Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (3)

Втора глава

Белият дом, Вашингтон

федерален окръг Колумбия

Изящният часовник от осемнадесети век върху една от извитите стени на Овалния кабинет отмери тихичко дванадесет часа по обед. От тъмносивото небе навън леденостуденият дъжд се изсипваше върху улиците и пръскаше високите прозорци откъм Южната морава. Каквото и да показваше календарът, първите признаци на зимата вече се усещаха в столицата.

Светлината от лампите се отразяваше от очилата за четене с дебели рамки на президента Самюел Адамс Кастила, докато прелистваше свръх секретния доклад на разузнаването с оценка за заплахите, който току-що му донесоха. По лицето му премина сянка. Погледна над голямата маса от бор, която му служеше за писалище. Гласът му бе опасно спокоен.

— Искам да съм сигурен, че ви разбирам правилно, господа. Наистина ли предлагате да отменя речта си в института „Телър“? Само три дни преди да я произнеса?

— Точно така, господин президент. Казано без заобикалки, посещението ви в Санта Фе носи неприемливо високи рискове — отговори хладнокръвно Дейвид Хансън, ново утвърденият директор на Централното разузнаване.

Миг по-късно думите му потвърди и изпълняващият длъжността директор на ФБР Робърт Зелър.

Кастила изгледа за момент двамата мъже, но вниманието му продължаваше да е приковано върху Хансън. Шефът на ЦРУ бе по-печеният от двамата, макар да приличаше повече на дребен на ръст благ колежански професор от 50-те години със задължителната папийонка, отколкото на факир в тайните действия и специалните операции.

Боб Зелър от ФБР беше свестен мъж, но много далеч от неговите познания за дълбоките подводни течения на политическите интриги във Вашингтон. Висок и широкоплещест, Зелър изглеждаше добре на телевизионния екран, но въобще не биваше да го местят от длъжността му на главен прокурор в Атланта, дори и временно, докато Белият дом търсеше човек за поста. Хубавото бе, че бившият строевак от флота и дългогодишен федерален прокурор поне съзнаваше своята безпомощност. През повечето време си държеше устата затворена и накрая подкрепяше онзи, който му се струваше най-убедителен.

Хансън бе пълна противоположност. Ако не за друго, ветерана от ЦРУ го биваше много в политическите игри. Докато в продължение на много години оглавяваше Оперативната дирекция на ЦРУ, той успя да си създаде яки връзки с членовете на комисиите по разузнаването в Камарата на представителите и в Сената. Редица влиятелни конгресмени и сенатори смятаха, че Дейвид Хансън е факир. Това му даваше голямо поле за маневриране, дори си позволяваше да възразява на президента, който току-що го бе назначил да ръководи всички дирекции в ЦРУ.

Кастила отхвърли доклада с оценката на опасностите с думите:

— В този документ виждам само предположения. Онова, което не забелязвам, са точни факти. — Той прочете на глас едно изречение: — „Прехванати разговори от неуточнен източите, но от важен характер показват, че радикални елементи сред демонстрантите в Санта Фе може би готвят насилствена акция — или срещу института «Телър», или срещу самия президент.“

Той свали очилата си за четене и вдигна очи.

— Ще ми обясниш ли за какво става дума на обикновен английски, Дейвид?

— Събираме все повече и повече данни, както от Интернет, така и от подслушани телефонни разговори. Няколко тревожни фрази, отнасящи се до планираната демонстрация, се повтарят отново и отново. Непрекъснато се говори за „голямото събитие“ или „акцията от Телър“ — отговори шефът на ЦРУ. — Моите хора са ги чули и в чужбина. Също и Агенцията за национална сигурност. ФБР прехваща същите приказки и у дома. Така ли е, Боб?

Зелър кимна загрижено.

