразни татуировки и пиърсинги по тялото. Неколцина бяха с тюрбани или с руси кичури. Някои от посетителите се обърнаха към вратата и го изгледаха, без да скриват любопитството си. Повечето си продължиха разговорите.

Самото кафене заемаше по-голямата част от втория етаж на сграда на площад „Меркадо“, а огромните му прозорци гледаха към улица „Уест Сан Франсиско“. Стените, боядисани в крещящо червено, оранжево и жълто, и подовете — в яркосиньо и бяло, бяха украсени с необикновени произведения на изкуството, повечето изобразяващи азиатски и индуистки теми.

Смит се отправи директно към масата, до която бе седнала сама жена — една от онези, които се обърнаха да го изгледат. Беше Хедър Донован. Фред Клайн му изпрати нейна снимка и кратка биография заедно с акредитацията от вестник „Монд“. Местната говорителка на Движението на Лазар беше в средата на трийсетте години със стройна, момчешка фигура, бухнали сламеноруси къдрици, морскозелени очи и лунички по носа.

Докато вървеше към нея, го гледаше отнесено.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Казвам се Джон Смит — отговори той тихо и учтиво я поздрави, сваляйки черната си шапка. — Предполагам, че чакате мен, госпожо Донован.

Едната й вежда се повдигна леко.

— Очаквах журналист, а не каубой — измърмори тя на перфектен френски.

Смит се ухили и погледна към жълтеникаво-кафявото си кадифено сако, небрежно вързана вратовръзка, джинси и ботуши.

— Опитвам се да се нагодя към местните обичаи — отговори той на същия език. — В края на краищата, когато си в Рим…

Тя се усмихна и мина на английски.

— Моля, седнете, господин Смит.

Той сложи шапката си на масата, извади малко тефтерче и писалка от задния джоб на джинсите си и седна на стола срещу нея.

— Благодарен съм ви, че се съгласихте да се срещнем, макар че е късно. Знам, че сте имали дълъг ден.

Говорителката на Движението на Лазар кимна леко.

— Наистина беше дълъг ден. Няколко дълги дни по-точно. Но преди да започнем интервюто, бих искала да видя документите ви — чиста формалност.

— Разбира се — отговори равнодушно Смит. Подаде й фалшивата журналистическа карта, като я наблюдаваше внимателно, докато тя я насочваше към светлината.

— Винаги ли сте така предпазлива с журналистите, госпожо Донован?

— Невинаги — каза тя. — Но през последните дни гледам много-много да не се доверявам. След като видях хилядите хора, избити от вашето правителство, не може да е другояче.

— Разбираемо е — каза спокойно Смит. Според досието й, предоставено от Първи секретен отдел, Хедър Донован бе привлечена на работа в Движението на Лазар сравнително отскоро. Преди това е била член на други природозащитни групи, между които „Сиера Клъб“ и Федерацията за защита на дивата природа. Оценяваха я като упорита, умна и политически зряла.

— Добре, всичко е наред — каза тя накрая и му върна картата.

— Какво ще желаете, мили хора — прекъсна ги провлачен глас.

Един от сервитьорите, висок като върлина младеж с халки на веждите, се бе дотътрил до тяхната маса и търпеливо очакваше поръчката им.

— Чаша силен зелен чай — каза Донован.

— За мен чаша червено вино — обади се Смит, но забеляза съжалението в очите й. — Не желаете ли вино? Или бира?

Тя поклати глава извинително, келнерът повтори същия жест.

— Съжалявам, но тук не се сервира алкохол — каза тя. Устните й се разтегнаха в лека усмивка. — Може би ще опитате някой от еликсирите на „Лонгевити“?

— Еликсири? — повтори той колебливо.

— Тук приготвяме традиционни китайски напитки и натурални плодови сокове — уведоми го сервитьорът, проявявайки ентусиазъм за първи път. — Препоръчвам ви „Виртуален Буда“. Действа много стимулиращо.

Смит поклати глава.

— Може би друг път. — Той сви рамене. — Ще поръчам същото като госпожа Донован — чаша зелен чай.

След като келнерът се отдалечи, Смит се обърна към говорителката на Движението, държейки в ръка малкия бележник.

— Е, след като се уверихте, че съм репортер…

— Можете да задавате въпросите си — довърши вместо него Хедър Донован. Тя го изгледа внимателно. — Предполагам, че са свързани с нелепите твърдения на ФБР, според които Движението носи отговорност за разрушаването на института „Телър“ и за избиването на толкова много невинни хора.

