Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (12)

Единадесета глава

Малаки Макнамара се вмъкна колебливо в църквата „Кристо Рей“. Той постоя неподвижно известно време, разучавайки обстановката. Бледата лунна светлина проникваше през прозорците, разположени високо в масивните тухлени стени. Пред него се простираше огромен неф с висок таван. Далеч в дъното виждаше преградната стена пред олтара, състояща се от три секции от бял камък с изваяни цветя, светци и ангели. Уплашени мъже и жени седяха свити на малки групи на пейките. Някои плачеха на глас. Други гледаха вцепенено, все още под въздействието на ужаса, на който станаха свидетели.

Макнамара тръгна бавно и незабелязано по една от страничните пътеки между пейките, като през това време наблюдаваше и слушаше хората около себе си. Подозираше, че мъжете, които търсеше, не бяха тук, но трябваше да се увери, преди да провери в друга църква. Краката го боляха. Вече от няколко часа обикаляше из криволичещите улици на този град, издирвайки няколко от оцелелите активисти на Движението на Лазар. Щеше да е по-бързо и по-резултатно с кола, но се намираше в непозната територия, напомни си той, а и щеше да се набива на очи. Автомобилът, с който дойде в Ню Мексико, щеше да си остане скрит още известно време.

Жена на средна възраст с приятелски израз се забърза към него. Явно бе от енориашите, които отвориха църквата да приютят нуждаещите се, осъзна той. Не всички в Санта Фе бяха изпаднали в паника и избягали в планините. Забеляза загриженост в очите й.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя. — От митинга пред института ли идвате?

Макнамара кимна мрачно.

— Да.

Тя докосна с ръка рамото му.

— Толкова съжалявам. Беше страшно да се наблюдава отдалеч, искам да кажа, по телевизията. Не мога да си представя какво е било там… — Гласът й замлъкна, а очите й се разшириха.

Макнамара веднага си даде сметка, че изражението му бе станало мрачно, внушаващо страх. Споменът за ужасната гледка беше прекалено пресен. С голямо усилие той отпъди страшните сцени, които все още бяха пред очите му. Въздъхна.

— Простете — каза той любезно. — Не исках да ви плаша.

— Загубили сте… — жената се поколеба. — Искам да кажа… търсите ли някого? Конкретен човек?

Макнамара кимна.

— Да. Търся едни хора.

Той ги описа.

Тя го изслуша внимателно, но накрая само поклати глава.

— Страхувам се, че тук не е идвал никой с подобна външност. — Въздъхна. — Но можете да опитате в будисткия храм в Упая, надолу по шосето за Серо Гордо към планините. Монасите там също предлагат подслон за оцелелите. Ако желаете, ще ви опиша подробно пътя до там.

Слабият синеок мъж кимна с благодарност.

— Много мило от ваша страна.

Той веднага тръгна. Има още много километри да изминеш, преди да дойде време за спане, каза си той мрачно. А и най-вероятно ще биеш този път напразно. Мъжете, които търсеше, сигурно бяха офейкали.

Жената забеляза изтърканите му обувки, целите потънали в прах.

— Мога да ви откарам — предложи тя колебливо. — Ако сте вървели цял ден, сигурно сте изтощен.

Малаки Макнамара се усмихна за първи път през този ден.

— Да — отвърна той мило. — Ужасно съм уморен. И много ще съм благодарен, ако ми помогнете.

 

 

В околностите на Санта Фе

Скривалището, осигурено от оперативната група за ТОКСИН, се намираше в подножието на Сангре де Кристо, недалеч от пътя към ски пистите на Санта Фе. Тясна алея за автомобили, преградена с верига и табелка „ЗАБРАНЕНО“, се виеше нагоре към планината сред трепетлики със златистожълти листа, дъбове в медночервена окраска и високи вечнозелени дървета.

Хал Бърк отби от главния път и свали стъклото на крайслера, който нае веднага след като пристигна на международното летище в Албъкърки. Зачака, като внимаваше ръцете му върху волана да се виждат добре.