— И твоите аналитици са се бъхтили за това? — Кастила поклати глава определено разочарован. — Защото хората си разменят имейли за политически протест? — Той изсумтя. — Мили боже, всеки митинг, който може да привлече трийсет или четирийсет хиляди души в Санта Фе, е наистина дяволски голямо събитие! Ню Мексико е моя територия и аз се съмнявам, че някога моите речи са били удостоявани и с половината от това внимание.

— Когато членове на клуб „Сиера“ или на Федерацията за дивата природа говорят по този начин, аз не се притеснявам — каза спокойно Хансън. — Но и най-обикновена дума може да придобие различно значение, когато е изречена от някои опасни групи и индивиди. Смъртоносно значение.

— Имаш предвид онези така наречени радикални типове?

— Да, сър.

— И кои са тези опасни момчета?

— Повечето са свързани по един или друг начин с Движението на Лазар, господин президент — отвърна внимателно Хансън.

Кастила се намръщи.

— Тази песен съм я чувал вече, Дейвид.

Хансън сви рамене.

— Известно ми е, сър. Но истината не става по-малко истинска само защото е неприятна. Погледнати като цяло, разузнавателните ни сведения за Движението на Лазар са изключително тревожни. Движението пуска метастази и от относително мирно политическо и природозащитно обединение постепенно се превръща в нещо далеч по-тайнствено, опасно и смъртоносно. — Той погледна през писалището президента. — Знам, че сте запознат със съответните доклади за подслушаните и прехванатите разговори. Както и с нашите анализи за тях.

Кастила кимна бавно с глава. ФБР, ЦРУ и другите федерални служби за разузнаване държаха под око няколко групи и отделни лица. При надигането на световния тероризъм и разпространяването на технологии за химически, биологични и ядрени оръжия никой във Вашингтон не искаше да бъде хванат неподготвен от неизвестен враг.

— Позволете ми да говоря директно, сър — продължи Хансън. — Според преценката ни Движението на Лазар е решило да постигне своите цели чрез насилие и тероризъм. Реториката му става все по-яростна, параноична и изпълнена с омраза срещу онези, които смята за врагове. — Шефът на ЦРУ подаде лист хартия през писалището. — Това е само един от примерите.

Кастила си сложи очилата и зачете мълчаливо. Устните му се изкривиха от отвращение. Листът бе разпечатка от интернет страницата на Движението, изпълнен със странни снимки на обезобразени и разлагащи се трупове. Заглавието гласеше: НЕВИННИ ЖЕРТВИ НА КЛАНЕ В КУСАСА. Текстът под снимките обвиняваше за избиването на цяло село в Зимбабве финансираните от корпорациите „отряди на смъртта“ или „наемници на американското правителство“. Твърдеше се, че убийствата били част от таен заговор да бъдат осуетени намеренията на Движението на Лазар да възроди природосъобразното земеделие в Африка, които заплашвали американския монопол върху генномодифицираните култури и производството на пестициди. Текстът завършваше с призив за елиминиране на онези, които искат да „унищожат Земята и хората, които я обичат“.

Президентът остави листа на писалището.

— Какви глупости само.

— Така е — Хансън взе обратно листа и го мушна в куфарчето си. — Но за съжаление изключително въздействащи глупости. Поне за аудиторията, за която са предназначени.

— Изпратихте ли екип в Зимбабве да разбере какво точно се е случило в Кусаса? — попита Кастила.

Директорът на ЦРУ поклати глава.

— Това е изключително трудно, господин президент. Без позволение от тамошните власти, които са враждебно настроени, ще се наложи да действаме под прикритие. Но и при това положение се съмнявам, че ще открием много. Зимбабве е тежък случай. Тия селяни може да са убити от всеки — от правителствените войски до върлуващите бандити.

— По дяволите — измърмори Кастила. — Ако хората ни бъдат заловени да душат наоколо без позволение, всеки ще си помисли, че ние сме замесени в това клане и само се опитваме да прикрием следите.

