Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (45)

Четиридесет и четвърта глава

Белият дом

— Посланик Никълс е на телефона, сър — каза сервитьорът на Белия дом почтително. — На безопасната линия.

— Благодаря, Джон — отвърна президентът Кастила и побутна подноса с недокосната храна. Сега, когато съпругата му я нямаше, а кризата около Движението на Лазар се задълбочаваше с всеки изминал час, той се хранеше сам обикновено, като тази вечер, в Овалния кабинет. Кастила вдигна телефона.

— Какво има, Оуен?

Оуен Никълс, посланик на САЩ в ООН, беше един от най-близките политически съюзници на президента. Двамата бяха приятели още от колежа. Никой не изпитваше нужда да се държи официално с другия и никой от двамата не вярваше на лоши новини със захаросано покритие.

— Съветът за сигурност върви към окончателно гласуване на резолюцията за забрана на нанотехнологията, Сам — информира го той. — Очаквам да стане до един час.

— Толкова скоро? — попита изненадан Кастила.

ООН почти никога не действаше бързо. Организацията предпочиташе консенсуса и продължителните, почти нескончаеми дискусии. Той смяташе, че на Съвета ще са необходими още ден-два, преди да подложи резолюцията за нанотехнологията на гласуване.

— Толкова скоро — потвърди Никълс. — Дебатите бяха напълно проформа. Всеки знае, че има достатъчно гласове текстът да бъде приет, освен ако ние не наложим вето.

— Ами Обединеното кралство? — попита шокиран Кастила.

— Техният посланик Мартин Рийс казва, че не могат да си позволят да блокират международния консенсус по въпроса, не и след разкритието, че тяхното разузнаване МИ-6 е свързано със секретната война срещу Движението на Лазар. Този път ще заемат обратната на нашата позиция. Рийс казва, че постът на премиера им виси на косъм, което е самата истина.

— До дяволите — измърмори Кастила.

— Много ми се ще само това да е лошата новина — каза тихо Никълс.

Президентът стисна слушалката.

— Продължавай.

— Рийс ме помоли да ти предам нещо, което е дочул от Форин Офис. Франция, Германия и няколко други европейски страни готвят нова неприятна изненада задкулисно. Ако наложим вето на резолюцията в Съвета за сигурност на ООН, планират да поискат незабавно замразяване на военното и политическото ни участие в НАТО, под предлог, че можем да използваме ресурсите на НАТО в нелегалната война срещу Лазар.

Кастила издиша тежко, опитвайки се да потисне гнева, който усещаше да кипи вътре в него.

— Предполагам, че лешоядите вече кръжат.

— Да, Сам — отвърна Никълс уморено. — След кланетата в Зимбабве, Санта Фе и Париж, а сега и историите за поръчани от ЦРУ убийства, доброто ни име в чужбина съвсем се опетни. Така че сега е идеалният момент нашите така наречени приятели да ни орежат крилцата.

След като приключи разговора си с Никълс и затвори телефона, Кастила постоя известно време неподвижно, а главата му тежеше от хода на събитията, които се развиваха извън неговия контрол. Той погледна уморено към елегантния часовник върху една от облите стени. Фред Клайн му съобщи, че полковник Смит е по дирите на нещо важно в Париж. Той прехапа устни. Каквото и да търсеше Смит, трябваше да побърза.

 

 

Париж

За част от секундата Питър се взираше в активирания разрушителен заряд и макар и без охота се възхищаваше на невероятното усърдие на неприятеля. Когато опреше до прикриване на следи, тия типове никога не спираха по средата. Защо да се задоволяват с убийството на неколцина свидетели, след като можеха да вдигнат във въздуха цялата сграда? Таймерът отброи още една секунда и продължи да отмерва безмилостно настъпването на предрешения край.

Той скочи на крака и затича към Джон и Ранди, заобикаляйки масите с компютри и изпотрошена от куршумите апаратура.

— Излизайте! — изкрещя той, сочейки към прозорците. — Веднага вън!

Те го изгледаха с почуда, напълно озадачени от настойчивия му глас.

Питър спря до двамата объркани американци.

— Заложена е поне една голяма бомба и ще гръмне всеки момент, а сигурно има още! — обясни той набързо. После сграбчи двамата за раменете и ги забута към двата прозореца, които зееха отворени и изпочупени.