Смит кимна.

— Точно така. Прочетох някои от вестниците тази сутрин и ме заинтригува онова, което сте казали за онзи мъж Андрю Костанцо. От пръв поглед ми се стори, че той не е човек, когото бих възприел като таен конспиратор.

— Не е такъв.

— Звучи доста категорично. Бихте ли изяснили по-подробно.

— Анди е бърборко, а не човек на действието — каза тя. — Никога не е пропуснал митинг на Движението и винаги имаше какво да каже или от какво да се оплаче. Работата е там, че никога не съм го виждала да върши нещо. Беше в състояние да философства с часове, но ако трябваше да се пълнят пликове с материали или да се разнасят, винаги беше много зает или болен. Той смяташе себе си за идеолог, човек, чиито възгледи надхвърлят представите на простосмъртни като нас.

— Познавам този тип — каза Смит ухилено. — Недооцененият Платон от склада на книжарницата.

— Анди Костанцо е точно такъв — съгласи се Хедър. — Поради което твърдението на ФБР е толкова абсурдно. Ние го толерирахме, но никой в Движението не се доверяваше на Анди за сериозни неща, какво остава да му повери сто хиляди долара в брой.

— Някой обаче го е направил — обърна й внимание Смит. — Показанията на продавачите на автомобили в Албъкърки са железни.

— Знам това! — тросна се тя. — Сигурно някой е дал на Анди пари да купи джиповете. Дори съм убедена, че той беше достатъчно глупав или самонадеян да направи онова, което са поискали от него. Но парите не са дошли от Движението! Ние не сме бедни, но не разполагаме с такива суми в брой.

— Значи смятате, че Костанцо е бил подведен?

— Сигурна съм в това — заяви тя категорично. — За да бъде злепоставено Движението на Лазар и всичко, за което се борим. Движението се застъпва изцяло за мирни протести. Никога не бихме извършили убийство или терористичен акт.

Смит се изкушаваше да й напомни, че сриването на оградата на института е равносилно на преминаване на границата на насилието, но си затрая. Беше дошъл да чуе отговорите на някои въпроси, а не да предизвиква политически спорове. Освен това бе убеден, че тази жена говори истината — поне що се отнася до онези елементи от Движението на Лазар, които познаваше. От друга страна, тя бе активистка от средно ниво, което се равняваше на капитан или майор от армията. Колко можеше да знае за тайните действия на хората от високите етажи на Движението?

Чаят им пристигна и това й даде възможност да възвърне самообладанието си. Тя отпи внимателно и после го погледна неспокойно през парата, която се вдигаше от чашата.

— Опитвате се да разберете дали е възможно парите да са дошли някъде от върховете на Движението, нали така?

Смит кимна.

— Не се обиждайте, госпожо Донован, но вашите хора са обгърнали ръководството на Движението в пълна тайнственост и е съвсем естествено човек да си задава въпроси какво се крие зад нея.

— Тази тайнственост, както я наричате, е изцяло предохранителна мярка, господин Смит — каза тя. — Знаете какво се случи с основателите на Движението. Те живееха открито. А после един по един бяха убити или отвлечени. Или от корпорациите, които разгневиха, или от правителства, подкрепящи тези корпорации. Е, Движението няма да позволи отново да бъде обезглавено!

Смит реши да остави думите й без коментар. Тя започна да говори с клишета.

За негова изненада Донован внезапно се усмихна и живите й зелени очи се озариха.

— Добре, признавам, че донякъде това е реторика. Високопарна реторика без съмнение и аз съм съгласна, че не е най-убедителният аргумент. — Тя отпи отново от чая и остави чашата върху масата между тях. — Нека се опитам да разсъждавам логично. Да кажем, че изцяло греша. Че съм глупачка и че има хора в Движението, които са решили тайно да прибегнат към насилие, за да постигнем нашите цели. Но помислете малко. Ако вие ръководите свръх секретна операция, чието разкриване може да съсипе всичко, за което сте работили… ще използвате ли човек като Анди Костанцо като агент?

— Не, няма призна Смит. — Освен ако не желая да ме хванат.

Именно това смущаваше и него от самото начало, от първия миг, в който прочете информациите, изтекли от ФБР. Сега, след като я изслуша, беше още по-убеден, че цялата история с джиповете е въздух под налягане. Да се разчита на всезнайко като Костанцо да осигури коли за бягство беше равносилно да се обречеш на провал. Това бе една от онези глупави грешки, които просто не се връзваха с безмилостния, пресметнат професионализъм, на който стана свидетел по време на атаката срещу института. Което означаваше, че някой манипулира разследването.