— Това е проблемът, сър — съгласи се Хансън. — Но каквото и да е станало в Кусаса, едно е ясно: ръководството на Движението на Лазар използва инцидента да радикализира последователите си, да ги подготви за по-директни и насилствени акции срещу нас и съюзниците ни.

— По дяволите, мразя подобни неща — изръмжа Кастила. Той се наклони напред. — Не забравяйте, че познавам мнозина от мъжете и жените, които основаха Движението на Лазар. Те бяха уважавани природозащитници, учени, писатели… дори неколцина политици. Искаха да спасят Земята, да я върнат към живота. Не одобрявах много от целите им, но те бяха добри хора. Достойни хора.

— И къде са сега, сър? — попита спокойно шефът на ЦРУ.

— Движението на Лазар бе основано от девет души. Шестима от тях умряха или от естествена смърт, или при подозрителни обстоятелства. Другите трима изчезнаха безследно. — Той се вгледа внимателно в Кастила. — Включително Джинииро Номура.

— Да — отвърна президентът.

Той погледна една от снимките, подредени в единия край на писалището. Бяха направени през първия му мандат на губернатор в Ню Мексико. На тях се виждаше как си разменят поклони с нисичък и по-възрастен от него японец, Джинииро Номура. Номура беше виден депутат от Диетата, японския парламент. Тяхното приятелство, основано на общия им вкус към скоча и откровеността, се запази и след като Номура се оттегли от политиката, за да се насочи към природозащитна дейност.

Преди една година Джинииро Номура изчезна, докато пътуваше за участие в организиран от Движението на Лазар митинг в Тайланд. Неговият син Хидео, президент и изпълнителен директор на „Номура Фарматек“, помоли властите на Америка за помощ в издирването на баща му. Кастила се отзова моментално. От седмици специална група от оперативни агенти на ЦРУ претърсваше улиците и затънтените квартали в Банкок. Президентът дори заповяда да бъдат използвани супер секретните сателити на Агенцията за национална сигурност в издирването на неговия стар приятел. Но нищо не излезе. Никой не поиска откуп. Не откриха мъртво тяло. Нищо. Последният от първите основатели на Движението на Лазар бе изчезнал безследно.

Снимката остана върху писалището на Кастила, за да му напомня колко ограничена е неговата власт.

Кастила въздъхна и отново погледна двамата навъсени мъже, които седяха пред него.

— Добре, казахте каквото имахте да казвате. Лидерите, които познавах и на които вярвах, или са мъртви, или изчезнаха от лицето на земята.

— Точно така, господин президент.

— Което отново ни връща към въпроса кой всъщност ръководи Движението на Лазар в момента — каза строго Кастила. — Да минем директно на въпроса, Дейвид. След изчезването на Джинииро възложих на специален екип да провери Движението въпреки собствените ми лоши предчувствия. Е, хората ти успяха ли да разберат кои са сегашните лидери?

— Не — призна с неохота Хансън. — Въпреки че работиха здраво месеци наред. — Той разтвори ръце. — Почти сме убедени, че властта е съсредоточена у един човек, който нарича себе си Лазар, но не знаем истинското му име, нито как изглежда, нито местонахождението му.

— Не може да се каже, че ме удовлетворява — коментира Кастила студено. — Може би трябва да престанеш да ми обясняваш какво не знаете и да се придържаш към онова, което знаете — Той го погледна под око. — Така ще ми спестиш време.

Хансън се усмихна угрижено.

— Впрегнали сме огромни ресурси — човешки и сателитни, за да се справим със задачата. Също МИ-6, френското главно разузнавателно управление и още няколко западни разузнавателни служби, но през последната година Движението на Лазар целенасочено се реорганизира, за да ни попречи.

— Продължавай — каза Кастила.