— Бързо! Ако имаме късмет, ни остават към тридесет секунди!

По лицата на Джон и Ранди се изписа ужас, след като най-после разбраха за какво става дума.

И тримата сграбчиха по едно от въжетата, които все още висяха пред прозорците.

— Няма време да слагаме пояси — предупреди ги Питър. — Спускаме се по проклетите въжета.

Смит кимна. Той скочи върху каменния перваз на прозореца, прехвърли двойното въже през задната част на бедрото си, след това го прекара по диагонал нагоре и го преметна през рамо, после обратно към същото бедро и след това го опъна по цялата дължина на ръката си, която щеше да използва за спирачка. Забеляза, че Питър и Ранди направиха същото със своите въжета.

— Готови ли сте? — попита Питър.

— Готови — потвърди Смит, Ранди също кимна.

Смит се отпусна на въжето, обърна се успоредно спрямо земята и остави гравитацията да свърши по-голямата част от работата, падайки надолу покрай стената с големи отскоци. Земята се приближаваше към него с шеметна скорост. Усещаше миризмата на найлоновото въже, което стържеше по кожените му ръкавици и го убиваше жестоко на рамото и бута.

Знаеше, че Питър и Ранди следват неговия ритъм. И тримата се спускаха с висока скорост.

След като прецени, че е на не повече от шест метра от земята над тясната павирана алея зад централата на Движението, Смит стегна въжето с ръката, която му служеше за спирачка, и го дръпна към гърдите си с рязко движение. Не искаше да рискува да падне на земята със същата скорост. На около три метра и половина над земята той спря въжето.

В този миг серия мощни експлозии разтърсиха горните етажи от единия до другия край на сградата на улица „Вини“ 18 и избълваха огромни пламъци и нажежен въздух. През прозорците изригнаха адски огнени езици и осветиха като факли нощта, превръщайки тъмнината в ослепителен ден за един ужасен миг. Парчета от камък и керемиди и други отломки литнаха високо към небето на фона на горящия ад, който поглъщаше централата на Движението.

Въжето на Смит се отпусна, разкъсано от взрива. Той падна на земята и се претърколи. Ранди и Питър тупнаха до него. Те скочиха на крака и побягнаха по тъмната алея бързо, колкото можеха, подхлъзвайки се от време на време на гладката и влажна настилка. Огромни отломки падаха около тях, чупеха покривите на съседните сгради или се удряха в тясната алея с грохот и смъртоносна сила.

Тримата се отдалечиха от алеята и свиха към по-широка улица. Все още тичайки с максимална скорост, те се шмугнаха под навеса на магазинче за цигари, търсейки прикритие. Нова вълна от нажежени до бяло отломки засипа околните улици и сгради, пробивайки дупки по покривите и възпламенявайки нови пожари по пътя си. Пронизителният вой на алармите на паркираните в околността автомобили, задействани от падащите отломки, направи невъобразимата врява още по-голяма.

— Някой да има умни идеи? — попита Ранди.

Те чуваха ясно сирените в далечината, които звучаха все по-отблизо с всяка изминала секунда.

— Трябва да изчезваме от района — каза Смит. — При това бързо. — Той погледна към нея. — Можеш ли да се обадиш по радиостанцията за помощ?

Тя поклати глава.

— Радиото ми се счупи — Ранди хвърли слушалката с отвращение. — Явно съм паднала върху проклетото нещо, когато бомбите откъснаха въжето.

Синьо волво седан се зададе от ъгъла на улица „Вини“, зави рязко в посока към тях и доближи с грохот. Предните фарове ги осветиха и силуетите им се очертаха на фона на заключената врата на магазинчето за цигари. Бяха заклещени в капан, нямаше къде да избягат или да се скрият.

Смит се обърна уморено и посегна за зиг зауера си, но Ранди хвана ръката му и поклати глава.

— Ако искаш вярвай — каза тя развеселено, — но това е един от нашите.

Седанът спря рязко на няколко метра от тях. Стъклото до мястото на шофьора се смъкна. Отвътре се подаде учудената физиономия на Макс. Той им се ухили.

— Боже! Когато сградата се взриви, си помислих, че никога повече няма да ви видя, не и цели-целенички!

— Мисля, че днес е щастливият ти ден, Макс — каза му Ранди и се мушна на предната седалка, докато Смит и Питър се настаниха отзад.