Неясна фигура се измъкна откъм сянката на едно голямо дърво. Слабата светлина от предните фарове на колата освети тясно лице с остри черти и подозрително изражение. Едната ръка на мъжа държеше дръжката на деветмилиметров валтер, пъхнат в кобур на хълбока му.

— Това е частен път, господине.

— Да, така е — съгласи се Бърк. — Аз също съм тук по частна работа. Името ми е ТОКСИН.

Постовият се приближи поуспокоен, след като Бърк му съобщи паролата. Освети с джобно фенерче лицето на офицера от ЦРУ, а после задната седалка на крайслера, уверявайки се, че Бърк е сам.

— Добре. Покажете ми документ за самоличност.

Бърк извади внимателно служебната си карта от ЦРУ от джоба на якето и му я подаде.

Постовият разгледа снимката. После кимна, върна му картата и свали веригата, блокираща достъпа до пътя.

— Можете да продължите, господин Токсин. Чакат ви в къщата.

Къщата, която се намираше на половин километър по-нагоре по тесния път, беше голяма вила швейцарски тип, наполовина облицована с дърво, с островръх покрив, проектиран така, за да не задържа твърде много сняг. През зимата в тази част на планината Сангре де Кристо снежната покривка достигаше до три–четири метра, а и често снеговете започваха още през октомври. В района на ски курорта по високите била на планината падаше два пъти повече сняг.

Бърк паркира под навеса недалеч от стълбите, които водеха до предната врата на вилата. На фона на тъмнината изпод спуснатите капаци на прозорците светлината, която се процеждаше, изглеждаше жълта. Гората около къщата бе притихнала и напълно неподвижна.

Предната врата на вилата се отвори още преди да се измъкне от колата. Явно постовият ги бе предупредил по радиостанцията. Висок кестеняв мъж застана на прага и го изгледа със зелените си очи.

— Подранил си, господин Бърк.

Агентът на ЦРУ кимна и се вторачи в едрия мъж. Кой ли от онова странно трио „Хораций“ бе този? — зачуди се той. Тримата едри мъже не бяха братя по рождение. Тяхната поразителна прилика, огромната сила и ловкост, както и многобройните умения бяха резултат на пластична хирургия, упорити тренировки и физическо натоварване. Бърк се спря на тях да оглавят секциите в ТОКСИН по настояване на техния създател и никога не успяваше да преодолее напълно чувството на страх и ужас при вида на някой от тримата Хораций. И не можеше да ги различава.

— Имах основателна причина да бързам, Прайм — Отговори, опитвайки се да налучка.

Зеленоокият мъж поклати глава.

— Аз съм Търс. За нещастие Прайм е мъртъв.

— Мъртъв? Как така? — попита притеснено Бърк.

— Беше убит при операцията — отвърна спокойно Търс. Той отстъпи встрани и направи място на Бърк да влезе във вилата. Покрити с килим стълби водеха към втория етаж. Ярка светлина струеше през отворената врата в дъното.

— Всъщност пристигна точно навреме да ни помогнеш да решим един малък проблем, свързан със смъртта на Прайм.

Офицерът от ЦРУ последва едрия мъж през отворената врата в остъклената веранда, която вървеше по цялата широчина на къщата. Леко надигнатият циментов под, металният сифон по средата и рафтовете по стените подсказаха, че помещението се използваше главно като склад и сушилня за измокрените от снега връхни дрехи, ботуши, ски и скиорски обувки. Новите му обитатели обаче го използваха като килия.

Дребен мъж с хлътнали рамене, мургава кожа и добре поддържани мустаци седеше неспокойно до сифона. Устата му бе запушена, а ръцете вързани зад гърба. Ходилата му също бяха завързани за краката на стола. Над запушената уста широко отворени тъмнокафяви очи гледаха с ужас двамата мъже, които току-що влязоха.

Бърк обърна главата си към Търс. Той повдигна едната си вежда въпросително.

— Нашият приятел Антонио имаше за задача да отведе екипа ни — обясни спокойно едрият мъж. — За нещастие се паникьосал и изоставил Прайм.

— Затова сте се принудили да ликвидирате Прайм — предположи Бърк. — Да не допуснете да го заловят.