— Движението се преобразува в строго затворена и непробиваема структура от концентрични кръгове — заяви Хансън. — Повечето от симпатизантите са във външния кръг. Те действат открито — участват в срещи, организират демонстрации, публикуват листовки и работят по финансирани от Движението проекти по целия свят. Те обслужват и офисите на Движението по света. Но всяко следващо ниво е недостъпно и по-прикрито. Малцина членове на висшите ешелони знаят истинските имена на останалите или се срещат очи в очи. Ръководството комуникира изключително чрез Интернет или с кодирани послания… или чрез комюникета, поместени в уебстраниците на Движението.

— С други думи, класическа клетъчна структура — каза Кастила. — Заповедите се разпространяват свободно по веригата, но никой извън групата не може да проникне лесно в сърцевината.

Хансън кимна.

— Правилно. Има идентична структура с всяка от най-гадните терористични организации. „Ал Кайда“. „Ислямски джихад“. „Червените бригади“ в Италия. „Червената армия“ в Япония. Да не изброявам всичките.

— И досега не сте имали късмета да проникнете във висшия ешелон? — попита Кастила.

Шефът на ЦРУ поклати глава.

— Не, сър. Нито британците или французите, никой. Опитваме, но без успех. И един по един губим най-добрите си източници в Движението на Лазар. Някои се оттеглиха. Други бяха изгонени. Неколцина просто изчезнаха и предполагаме, че са мъртви.

Кастила се намръщи.

— Явно в тая банда хората имат навика да изчезват.

— Да, сър. Твърде много станаха.

Хансън остави неприятната истина да виси във въздуха.

* * *

След петнадесет минути директорът на ЦРУ излезе бързо от Белия дом, слезе по стълбите на Южния вход и се отправи към черната, лимузина, която го чакаше. Мушна се на задната седалка, изчака, докато униформен служител на „Сикрет Сървис“ затвори вратата след него, и натисна интеркома.

— Върни ме обратно в Ленгли — заповяда той на шофьора.

Хансън се облегна на меката кожа, докато лимузината набираше скорост по алеята за автомобили и завиваше към Седемнадесета улица. Погледна към набития мъж с квадратни челюсти, който седеше на седалката срещу него.

— Много си тих днес, Хал.

— Плащаш ми да ловя и убивам терористи, а не да плямпам любезности — отговори Хал Бърк.

В очите на шефа на ЦРУ се прокрадна за миг задоволство. Бърк беше старши служител в Отдела за контратероризъм в Управлението. Той оглавяваше специалната група, разследваща Движението на Лазар. Двадесетте години работа на терен бяха оставили върху дясната страна на врата му белег от куршум и постоянно цинично изражение. Това бе възглед за човешката природа, който Хансън споделяше.

— Някакъв шанс? — попита накрая Бърк.

— Никакъв.

— Мамка му — Бърк се загледа през напръсканите от дъждовни капки стъкла на лимузината. — Кит Пиърсън ще изпадне в истерия.

Хансън кимна. Катрин Пиърсън заемаше същия пост като Бърк във ФБР. Двамата работиха в тясно сътрудничество при подготовката на разузнавателната оценка, която той и Зелър току-що показаха на президента.

— Кастила иска от нас да ускорим разследването на Движението, но няма да отмени пътуването си до института „Телър“. Не и без ясни доказателства за сериозна заплаха.

Бърк отново погледна през прозореца. Устните му бяха присвити в тънка линия.

— Всъщност това означава, че не иска „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и „Фокс Нюз“ да го нарекат страхливец.

— Ти би ли го направил?

— Не — призна Бърк.

— Тогава имаш двадесет и четири часа, Хал — предупреди шефът на ЦРУ. — Искам двамата с Кит Пиърсън да изровите нещо солидно, което да отнеса в Белия дом. Кастила лети за Санта Фе и ще се изправи лице в лице с протестиращите. Знаеш какъв е президентът.

— Той е един упорит кучи син — изръмжа Бърк.

— Да, именно.

— Добре — отвърна Бърк и сви рамене. — Надявам се и този път да не му теглят куршума.