* * *

На една пресечка западно от площад „Меркадо“ Малаки Макнамара чакаше търпеливо, скрит в сенките на закътания тротоар. Ставаше късно и улиците в центъра на Санта Фе бяха почти празни.

Мършавият загорял мъж внимателно вдигна своя далекоглед за нощно виждане „Кайт“ и погледна през него с едно око. Доста полезно приспособление, помисли си той. Монокълът, британско производство, беше здрав, много лек и произвеждаше кристално ясен четворно увеличен образ. Макнамара старателно оглеждаше района, следейки за всяко движение на набелязаната цел.

Насочи далекогледа първо към мъжа, който стоеше неподвижно на прага на художествената галерия на около двеста метра от него. Мъжът с бръснатата глава носеше джинси, тежки ботуши и яке на американската армия. Всеки път, когато минеше кола, той присвиваше очи, за да не го заслепи. Иначе не мърдаше от мястото си въпреки студа. Млад радикал — прецени Макнамара. При това сериозен и дисциплиниран.

Още четирима наблюдатели бяха разположени на различни места по улицата. Двама стояха в западния край на площад „Меркадо“. Други двама в източния край. Всички бяха идеално прикрити и не се забелязваха. Бяха добре обучени и разполагаха с устройства за нощно виждане.

Мъжете бяха част от групата, която Макнамара търсеше след катастрофата пред института „Телър“. Той ги изгуби веднага след атаката с наномеханизмите, но те се появиха отново, след като Движението на Лазар се прегрупира и разположи лагер зад кордона на Националната гвардия. По-рано тази вечер, малко след залез, четиримата се придвижиха на север пеша, навлизайки дълбоко в тесните улички на стария град.

Следваше ги от безопасно разстояние. През това време разбра доста неща за тях. Тези мъже не бяха улични бандити или анархисти, примамени от митингите на Движението, както си помисли първоначално. Техните движения бяха премерени, планирани и отлично изпълнени. Те се промъкнаха ловко покрай агентите на ФБР и полицаите, които наблюдаваха лагера. Неведнъж му се наложи да заляга, за да не го забележи онзи от тях, който винаги изоставаше от групата, за да я прикрива.

Да ги следи беше за него като участие в голяма игра или издирване на елитни командоси на непозната територия. До известна степен Макнамара намираше предизвикателството за вълнуващо. Беше игра с голям залог на съобразителност и умения, която бе играл много пъти в различни кътчета на света. Същевременно си даваше сметка, че вече е преуморен, с притъпени рефлекси. Може би напрежението от последните месеци се бе отразило повече на нервите и издръжливостта му, отколкото смяташе.

Мъжът с бръсната глава, когото наблюдаваше, внезапно стана напрегнат и неспокоен. Той прошепна нещо в микрофона на яката си, изслуша внимателно отговора и се наведе напред, за да огледа внимателно вратата.

Макнамара бързо насочи далекогледа към останалите наблюдатели и забеляза сигурните признаци на повишена готовност. Смени позицията си и издиша лекичко, потискайки прилива на адреналин в тялото си. Смътното чувство за тревога изчезна. Добре, каза си той, готови сме за действие. Досадно дългото чакане и бездействие в студа приключваше.

Все още надзъртайки през далекогледа си, той огледа площада „Меркадо“. Мъж и жена тъкмо излизаха от кафенето. Застанаха на тротоара близо до входа и продължиха да разговарят оживено. Разпозна стройната привлекателна жена веднага. Беше я виждал да се мотае из лагера на Движението на Лазар. Името й беше Хедър Донован. Местна активистка, която се грижеше за връзките с медиите.

Но кой беше тъмнокосият мъж, с когото разговаряше? Дрехите, ботушите и каубойската шапка предполагаха, че е местен, но нещо подсказваше на Макнамара, че не е точно така. Нещо в походката на високия широкоплещест мъж му се струваше познато.

Тъмнокосият се обърна и посочи към паркинга по-надолу по улицата в западна посока. За миг Макнамара видя лицето му. После отново се обърна.

Малаки Макнамара бавно свали далекогледа. Бледосините му очи издаваха доволство и учудване едновременно. „Мамка му — промърмори той под мустак. — Полковникът наистина притежава талант да се появява, когато и където никой не го очаква.“