— Не съвсем. Прайм беше… изяден — каза Търс. После поклати мрачно глава. — Трябваше да ни предупредите за чумата, която бомбите ни пуснаха, господин Бърк. Искрено се надявам пропускът ви да е от недоглеждане, а не умишлен!

Офицерът от ЦРУ се намръщи, долавяйки неприкритата заплаха в гласа на едрия мъж.

— Никой не знаеше колко опасни са проклетите наномеханизми — отвърна бързо той. — Нищо такова не бе споменато в секретните доклади на „Харкорт“, които четох. Нямаше и намек за подобно нещо и в докладите на „Номура“, и на самия институт.

Търс го изгледа изучаващо, после кимна.

— Добре. Приемам уверението ви. Засега.

Вторият Хораций сви рамене.

— Но мисията се издъни. Сега Движението на Лазар ще е по-силно, а не по-слабо. Имайки предвид това, желаете ли да продължим? Или да изчезваме, докато не е станало късно?

Бърк погледна начумерено. Беше навлязъл твърде надълбоко, за да даде отбой. Сега дори ставаше наистина наложително Движението да бъде ликвидирано. Той решително поклати глава.

— Продължаваме. Готов ли е екипът ви да задейства резервния план?

— Да.

— Добре — каза спокойно офицерът от ЦРУ. — Все още имаме шанс да разберем какво стана при института с Движението на Лазар. Дайте ход на резервния план. В полунощ.

— Добре — съгласи се Търс. После посочи към вързания мъж. — Междувременно трябва да решим този проблем за дисциплината. Какво да правим с Антонио?

Бърк го изгледа отблизо.

— Не е ли очевидно? — попита той. — Щом веднъж се е огънал от напрежението, ще го направи пак. Свършвайте с него и заровете тялото някъде, където няма да го открият поне няколко седмици.

Шофьорът започна да стене. Раменете му се отпуснаха.

Търс кимна.

— Логиката ви е непоклатима, господи Бърк. — Зелените му очи грейнаха от удоволствие. — Но тъй като и основанието, и присъдата са ваши, мисля, че вие трябва да я изпълните.

Търс подаде на офицера от ЦРУ боен нож с дълго острие.

Беше проверка, осъзна с гняв Бърк. Едрият мъж искаше да разбере колко далеч е готов да стигне в мръсната работа, която нареди да се свърши. Добре, да спечелиш доверието на група наемници главорези не беше лесна работа. Бе убивал и преди, за да се докаже при други операции, като внимателно прикриваше убийствата от висшестоящите си началници. Без да издава отвращението си, Бърк свали якето си и го закачи на една от поставките за ски. После нави ръкавите си и взе ножа.

Без повече да му мисли, той застана зад облегалката на стола, дръпна главата на шофьора назад и после прекара острието на бойния нож през гърлото му. Рукна кръв, която изглеждаше алена под ярката светлина на крушката над главата му.

Умиращият мъж се мяташе отчаяно, напъвайки се да се откопчи от въжетата. После се прекатури, както беше вързан за стола, и се разтрепери, докато животът му изтичаше заедно с кръвта върху циментовия под.

Бърк се обърна към Търс.

— Доволен ли си? — попита той рязко. — Или искаш да изкопая и гроба му?

— Няма нужда — отвърна спокойно едрият мъж. После направи знак с глава към брезента в ъгъла на верандата. — Ние вече сме приготвили гроб за бедния Йоахим ето там. Антонио може да го сподели.

Офицерът от ЦРУ изведнъж осъзна, че пред погледа му има още един труп, завит в брезент.

— Йоахим беше ранен, докато се изтегляхме от института — обясни Търс. — Улучиха го в рамото и крака. Нямаше опасност за живота му, но щеше да се наложи медицинска помощ. Затова направих каквото бе необходимо.

Бърк кимна бавно, с разбиране. Високият зеленоок мъж и неговите хора не можеха да рискуват собствената си сигурност, като потърсят медицинска помощ. Оперативната група за ТОКСИН убиваше всеки, който застрашава мисията й, включително собствените си членове.