— Накъде? — попита я агентът от ЦРУ.

— Все едно — отговори Ранди. — Само да е далеч оттук.

Тя вдигна палец над рамото си на фона на ослепителния огнен стълб, който се издигаше в нощното небе.

— Веднага, шефке — каза Макс.

Той превъртя волана и излезе на заден ход към улицата. После, наблюдавайки внимателно в огледалото за обратно виждане, отпраши надалеч.

По времето, когато първите пожарни и полицейски коли пристигнаха в района на горящите отломки на улица „Вини“ 18, те бяха вече на километри разстояние на път за околностите на Париж.

* * *

Гората Рамбуйе се намираше на около петдесет километра югозападно от града. Беше красиво място с дървета, езера и стари параклиси от камък между високите дървета. Елегантната сграда и прекрасният парк на замъка Рамбуйе се намираха в центъра на хълмист горски терен. Замъкът, построен преди повече от шест века, някога бе служил като място за отдих в края на седмицата на неколцина френски крале. Сега той се използваше със същата цел от президентите на Френската република.

Северните краища на гората бяха на километри разстояние от великолепието на замъка и там бродеха главно сърни, елени и глигани. Тесни пътеки се виеха между дърветата, предоставяйки достъп за колоездачите и горските.

На малка полянка край една от горските пътеки подполковник Джон Смит бе седнал върху един дънер и превързваше раната от нож на лявата си ръка. След като приключи, изхвърли опаковката на марлята и лейкопласта и провери здравината на новата превръзка, размахвайки напред-назад ръката си, за да е сигурен, че ще издържи на резки движения.

Смит знаеше, че в някакъв момент раната трябва да се зашие, но стегнатата превръзка поне за известно време щеше да спре кръвотечението. След като приключи с това, той навлече чиста риза, охкайки, докато тъканта се плъзгаше по пресните рани, драскотини и схванатите мускули.

Изправи се, протегна се и се разкърши, както често правеше, за да разсее поне малко умората, която връхлиташе изтощеното му тяло. Тънкият сърп на луната висеше ниско на запад и едвам се забелязваше от короните на дърветата. Малки бледосиви ивици светлина на източния хоризонт предупреждаваха за приближаването на зората. Слънцето щеше да изгрее след два часа.

Той погледна към другарите си. Питър спеше на предната седалка на волвото, възползвайки се от всяка възможност да си почине, както правеха войниците ветерани. Ранди стоеше до малко черно пежо в далечния край на поляната и разговаряше тихичко с Макс и още един агент на ЦРУ — младши офицер на име Луис, който току-що бе дошъл от Париж да им донесе цивилни дрехи. Тя явно ги инструктираше как да ги отърват от оръжията, екипировката, старите дрехи и всичко, което можеше да ги свърже с касапницата във взривената сграда на улица „Вини“ 18.

Наблизо нямаше никой, който можеше да го чуе, и Смит измъкна кодирания мобилен телефон, пое дълбоко дъх и натисна копчето за връзка с центъра на Първи секретен отдел.

Фред Клайн мълчаливо изслуша доклада на Смит за случилото се през нощта. След като той приключи, Клайн въздъхна тежко.

— Движиш се по много тънка граница между бедствие и пълна катастрофа, полковник, но предполагам, че едва ли ще успея да те разубедя.

— Надявам се, че няма — отговори безцеремонно Смит. — Това ще е равносилно на неблагодарност.

— Сигурен ли си, че Абрантиш е казал истината? — попита Клайн. — За връзката между Лазар и нанофагите, имам предвид. Ами ако се е опитал да те насочи по фалшива следа, за да ни отклони в грешна посока?

— Не вярвам — отвърна Джон. — Човекът умираше, Фред. За него аз бях едва ли не духът на баба му, слязъл на земята от небесата, за да го отведе до вратите на рая. Не, Витор Абрантиш не ме излъга, той каза истината. Който и да е в действителност Лазар, е кучи син, организирал нападенията от самото начало. Освен това той е човекът, който хвърля пясък в очите на всички, като дърпа конците на войната между Движението и ЦРУ и ФБР.

Последва продължителна тишина в другия край на линията.

— С каква цел, Джон? — попита накрая Клайн.

— Лазар се опитва да печели време — отвърна Смит. — Време за своите извратени „експерименти на терен“. Време да анализира резултатите и да доусъвършенства нанофагите, за да ги направи още по-мощни и смъртоносни. Време да разработи и да изпробва нови методи за тяхното разпространение срещу набелязаните цели. — Докато ние се движим в дяволски кръг, Лазар разработва, произвежда и тества своето оръжие, с което може да изличи от Земята целия човешки род.

— В Кусаса, Зимбабве, в института „Телър“ и сега в Курньов — осъзна Клайн, — местата, които са отбелязани в паспортите, намерени от Питър Хауел.

— Точно така.

— И ти смяташ, че това оръжие е готово за употреба? — попита тихо Клайн.

— Така смятам — каза Смит. — Няма друго обяснение защо Лазар ще ликвидира хората и апаратурата, използвани за наблюдаване на експеримента. Той заличава следите, подготвя се за удара.

— Какво предлагаш?

— Да открием Лазар и лабораторията или фабриката, където се произвеждат нанофагите. После го убиваме и слагаме ръка на запасите му от нанофаги, преди да ги разпръсне.

— Звучи хубаво и лесно, но не много убедително, полковник — каза Клайн.

— Имаш ли по-добра идея? — настоя Смит.

Шефът на Първи секретен отдел отново въздъхна тежко.

— Не, нямам. Номерът е Лазар да бъде открит, преди да стане късно. А това е нещо, което нито едно западно разузнаване не успя да постигне за година и нещо.

— Мисля, че Абрантиш ми каза повече, отколкото ни е необходимо — възрази Смит. — Проблемът е, че испанският ми е много зле, а от португалски нищо не разбирам. Трябва ми превод за онова, което каза, когато го попитах къде е в момента Лазар.

— Мога да намеря човек да се справи — обеща Клайн. Той изключи за малко телефона. Чу се леко прещракване и после линията пак се възстанови. — Добре, записвам, полковник. Давай.

— Ето как звучеше — каза Смит. По памет той се опита да изрече думите със същото произношение, което използва умиращият мъж, и повтори последните думи на Витор Абрантиш: Ос Азореш. О консоле до сол. Санта Мария.

— Записах. Още нещо?

— Да — каза Смит. — Абрантиш каза, че е прострелян от мъж, когото нарече „един от Хораций“. Ако съм прав, вече се сблъсках с двама от тях — първо пред „Телър“ и сега в Париж. Бих искал да знам какви са тия огромни еднакви копелета… и колко още има от тях.

— Ще видя какво мога да открия, Джон. Но вероятно ще отнеме време. Можеш ли да останеш още малко там, където си в момента?

Смит кимна, поглеждайки към високите дървета и чезнещата лунна светлина.

— Да. Но побързай, Фред. Имам лошо предчувствие, че времето изтича бързо.

— Разбрано, полковник. Изчакай.

Връзката прекъсна.

* * *

Смит се заразхожда напред-назад по поляната. Чувстваше как вътре в него напрежението става все по-голямо. Нервите му бяха опънати почти до скъсване. Мина повече от час, откакто Клайн обеща да му се обади. Сивкавата светлина на изток ставаше все по-силна.

Запален двигател на автомобил го стресна. Обърна се изненадан и видя малкото черно пежо да се отдалечава, подскачайки и поднасяйки смешно по неравната горска пътека.

— Изпратих Макс и Луис обратно в Париж — обясни Ранди. Тя бе седнала тихо, без да я чуе, на неговия пън. — В момента нямаме нужда от тях и аз бих искала да разберат какво е изровила френската полиция от останките на Централата на Движението.

Смит кимна. Имаше логика.

— Мисля…

Мобилният му телефон завибрира. Той го включи.

— Да?

— Сам ли си? — попита Клайн без предисловие. Гласът му прозвуча напрегнато, почти неестествено.

Джон се огледа. Ранди се бе разположила само на няколко крачки от него. А Питър, явно ръководен от шестото си чувство, което бе развил през годините на оперативна работа, се бе събудил и надничаше от седалката на колата.

— Не, не съм — призна Смит.

— Това е крайно неудобно, но ще трябва да внимаваш какво казваш. Ясно?

— Да — отговори спокойно Смит. — Какво имаш за мен?

— Да започнем с Хораций — каза бавно Клайн. — Името идва от древна римска легенда — трима абсолютно еднакви братя били изпратени да се бият срещу бойци от съпернически град. Те били прочути със своята смелост, сила, ловкост и преданост.

— Напълно пасва — каза Смит, припомняйки си двете смъртоносни срещи с двамата високи зеленооки мъже. И при двата случая извади голям късмет, че остана жив. Той примигна. Мисълта за трети мъж с подобна сила и умения, който се мотае някъде наоколо, не бе никак приятна.

— Има прочута живописна творба на представителя на френския революционен класицизъм Жак Луи Давид — продължи Клайн. — Нарича се „Клетвата на Хорациите“.

— И виси в Лувъра? — прекъсна го Смит, осъзнавайки внезапно защо името му звучеше някак познато.

— Точно така — потвърди Клайн.

Смит поклати мрачно глава.

— По дяволите. Значи, нашият приятел Лазар има влечение към класиката и извратено чувство за хумор. Но аз мисля, че това не ни помага много да го открием. — Той пое дълбоко дъх. — Успяхте ли да преведете последните думи на Абрантиш?

— Да — отвърна Клайн.

— Е? — попита Смит нетърпеливо. — Какво се е опитвал да ми каже?

— Казал е: „Азорските острови. Островът на слънцето. Санта Мария“ — уведоми го шефът на Първи секретен отдел.

— Азорските острови? — Смит поклати глава изненадан.

Азорите бяха малка група португалски острови, разположени в Атлантическия океан, недалеч от меридиана, свързващ Лисабон с Ню Йорк. Преди векове архипелагът е служел като стратегически преден пост на изчезналата вече Португалска империя, а днес жителите му се издържаха с износ на говеждо месо, млечни продукти и туризъм.

— Санта Мария е един от деветте Азорски острова — обясни Клайн. Пак въздъхна. — Явно местните понякога го наричат Острова на слънцето.

— И какво, по дяволите, има на Санта Мария? — попита Смит, едва сдържайки раздразнението си. Фред Клайн обикновено не се бавеше толкова, преди да стигне до същината.

— В източната част няма кой знае какво — само няколко малки селца.

— А в западната?

— Именно тук нещата стават сложни — призна Клайн. — Западната част на Санта Мария е наета от „Номура Фарматек“ за благотворителната й медицинска дейност по целия свят. Корпорацията разполага там със самолетна писта, огромни хангари и комплекс за складиране на медицински доставки.

— Номура — повтори Джон, осъзнавайки защо шефът му звучеше така напрегнато. — Хидео Номура е Лазар. Той има парите, научното ноу-хау, инсталациите и политическите връзки да осъществи подобен замисъл.

— Така изглежда — съгласи се Клайн. — Но аз се страхувам, че това не е достатъчно. Никой няма да повярва на последните думи на неизвестен умиращ мъж. Без твърди доказателства, които можем да предоставим на колебливите ни приятели и съюзници, не виждам как президентът ще се осмели да одобри атака срещу инсталациите на Номура на Азорските острови. — Шефът на Първи секретен отдел замълча за миг и после продължи: — Положението е по-лошо, отколкото можеш да си представиш, Джон. Нашите военни и политически съюзи се разпадат като мокра хартия. С НАТО почти е свършено. Общото събрание на ООН планира да ни обяви за терористична държава. Голяма част от конгресмените обмислят сериозно въпроса за импийчмънт на президента. При тези обстоятелства непровокирана въздушна атака срещу известен в цял свят медицински благотворителен център ще е последната капка, с която чашата ще прелее.

Смит знаеше, че Клайн е прав. Но от това положението, в което бяха изпаднали, не ставаше по-добро.

— Би било лудост да го направим. Но ще умрем, ако стоим със скръстени ръце — възрази Смит.

— Знам, Джон — каза съчувствено Клайн. — Но се нуждаем от доказателства да подкрепим твърденията си, преди да изпратим бомбардировачите и ракетите.

— Има само един начин да открием такива доказателства — напомни му мрачно Джон. — Някой трябва да замине за Азорските острови и да надникне вътре.

— Да — съгласи се неохотно Клайн. — Кога можеш да тръгнеш към летището?

Смит погледна към Ранди и Питър. Те изглеждаха еднакво мрачни и решителни. Бяха чули достатъчно от разговора, за да знаят какво става.

— Веднага — каза той простичко. — Тръгваме веднага.